Докато Турция ни „краде“ вятъра, Европа налива 45 милиарда в енер...
Изграждането на 19,1 гигавата (GW) нови мощности в Европа е явен сигнал: вятърът към този момент не е пробна „ зелена “ добавка, а гръбнак на енергийния суверенитет.
Случаят с Литва е образец за стратегическо мислене. Балтийската страна конфигурира 759 мегавата и усили потенциала си с 40%. Така тя съумя да покрие една трета от енергийното си ползване от вятър. Това не е просто екологичен триумф, а геополитически щит. Той разреши на Вилнюс дефинитивно да се отдели от съветската енергийна мрежа.
Балканският абсурд: Съседите капитализират нашия пропуск
Докато София лавира сред европейските задължения и вътрешния популизъм, прилежаща Турция нападателно заема лидерски позиции с нови 2,1 гигавата мощности.
Иронията е мъчителна: същият вятър, който минава през българската територия, се „ улавя “ единствено на няколкостотин километра на юг или север (в Румъния). Така съседите ни обръщат общия ни климатичен запас в конкурентно преимущество за своята промишленост и обезпечават по-евтин ток за заводите си.
В България обаче плановете за вятърна сила – в Добруджа или в Черно море – се сблъскват със последователен отпор. От една страна стоят законните опасения на земеделците за плодородния чернозем, а от друга – страховете на туристическия отрасъл за „ хоризонта “. Липсва обаче държавническата медиация, която да трансформира тези спорове в градивни решения. Липсата на ясна национална тактика прави всеки нов ветрогенератор мотив за „ революция “, вместо инвестиция в бъдещето.
Цената на икономическия изолационизъм
Предизвикателствата в отчета – потребността от съвременна преносна мрежа и бърза електрификация – у нас звучат съвсем сюрреалистично.
Ние към момента сме на стадий „ разрешителни “ и „ митинги “. Документът планува построяването на нови 151 гигавата до 2030 година Лъвският къс от тях ще отиде в страни, които към този момент приготвиха законодателната си база.
Анализът е безапелационен: България рискува да остане енергиен „ апендикс “ на Балканите. Отказът да обръщаме естествените дадености в индустриална мощност не е отбрана на традицията, а форма на икономическо самоубийство.
Парадоксът на нашето време ще бъде приключен, когато след няколко години стартираме да внасяме безценен „ зелен “ ток от Литва, Румъния или Турция. Ще плащаме за запас, който през днешния ден назоваваме „ опасност “, до момента в който пазим статуквото на личната си енергийна беднотия.
Случаят с Литва е образец за стратегическо мислене. Балтийската страна конфигурира 759 мегавата и усили потенциала си с 40%. Така тя съумя да покрие една трета от енергийното си ползване от вятър. Това не е просто екологичен триумф, а геополитически щит. Той разреши на Вилнюс дефинитивно да се отдели от съветската енергийна мрежа.
Балканският абсурд: Съседите капитализират нашия пропуск
Докато София лавира сред европейските задължения и вътрешния популизъм, прилежаща Турция нападателно заема лидерски позиции с нови 2,1 гигавата мощности.
Иронията е мъчителна: същият вятър, който минава през българската територия, се „ улавя “ единствено на няколкостотин километра на юг или север (в Румъния). Така съседите ни обръщат общия ни климатичен запас в конкурентно преимущество за своята промишленост и обезпечават по-евтин ток за заводите си.
В България обаче плановете за вятърна сила – в Добруджа или в Черно море – се сблъскват със последователен отпор. От една страна стоят законните опасения на земеделците за плодородния чернозем, а от друга – страховете на туристическия отрасъл за „ хоризонта “. Липсва обаче държавническата медиация, която да трансформира тези спорове в градивни решения. Липсата на ясна национална тактика прави всеки нов ветрогенератор мотив за „ революция “, вместо инвестиция в бъдещето.
Цената на икономическия изолационизъм
Предизвикателствата в отчета – потребността от съвременна преносна мрежа и бърза електрификация – у нас звучат съвсем сюрреалистично.
Ние към момента сме на стадий „ разрешителни “ и „ митинги “. Документът планува построяването на нови 151 гигавата до 2030 година Лъвският къс от тях ще отиде в страни, които към този момент приготвиха законодателната си база.
Анализът е безапелационен: България рискува да остане енергиен „ апендикс “ на Балканите. Отказът да обръщаме естествените дадености в индустриална мощност не е отбрана на традицията, а форма на икономическо самоубийство.
Парадоксът на нашето време ще бъде приключен, когато след няколко години стартираме да внасяме безценен „ зелен “ ток от Литва, Румъния или Турция. Ще плащаме за запас, който през днешния ден назоваваме „ опасност “, до момента в който пазим статуквото на личната си енергийна беднотия.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