Сакскобургготски: Не умеете, Дайнов, да си управлявате селяните
Излезе " Записки по революцията " (1997-2017) на Евгений Дайнов /издателство ЕРА/. Това е персоналният му роман за събитията сред зимата на 1997 и пролетта на 2017 година. Както споделя създателят: " В началото на този интервал беше освобождението от последните останки от " действителния социализъм " и убедеността, че българите най-накрая сме тръгнали по " слънчевата страна на улицата ", както се пее в именитото парче на Луис Армстронг.
Между случките и приключенията, разрастващи се общо взето из целия свят, излиза наяве, че в актуалната гражданска война няма нищо ужасно или заплашително. Напротив, революцията – това е най-шареното, любопитно, омайващо и постоянно занимателно нещо, в което човек може да взе участие. По пътеките й, също така, бродят забавни и цветни хора, които е по-добре да познаваш, в сравнение с – не. "
В " Записки по революцията. В България и другаде " политологът описа за революционните моменти, на които е станал очевидец от 1962 година до 1989 година - в Съюз на съветските социалистически републики и България през 60-те, в Англия през 70-те, в България, Франция, Англия и Съюз на съветските социалистически републики през 80-те. Втората част е " Началото на прехода. Записки по революцията (1989 – 1996) "
Инак с царя останахме в студено-прилични персонални връзки , тъй като и двамата знаехме по какъв начин (и за какво!) да не трансформираме политическия си спор, колкото и да е изострен, в персонална кавга. Нито аз в миналото го наскърбих персонално, нито той – мен (с Огнян Минчев много бързо се сдъвкаха на персонална основа, тъй като и двамата прекалиха).
Та обаждат ми се един ден от офиса на " министър-председателя, Негово Величество " (така го титулуваха) да отида на среща. Отивам, без да знам по какъв въпрос. Гледам: секретарките са същите (не бяха не запомнили какво кафе пия), канарчетата в клетките – и те. Не е пипнат и изисканият кабинет, завещан от Костов.
Викам си на акъла: аха, това е символна поръчка, че Симеон желае непосредственост със Съюз на демократичните сили. Затова ще да ме привикал...
Нищо сходно, оказа се, не беше в дневния ред на премиера-цар, който незабавно хвана бика за рогата:
– Не умеете, Дайнов, да си управлявате селяните...
Я отново? Какви селяни, какви пет лв....
– Вие, Дайнов, им пазите школото; а те ни пращат такива доноси по ваш адрес, че съгласно разпоредбите би трябвало да ви дадем на прокурор.
Гледа строго през очилата, скулите му – изострени и леко зачервени; работата е сериозна. Аз се усещам все по-нелепо в ултраофициалния костюм, в който се бях напъхал поради тази среща.
Величеството продължава:
– Вижте какво ще създадем. Ще отидете в постройката насреща, в Министерството на просветата. Ще търсите зам.-министър Мукадес Налбант и тя ще ви изясни детайлностите.
Пресичайки Ларгото, звъня на нашия другар и сподвижник Яшар Шабан и го запитвам що за птица е тази Мукадес. " Серт кадън, Евгений ефенди, кутсуз баян " – отвръща Яшар бей.
По това време учех турски (не го научих), та си общувахме на попара от моя език и неговия.
Лошава жена била. Май загазих...
След минути съм в кабинета на въпросната Мукадес, която се оказва ниска, кръгла и много дръпната жена. Малкият ѝ офис е прошарен от хартии, разпръснати по бюрото, на дивана, на масичката за кафе и по пода. Тази да не би да си подрежда архивата?
Слага ме да седна на креслото за посетители (свободно от бумаги), а тя самата се паркира на стола зад бюрото си. Гледа ме строго, от горе надолу (явно е вдигнала стола на " макс " ), и след това с необятен жест притегля вниманието ми върху хартиите, покрили офиса:
– Ще би трябвало да се запознаете с всички тези сигнали...
Сигнали? Да не сме се върнали в 80-те години?
Оказа се – бяхме. Ставаше дума за над 60 доноса, всичките писани от мои съселяни, работещи в учебното заведение, което пазех от закриване – т.е. съхранявах им местоработата – от 1994 година насам.
Повечето бяха писани до премиера Костов и президента Стоянов, последните няколко – до премиера Сакскобургготски.
Не играят на дребно моите съселяни, право на огромните началници донасят...
Защо тази Мукадес ги беше пръснала из целия офис, вместо да ми ги показа в спретната купчинка? За да се ошашкам, несъмнено.
