За Турция – без емоции, омраза и исторически възпоменания
Изглежда елементарно. Ако не беше едно огромно неразбирателство.
От 90-те не бяхме говорили толкоз за Балканите. И внезапно се оказахме районен водач! Даже госпожа Меркел ни потупа по рамото. Само че в това е прикрито неразбирателство: от нас Съюзът чака да търсим мостове към Турция (западната преса в действителност единствено по този мотив ни споменава). Защото огромната тематика е точно Турция: от нея чакаме да удържа миграцията, да бъде нашето предмостие в ислямския свят, да не премине в лагера на Путин.
Но множеството страни от Европейски Съюз в това време считат, че към този момент и дума не може да става за банкет на Турция, а договарянията бяха замразени след диктаторския поврат в Анкара; на Турция желаят да предложат някакъв тип привилегировано партньорство, сходно на това, което бихме имали и с Обединеното кралство.
Ердоган обаче еднопосочно съобщи, че не приема нищо по-малко от участие и тази позиция надали ще се промени до изборите през ноември идната година, тъй като той не желае да е индивидът, изритан от Европейски Съюз след десетилетия на унизително очакване.
Най-лошото във всичко това обаче е невижданата словесна експанзия от двете страни. Да напомня единствено сатиричните стихчета на Бьомерман против Ердоган, където имаше подмятания за секс с козички, или пък обвиняването на самия турски президент към западните водачи, че са фашисти. Какво ли не се изговори - резултатът от тази смела победа над „ политическа уместност " - или по-точно над здравия дипломатически разсъдък - докара до това, че европейски и турски водачи към този момент просто няма по какъв начин да се срещат. Идиотско, само че факт.
И по този начин изгря златният късмет на нашата балканска политика. Г-н Борисов нито е обиждал, нито е обиждан, пък и май не е чак толкоз сензитивен по нереални тематики като свободата на турските академични преподаватели. Това го прави един от дребното вероятни посредници в сегашната съвсем безизходна обстановка.
Срещата във Варна, за чиято благословия профуча през страната ни Меркел, е замислена като тъничък компромис, който цели да отблокира рисковото зацикляне на връзките сред Съюза и безконечния претендент.
Без присъединяване на държавни глави, а единствено с ръководители на евро-институции; във Варна, с цел да не се възприема като детайл от евро-председателството; без предварителна информация, с цел да не се подвига идеологически звук. Както писа Александър Андреев, в случай че дай боже се откри някакъв компромис и връзките потръгнат, Варна ще стане нарицателно, а господин Борисов ще влезе в историята на Европейски Съюз.
„ Рейнски “ вид на Европа
Възможно, само че малко евентуално. Проблемът на Турция не са единствено 50-те хиляди пандизчии през днешния ден, нито опитите за влияние върху турските диаспори в Германия и Холандия или пък над българските турци; на са даже военните интервенции, която Анкара води в този миг в прилежаща Сирия.
Основният й проблем съгласно мен е… Брекзитът. Защото с напускането на Англия отпада главният покровител на демократичната версия за Европа като огромен пазар без политически искания. А това значи, че Европейски Съюз съвсем несъмнено ще се насочи към „ рейнския “ вид на по-политическа Европа.
Приемането на голяма страна като Турция ще разбърка тотално Съюза; вземете най-простото – тя автоматически би станала втората страна в Европейския съвет, измествайки обратно по въздействие и брой гласове Франция, Италия, Испания.
Една по-силно политическа Европа няма да желае конкуренция от различен властови център.
И тук идват прословутите разнообразни скорости на развиване в Европейски Съюз, с които ние в този момент се борим, а ще би трябвало да предложим на съседката си: Едните - най-вътре в еврозоната, снабдена по Макрон с бюджет и личен парламент, другите - в по-независим втори кръг, а пък Турция - „ близка чужбина “ с всевъзможни права с изключение на тези за взимане на решения.
Подобна геометрия към този момент включва страни като Норвегия, за какво не някой ден и Украйна. Но това желае доста пазарлък, а връзката в този момент е блокирана от обиди.
Демоните на предишното
Да прибавим и всеобщото възкръсване на демоните от предишното, заляло, кой знае за какво, света на глобализацията. Падането на Константинопол през 1453 e измежду най-травматичните събития за християнския свят; Мехмед Завоевателят претендира за купата Цезар на римската империя, за чийто правоприемник се мисли.
Това, което е борбата при Поатие през 732, където франки и бургундци стопират войските на Умаядския халифат, девет века по-късно е обсадата на Виена, където Леополд І благодарение на полския крал Собиески вечно стопира експанзията на османците.
Мюсюлманските царства през целия този интервал не са по-неразвити, нито по-варварски – просто са най-мощните съперници на европейските (преди болшевишката гражданска война в Русия), а това оставя културни контузии.
Към 18-ти век връзките с Османската империя улягат, турските неща се трансформират в обект на любознание – храните, облеклата, харемите, които запленяват въображението на християнските мъже.
