Изгубеност, нищета, болка, страдание, отчаяние, страх, чувство за вина, безнадеждност,

Сътворението на света не се е състояло веднъж завинаги, а се състои всеки ден - САМЮЪЛ БЕКЕТ

Изгубеност, мизерия, болежка, страдалчество, обезсърчение, боязън, възприятие за виновност, безизходност, и най-после – гибел.

Това е „ радостният “ свят на Самюъл Бекет – най-почитания и в това време най-неразбирания ирландски публицист и драматург.

Къде съм аз – не зная, в никакъв случай няма да разбера; в тишината, която не познаваш, ти би трябвало да продължиш. Аз не мога да продължа. Аз ще продължа.

Объркването не е мое изобретение. Не можем да чуем петминутен диалог, без да узнаем за объркването. То е на всички места към нас и нашият едничък късмет в този момент е да го пуснем да влезе. Единственият късмет за смяна е, в случай че отворим очите си и съзрем хаоса. Това не е безпорядък, чийто смисъл можеш да откриеш.

През целия си живот се влачим през едно тресавище. Ядем, шибаме се, серем, опитваме се да запалителен някаква дребна светлинка, и най-после умираме, това е всичко.

Земята издаде тон като от въздишка и последните капки паднаха от към този момент ясното безоблачно небе. Малко момченце, протегнало ръцете си и гледащо нагоре към синьото небе, попита майка си по какъв начин е допустимо сходно нещо. „ Разкарай се “, отвърна тя.

Единственият грях е прегрешението да се родиш.

Не, не скърбя за нищо. Единственото, за което скърбя е, че съм се родил. Винаги съм намирал умирането за толкоз дълга и уморителна работа.

Тишина, да, само че каква тишина? Защото по принцип е доста хубаво да пазиш тишина, само че човек би трябвало да обърне внимание на това какъв тип тишина пази.

Всички се раждаме луди. Някои остават такива.

Всяка дума е като непотребен отпечатък върху тишината и небитието.

Нищо друго няма значение, единствено писането. Нищо друго не си заслужава…отпечатък върху тишината.

Да откри форма, която да съпътства бъркотията, това е задачата на създателя в този момент.

Първо танцувай. После мисли. Това е естественият ред.

Сълзите по света са непрекъснато количество. Когато някой стартира да плаче, някъде другаде различен стопира. Същото се отнася и за смеха.

Не ме докосвай! Не ме питай! Не ми приказва! Остани с мен.

Аз употребявам думите, на които си ме научил. Ако те не значат нищо към този момент, научи ме на други. В противоположен случай ме остави да мълча.

Аз съм по този начин. Или не помня незабавно, или в никакъв случай.

Вероятно най-хубавите ми години към този момент са си отишли. Когато имаше късмет за благополучие. Но не бих ги изискал назад. Не и с огъня, който е в мен в този момент. Не, не бих ги изискал назад.

Обикновено не виждах доста. Нито чувах доста. Не обръщах внимание. Честно казано, не бях там. Честно казано, нямам доверие в миналото да съм бил някъде.

Имам своите дефекти, само че да променям настроението си не е един от тях.

Прекарахме живота си по наше убеждение, пробвайки се да съберем на едно място в един и същи момент лъч светлина и свободна скамейка.

Фактът би изглеждал да е, в случай че в моята обстановка някой може да приказва за обстоятелства, че аз би трябвало да приказвам за неща, за които не мога да приказвам, а което е по-интересно, само че че аз също, което в случай че е допустимо, е още по-интересно, аз би трябвало, забравих, няма значение. В същото време съм длъжен да приказвам. Не би трябвало в никакъв случай да мълча. Никога.

Не одобрявам животните. Странно е, само че не одобрявам нито хората, нито животните. Колкото до Бог, той е почнал да ме отвращава.

Ти плака за нощта – тя падна. Сега плачи в мрак.

Всичко, което желая, е да си седнал съм на задника, да пущам газове и да си мисля за Данте.

Без значение дали съм роден, или не, дали съм живял, или не, дали съм починал или съвсем обречен на смърт, аз би трябвало да продължа да върша каквото постоянно съм правил, без да знам какво е това, което върша, нито кой съм, нито къде съм, нито дали съм.

Сътворението на света не се е състояло един път вечно, а се състои всеки ден.

Сълзите се стичат по бузите ми, без очите ми да мигат. Какво ме кара да плача по този начин? От време на време… а няма нищо тъжно тук. Сигурно ми изтича мозъкът.

Всеки може да се извърне встрани и да не гледа, само че кой знае какво вижда щраусът със заровена глава в пясъка?

Нищо не е по-забавно от нещастието, подсигурявам ти това. … Да, да, това е най-комичното нещо в този свят. И ние се смеем, смеем се с готовност, първоначално. Но постоянно е едно и също. Да, това е като занимателна история, която сме чували прекомерно постоянно, ние към момента я намираме за смешна, само че не се смеем повече.