Ама аз за финален път се бях шашкал някъде в средата на 80-те...
– И какво очаквате от мен? – запитвам студено.
– Да прочетете да вземем за пример последния сигнал и да ми дадете най-малко една причина да не го придвижа към прокуратурата – отвръща тя още по-студено, та чак ледено.
Вземам, чета творението на съселяните ми:
Така и по този начин, Ваше Величество, който сте популярен и умен и Отечеството е честито, че си дойдохте да го управлявате и да ни водите към светли съдбини (подмазвачи ниедни!), бързаме да донесем, че лицето Евгений Дайнов е откраднал 137 милиона деноминирани лв. от помощно учебно заведение " Васил Левски " в село Миндя, община Велико Търново. Та в случай че може, да го тикнете тогоз в дранголника.
Отдолу – една дузина подписи. Един тип петиция.
Избухвам в смях, а тази Мукадес ме гледа с внезапно остър взор. Наистина – строг жена, само че на мен ми е смешно:
– Вижте, Налбант, годишният бюджет на учебното заведение е десетина хиляди лева; аз намирам дарения за още почти толкоз. Уверявам ви: това учебно заведение цялото да си го сложа в джоба заедно с опитното поле, не коства 137 милиона деноминирани лв.. Нещо повече: селата Миндя, Капиново и Мерданя, взети дружно – и те не костват 137 милиона деноминирани лв....
Размина се. Явно реши, че ще стане смешна, в случай че прати този " сигнал " до прокуратурата.
Това селяните са доста непризнателен биологичен тип. Ти им пазиш хляба, а те – доноси до управлението. Когато две-три години по-късно ми се обади Даниел Вълчев, тогава образован министър, с цел да ми каже, че ще закрие учебното заведение в Миндя – този път не се възпротивих. Най-малкото знаех, че страната към този момент е построила система, при която освободените възпитаници няма да останат на улицата – с ЦСП /Центъра за обществени практики - бел. ред./ бяхме взели участие в цяла камара планове за появяването на по този начин наречените " ресурсни учители ", които да се занимават с повредени деца в общообразователните учебни заведения.
Децата нямаше да пострадат; а селяните си го изпросиха. Оставих Вълчев да закрива. Разбира се, оставайки най-накрая без заплати, пострадалите (доносниците) отново мен упрекнаха...
Бях отговорен, когато имаха заплати; и отново бях отговорен, когато се оказаха без такива. Няма оправия.
Между случките и приключенията, разрастващи се общо взето из целия свят, излиза наяве, че в актуалната гражданска война няма нищо ужасно или заплашително. Напротив, революцията – това е най-шареното, любопитно, омайващо и постоянно занимателно нещо, в което човек може да взе участие. По пътеките й, също така, бродят забавни и цветни хора, които е по-добре да познаваш, в сравнение с – не. "
В " Записки по революцията. В България и другаде " политологът описа за революционните моменти, на които е станал очевидец от 1962 година до 1989 година - в Съюз на съветските социалистически републики и България през 60-те, в Англия през 70-те, в България, Франция, Англия и Съюз на съветските социалистически републики през 80-те. Втората част е " Началото на прехода. Записки по революцията (1989 – 1996) "
Инак с царя останахме в студено-прилични персонални връзки , тъй като и двамата знаехме по какъв начин (и за какво!) да не трансформираме политическия си спор, колкото и да е изострен, в персонална кавга. Нито аз в миналото го наскърбих персонално, нито той – мен (с Огнян Минчев много бързо се сдъвкаха на персонална основа, тъй като и двамата прекалиха).
Та обаждат ми се един ден от офиса на " министър-председателя, Негово Величество " (така го титулуваха) да отида на среща. Отивам, без да знам по какъв въпрос. Гледам: секретарките са същите (не бяха не запомнили какво кафе пия), канарчетата в клетките – и те. Не е пипнат и изисканият кабинет, завещан от Костов.
Викам си на акъла: аха, това е символна поръчка, че Симеон желае непосредственост със Съюз на демократичните сили. Затова ще да ме привикал...
Нищо сходно, оказа се, не беше в дневния ред на премиера-цар, който незабавно хвана бика за рогата:
– Не умеете, Дайнов, да си управлявате селяните...
Я отново? Какви селяни, какви пет лв....
– Вие, Дайнов, им пазите школото; а те ни пращат такива доноси по ваш адрес, че съгласно разпоредбите би трябвало да ви дадем на прокурор.
