Изложбата Монументалните. Петима пловдивски художници и тяхната следа в града“

Изложбата „ Монументалните. Петима пловдивски художници и тяхната диря в града “ с творби на Георги Божилов–Слона (1935 – 2001 г.), Димитър Киров (1935 – 2008 г.), Йоан Левиев (1934 – 1994 г.), Енчо Пиронков (1932 – 2025 г.), Христо Стефанов (1931 – 2013 г.) ще бъде открита на 13 ноември от 18 часа в изложба „ Капана “. Посветена е на 90-годишнините от рождението на Георги Божилов – Слона и на Димитър Киров и в памет на Енчо Пиронков. 
Прочетете още
Изложбата се реализира от Народна библиотека „ Иван Вазов “ с финансовата поддръжка на Община Пловдив след извоюван конкурс за избор на  куратор и  идея за образуване на галерия в изложба „ Капана “ към ГХГ – Пловдив с фокус „ Представяне на творчеството на пловдивски художници, оставили ярка диря в българското изобразително изкуство и в духовния живот на Пловдив “. 

Изложбата може да бъде прегледана до 11 януари 2026 година

За „ Монуменсталните “ и преоткриването им приказваме с куратора на изложбата – изкуствоведа Светлана Куюмджиева.  

- Г-жо Куюмджиева, разкажете по какъв начин се роди концепцията за тази галерия на едни от най-големите пловдивски художници през тяхното монументално изкуство?  

- Идеята беше предизвикана първо от състезанието, който Община Пловдив разгласи за кураторски план за изявени пловдивски създатели. От друга страна бе каталогът, който Народна библиотека „ Иван Вазов “ направи през 2022 година, и планът им, осъществен с поддръжката на фондация “ Пловдив 2019 “, за дигитализиране на сбирката им на истински рисунки и достоверни скици на пловдивски създатели за монументалните им произведения. И защото към този момент познавах тази сбирка от тяхната обява, бях много впечатлена и имах предпочитание да осъществявам някакъв план. Така че нещата съответстваха с годишните на Георги Божилов-Слона и Димитър Киров и състезанието, който Община Пловдив. По-късно се спомина и Енчо Пиронков, за жалост. Натрупаха се  твърде доста мотиви и ми се искаше да ги покажа като петорка. Разбира се, в НБ „ Иван Вазов “ имат много повече рисунки и планове в тяхната сбирка, само че аз избрах единствено тези, които се отнасят до Пловдив и които са ни доста познати. Те са се трансформирали в ландмарк на града и са част от всекидневието ни. 

- Тази сбирка на НБ „ Иван Вазов “, предвид на времената, в които живеем, е една съхранена памет, тъй като общественото монументално изкуство на процедура не се пази от закона. Как е събирана тази сбирка?  

- Колекцията, доколкото разбрах от зам.-директорката на библиотеката Антоанета Лесенска, е дарена на НБ „ Иван Вазов “ през 1979 година от Държавната комисия за декоративно-монументални изкуства и архитектура. Тогава ръководител на комисията е бил Христо Стефанов. Тези творби са напълно умишлено дарени в своята целокупност с концепцията, че те сами по себе си съставляват полезност. 

Това е доста очевиден знак за смисъла им. Сега, 50 години по-късно, мисля, че нещата много са узрели, да се осъзнае това завещание изобщо от 70-те години на предишния век, като полезност. Защото, тук има монументални произведения, които са под отбрана в нашата страна, само че те са много по-стари, те са средновековни фрески и така нататък В никакъв случай не се е стигнало до осмисляне, до цялостно осъзнаване на тъкмо това завещание от 70-те години като такава полезност и да му се постави някаква отбрана. Но пък се натрупаха друг тип дейности в тази посока. Има доста планове, които се занимават с проучване, разказване, основаване на гидове, направления по тези творби. Има го този план на библиотеката, който направи тези полезности обществени и забележими, а това беше доста значимо. 

Преди 2-3 години бях поканена от Община Димитровград, която желае да си опише монументалното завещание и да го включи в листата на монументи на културата, с цел да му обезпечи някаква отбрана, макар че по-голямата част постройките са част на благосъстоятелност към този момент. Така че има такива признаци на разнообразни места, които се появяват почти синхронно, и свидетелстват, че въпреки всичко има някакво узряване да помислим и за това завещание от социалистическия интервал. Да, знам, че на него се гледа постоянно от политическа вероятност, то доста постоянно е неглижирано поради тематиките, поради наличието, поради петолъчките и така нататък, само че както се вижда и по тези скици и рисунки, които демонстрираме в този момент, художниците са решавали извънредно значими художествени проблеми в тези творби също. За тях те са били предизвикателство посвоему и си коства да бъдат оценени по този метод и да бъде помислено малко за тях. Приели сме ги като даденост тези фрески. Особено тук в Пловдив дори сме малко капризни, тъй като безусловно ни пресреща на всеки ъгъл изкуството, само че нямаме доста схващане за неговата действителна полезност и за целия развой, който е стоял зад основаването му. 

- Разкажете ни за този развой.  

- Това, което беше много изненадващо за мен, е, че страната, изключително през 70-80 години, е вложила голям запас в монументални изкуства. Това е интервал, в който се осъществят великански планове. Има я тази държавна комисия, която загатнах, която е надзорен орган. 

Но, за жалост, няма единнен, няма повсеместен, няма пълностоен списък, който да даде опция за по-сериозно осмислене и проучване на това завещание. Изненадващо за мен, тъй като всичко това, което се е основало в градовете и в дребните обитаеми места, е минало през протоколи, през комисии, през разисквания. Това е голямо количество документи, изключително през соца. Нищо от това няма непокътнато или най-малко това, което е непокътнато, е много фрагментарно. Има един протоколи на държавната комисия, които точка по точка споделят: „ да, този ще се осъществя, одобряваме плана на еди кой си, цената е 50 хиляди лв. “. Тоест комисията приема да разпореди. Но няма ги тези стенографски протоколи, които документират разискванията, драмите, това добре ли е, това не е ли добре. Липсва живият роман. 

Той изчезва от ден на ден с съвременниците, които се отиват един по един. Имам сътрудници откриватели като Даниела Чулова-Маркова, да вземем за пример, която доста е изследвала монументалното завещание, само че тя също написа, че няма пълностоен списък, с който да се работи. И това извънредно доста затруднява проучването, тъй като стартира работа по мемоари, по всякакви фрагменти, с цел да се сглоби история. 

Може би някои си показват, че е имало състезания, на които са се борили няколко художници за една поръчка. От откъслечните протоколи на Държавната комисия е видно, че в действителност не е имало състезания, а съответните планове са непосредствено ориентирани към съответни създатели. Те са създавали разнообразни вариации какво би могло да бъде и по-късно комисията  е одобрявала някоя от разработките. Но не е имало конкурс и всеки да може да се яви и да предложи нещо. Т.е. този вид държавни поръчки са циркулирали малко ли доста в един кръг от хора, потвърдили се като сполучливи. 

За страдание, в действителност няма доста сериозен списък непокътнат. Това заличаване на архиви от соца, което е протекло през 90-те години, си дава своето отражение. 

- Сами ли художниците, създатели на плановете, са ги рисували?


- Да, ще ги видите на скелето на фотография в изложбата. Самите те са рисували монументалните си произведения. Розалия Кирова ми показа, че Димитър Киров е изписал Партийния дом за невероятно къс период. Трябвало е безусловно от едния ден за другия да е подготвен. И той е рисувал по цяла нощ. Тя е ходила да му носи храна там на място, на скелето. Снимките им на скелетата са ми общително предоставени от техните наследници, тъй че тази документи участва в изложбата. Има и някои разкази от тях самите и от техни съвременници за това по какъв начин са били възприети техни творби от властимащите тогава, които са оповестени в поредицата на Стефан Станев „ Имена от града на художниците “. Тези книги са доста скъпи и забавни. Вътре има записки на разнообразни съвременници, мемоари записани от него. И там се появяват точно тези творби, които са доста значими за Пловдив, както и съответните случки свързани с тях. Тези текстове също участват в изложбата, с цел да може човек да сглоби описа. Но не за всяко от творбите имаме такава диря и такава документи. Но те остават тези неща най-много в персонални мемоари, в персонални списък. 