Гледа строго през очилата, скулите му – изострени и леко зачервени; работата е сериозна. Аз се усещам все по-нелепо в ултраофициалния костюм, в който се бях напъхал поради тази среща.
Величеството продължава:
– Вижте какво ще създадем. Ще отидете в постройката насреща, в Министерството на просветата. Ще търсите зам.-министър Мукадес Налбант и тя ще ви изясни детайлностите.
Пресичайки Ларгото, звъня на нашия другар и сподвижник Яшар Шабан и го запитвам що за птица е тази Мукадес. " Серт кадън, Евгений ефенди, кутсуз баян " – отвръща Яшар бей.
По това време учех турски (не го научих), та си общувахме на попара от моя език и неговия.
Лошава жена била. Май загазих...
След минути съм в кабинета на въпросната Мукадес, която се оказва ниска, кръгла и много дръпната жена. Малкият ѝ офис е прошарен от хартии, разпръснати по бюрото, на дивана, на масичката за кафе и по пода. Тази да не би да си подрежда архивата?
Слага ме да седна на креслото за посетители (свободно от бумаги), а тя самата се паркира на стола зад бюрото си. Гледа ме строго, от горе надолу (явно е вдигнала стола на " макс " ), и след това с необятен жест притегля вниманието ми върху хартиите, покрили офиса:
– Ще би трябвало да се запознаете с всички тези сигнали...
Сигнали? Да не сме се върнали в 80-те години?
Оказа се – бяхме. Ставаше дума за над 60 доноса, всичките писани от мои съселяни, работещи в учебното заведение, което пазех от закриване – т.е. съхранявах им местоработата – от 1994 година насам.
Повечето бяха писани до премиера Костов и президента Стоянов, последните няколко – до премиера Сакскобургготски.
Не играят на дребно моите съселяни, право на огромните началници донасят...
Защо тази Мукадес ги беше пръснала из целия офис, вместо да ми ги показа в спретната купчинка? За да се ошашкам, несъмнено.
Ама аз за финален път се бях шашкал някъде в средата на 80-те...
– И какво очаквате от мен? – запитвам студено.
– Да прочетете да вземем за пример последния сигнал и да ми дадете най-малко една причина да не го придвижа към прокуратурата – отвръща тя още по-студено, та чак ледено.
Вземам, чета творението на съселяните ми:
Така и по този начин, Ваше Величество, който сте популярен и умен и Отечеството е честито, че си дойдохте да го управлявате и да ни водите към светли съдбини (подмазвачи ниедни!), бързаме да донесем, че лицето Евгений Дайнов е откраднал 137 милиона деноминирани лв. от помощно учебно заведение " Васил Левски " в село Миндя, община Велико Търново. Та в случай че може, да го тикнете тогоз в дранголника.
Отдолу – една дузина подписи. Един тип петиция.
Избухвам в смях, а тази Мукадес ме гледа с внезапно остър взор. Наистина – строг жена, само че на мен ми е смешно:
– Вижте, Налбант, годишният бюджет на учебното заведение е десетина хиляди лева; аз намирам дарения за още почти толкоз. Уверявам ви: това учебно заведение цялото да си го сложа в джоба заедно с опитното поле, не коства 137 милиона деноминирани лв.. Нещо повече: селата Миндя, Капиново и Мерданя, взети дружно – и те не костват 137 милиона деноминирани лв....
Размина се. Явно реши, че ще стане смешна, в случай че прати този " сигнал " до прокуратурата.
Това селяните са доста непризнателен биологичен тип. Ти им пазиш хляба, а те – доноси до управлението. Когато две-три години по-късно ми се обади Даниел Вълчев, тогава образован министър, с цел да ми каже, че ще закрие учебното заведение в Миндя – този път не се възпротивих. Най-малкото знаех, че страната към този момент е построила система, при която освободените възпитаници няма да останат на улицата – с ЦСП /Центъра за обществени практики - бел. ред./ бяхме взели участие в цяла камара планове за появяването на по този начин наречените " ресурсни учители ", които да се занимават с повредени деца в общообразователните учебни заведения.
Децата нямаше да пострадат; а селяните си го изпросиха. Оставих Вълчев да закрива. Разбира се, оставайки най-накрая без заплати, пострадалите (доносниците) отново мен упрекнаха...
Бях отговорен, когато имаха заплати; и отново бях отговорен, когато се оказаха без такива. Няма оправия.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