- В текста към изложбата пишете за кавалетизация в монументалните работи на петорката пловдивски художници. Какво имате поради?  

- Да, това е термин, който се ползва изключително за монументалното изкуство през 70-те и 80-те години. 60-те са малко по-пропагандни като наличие, малко по-строги като форма, по-близки до канона на социалистическия натурализъм. През 70-те години, когато е десетилетието на нашите пловдивски художници, те отпушват монументалното изкуство, по този начин да се каже, и излизат от нормалната си рамка. И това ще се види също тук в изложбата. Първо по рисунките им, какъв брой са експресивни, какъв брой са геометрични, какъв брой са съвременни. После по самите реализации, тъй като и те са такива. Напускат нормалната геометрия на архитектурата и стартират да се движат по своя логичност по фасадите и по калканите тези творби. Не се преценяват с строгия прав ъгъл на архитектурата. 

Това е наклонност, която е разказана и от други следователи, като Даниела Чулова-Маркова, за която загатнах. Но тук ще се види. В изложбата с изключение на рисунките и плановете съм присъединила и живописни творби на тези създатели. Особено при Георги Божилов-Слона ще се види какъв брой са близки живописите му към монументалното му творчество. Ние от него нямаме планове в библиотеката. Те идват от Мия Божилова, те са частна сбирка. Но въпреки всичко ще имаме опция да ги забележим в изложбата. 

Нямаме от Христо Стефанов планове за Пловдив. Тук, негова работа е част стенописа в самата библиотека, само че липсва планът. Не е в тази сбирка на НБ „ Иван Вазов “. 

Посетителите ще могат да видят каква огромна е близостта сред търсенията им в живописта, в кавалетното им творчество и това, което реализират в монументалното изкуство. При тях тази симбиоза, това обединение, се появява доста блестящо и се вижда в изложбата. 

Може би най-монументалният монументалист от всички е Йоан Левиев, несъмнено. Той е еднообразно колосален и в живописта и в монументалните си работи. Но все пак, при всички съществува това нещо, че едното въздейства на другото. 

Което е било плюс, тъй като в зрелия социализъм, 70-80 години, имало е въпреки всичко някаква относителна независимост, някаква инструкция за топене, за нашарване на художествени език. И отново живописците не са можели напълно всичко да си разрешат. Докато в работата на стена, монументалната работа, работата на открито, е имало малко по-голяма сякаш независимост за прилагане на геометрични форми, за прилагане на по-декоративни детайли, за разбъркване на разнообразни подходи и това се отразява, несъмнено, по-късно и на кавалетното творчество на художниците. 

Няма по какъв начин да не премине едното към другото. 

- Бохеми, революционери, школа. Яркият им гений ли трансформира Пловдив в център на монументалните изкуства?  

- Да, тяхното потомство е на товарено с една задача - да осъществя смяна в българското изкуство. Да потърси разнообразието и многообразието, по този начин да се каже. Директивата тогава е била към многообразието. 

Това е поколението, което е излиза на сцената при започване на 60-те години или по този начин нареченото априлското потомство поради Априлския пленум и директивите, които се раждат при провеждането му. Но пловдивчаните се открояват от цялата група на поколението. Те се открояват, тъй като множеството от тях са приключили монументални изкуства при Георги Богданов. Обаче работят живопис и са някак си по-смели. Имали са добра почва, добра среда – тук в Пловдив. Успели са да изрисуват безусловно целия Стар град. Навсякъде са техните композиции, сграфита и фрески. И няма по какъв начин Пловдив да не се отличи като център на монументалните изкуства. Те са имали една доста добра защитна среда тук. С Начо Културата, с тяхната общественост, сЪС Стария град, който последователно се възражда от 60-те години. 

Седемдесетте години са били пик за тях. Аксиния Джурова написа в една от книгите си, че в някакъв миг се е трансформирало във форма на поклонничество – всеки формален задграничен посетител, посрещнат в София, е идвал в под тепетата да се срещне и с пловдивчаните.  То е било и наложителен маршрут, и надали не е някакъв тип привилегия да се срещнеш с тях, да приказваш с тях. Образувала се една аура, която се е предала от Пловдив към тях и надлежно и те към града. Затова Пловдив е център на монументалните изкуства. Да, имаме НДК и Бузлуджа, само че това са единични планове.

Обаче в Пловдив има някаква независимост, която лъха от  избора им да рисуват тук и там. А дори някъде четох, че са имали предпочитание да създадат някакви мозайки или фрески в подлеза на ул. „ Гладстон “. Няма подготвен план, само че е имало подобен диалог. Просто са желали да отбележат всичките тия пасажи, тия места, да бъде Пловдив тъкмо толкоз хубав и прелестен, колкото е в тяхното схващане. 

- Поетично определяте работата им като „ красива като крило на гълъб “.  

- Гълъбите се на всички места. Те ме въодушевиха. Аз ги познавам като създатели, несъмнено. Познавам живописното им творчество. Няма по какъв начин да не го познавам. Годишни не се означават непрекъснато. На единия, на другия, на тях като група.  Но това, което видях в оригинал, в тези рисунки, ме накара безусловно да ги преоткрия. Признавам си. И ме въодушевиха. Но гълъбите и птиците се появяват на всички места. 

Неслучайно върша едни референции даже към гълъба на Пикасо, тъй като той е оказал въздействие върху тях. В изложбата сме присъединили и работи на техните учители. Показваме една статуя на Иван Топалов на едно момиче с гълъб, което се споделя „ Гълъбчето на мира “. И ще се види в пространството на залата тези гълъби, крила на птици, изобщо този детайл на придвижване на какъв брой доста места се появяват. Включвам и пощенските гълъби на Георги Божилов-Слона, която малко на брой към този момент помнят. 

- В експозицията е включена рисунка на Ренато Гутузо, един от идолите на това потомство. От къде идва тази работа?  

- За нея би трябвало да благодаря на Пламен Петров, моя сътрудник с който направихме изложбата за българското присъединяване на Венецианското биенале. Той е в контакт с колекционери, които имат много творби на Гутузо.  Те си се съгласиха да дават тази рисунка за нашата галерия. Пламен отиде и я взе от тях и докара персонално в Пловдив. Аз взех решение малко да надскоча себе си с този план и да потърся още и още референции. 

За страдание мексикански моралисти Диего Ривера, Давид Сикейрос и Хосе Ороско, които също са оказали гигантско въздействие, няма в частни или в публични сбирки в България. Да се докарат от чужбина, е дълго и комплицирано. Но пък Ренато Гутузо има и по тази причина демонстрираме него в оригинал. А другите такива модели, значими за нашите художници, ще участват под формата на архивни албуми, които нашата библиотека има и съхранява, тъй като въпреки всичко това е план на Народна библиотека „ Иван Вазов “ и ние сътворяваме и среда, която да прави една отпратка към библиотеката. 

Това се случва със стенописа, който е там, с читателските маси, които употребяваме вместо постаменти, с едни прелестни кресла, които идват от нашата библиотека. В изложбата го има и разказът по какъв начин са ходили при Иван Топалов, говорели се с него, гледали са албуми по цели дни и по цели нощи. 

Тези албуми, и масата, и креслата са в залата и публиката ще може да прегледа и да се допре до тези модели, до тези репродукции, до тези облици, които извънредно доста са им повлияли още от най-ранна младост.