Екзотизирането на турското обаче не заличава, а в противен случай, усилва разликата сред нас и тях. И откъм тъмната, и откъм светлата, игрива страна Турция затвърждава мястото си на нещо „ безусловно друго “ и непознато за Европа.
През 20-ти век ще се възхищаваме от безкръвната световна гражданска война на Кемал и възмущаваме от бруталните военни преврати - Турция ту се люшка към Запада, ту отлита назад в неразбираемата си неевропейскост.
В тази история има доста сходства с Русия, въпреки че славянската страна е и по-застрашителна, и по-малко непозната в културно отношение (да не приказваме, че не демонстрира интерес за еврочленство).
Въпросът, който слагат и двете някогашни имперски страни, от известно време звучи с все по-голяма упоритост: къде са границите на Европейския съюз?
Кой да има право да членува в Европейски Съюз?
Проектът кардинално е универсалистки - няма причина Европейски Съюз да спре нито пред Урал, нито пред пустинята Гоби, стига да се извършват условията и споделят полезностите.
Проблемът на сходна постмодерна империя е, че всеки измисля границите съгласно личните си политически цели, без да разполага с власт и войска както едно време, та да ги очертае.
Едните упорстват на християнския темперамент на Европа, забравяйки, че при такова виждане нямаме особени учредения да откажем участие на Беларус.
Другите поставят за аршин демокрацията, само че не готви ли една Полша да вземем за пример политическа разпра със съдиите, а за същото осъждаме Ердоган?
Трети акцентират по-сложни причини - да вземем за пример неравния, по-скоро американски, в сравнение с европейски темперамент на турското общество, по-слабата обществена страна.
Тук ние българите май ще си замълчим, та да не се озовем и ние на открито.
Доста неуместно ще е, в случай че границата на Европейския ни съюз се основава на страсти, омрази и исторически възпоменания. Между две трети и три четвърти от хората в личната ни страна нормално показват отрицателно отношение към Турция, според от задавания им въпрос. Как ще прави медиация господин Борисов освен това състояние, не знам.
Но в случай че желаеме да откри компромис, най-добре да загърбим смелите взаимни попръжни и да се върнем към положителната остаряла дипломация.
* Текстът е оповестен тук.
От 90-те не бяхме говорили толкоз за Балканите. И внезапно се оказахме районен водач! Даже госпожа Меркел ни потупа по рамото. Само че в това е прикрито неразбирателство: от нас Съюзът чака да търсим мостове към Турция (западната преса в действителност единствено по този мотив ни споменава). Защото огромната тематика е точно Турция: от нея чакаме да удържа миграцията, да бъде нашето предмостие в ислямския свят, да не премине в лагера на Путин.
Но множеството страни от Европейски Съюз в това време считат, че към този момент и дума не може да става за банкет на Турция, а договарянията бяха замразени след диктаторския поврат в Анкара; на Турция желаят да предложат някакъв тип привилегировано партньорство, сходно на това, което бихме имали и с Обединеното кралство.
Ердоган обаче еднопосочно съобщи, че не приема нищо по-малко от участие и тази позиция надали ще се промени до изборите през ноември идната година, тъй като той не желае да е индивидът, изритан от Европейски Съюз след десетилетия на унизително очакване.
Най-лошото във всичко това обаче е невижданата словесна експанзия от двете страни. Да напомня единствено сатиричните стихчета на Бьомерман против Ердоган, където имаше подмятания за секс с козички, или пък обвиняването на самия турски президент към западните водачи, че са фашисти. Какво ли не се изговори - резултатът от тази смела победа над „ политическа уместност " - или по-точно над здравия дипломатически разсъдък - докара до това, че европейски и турски водачи към този момент просто няма по какъв начин да се срещат. Идиотско, само че факт.
И по този начин изгря златният късмет на нашата балканска политика. Г-н Борисов нито е обиждал, нито е обиждан, пък и май не е чак толкоз сензитивен по нереални тематики като свободата на турските академични преподаватели. Това го прави един от дребното вероятни посредници в сегашната съвсем безизходна обстановка.
Срещата във Варна, за чиято благословия профуча през страната ни Меркел, е замислена като тъничък компромис, който цели да отблокира рисковото зацикляне на връзките сред Съюза и безконечния претендент.
Без присъединяване на държавни глави, а единствено с ръководители на евро-институции; във Варна, с цел да не се възприема като детайл от евро-председателството; без предварителна информация, с цел да не се подвига идеологически звук. Както писа Александър Андреев, в случай че дай боже се откри някакъв компромис и връзките потръгнат, Варна ще стане нарицателно, а господин Борисов ще влезе в историята на Европейски Съюз.
„ Рейнски “ вид на Европа
Възможно, само че малко евентуално. Проблемът на Турция не са единствено 50-те хиляди пандизчии през днешния ден, нито опитите за влияние върху турските диаспори в Германия и Холандия или пък над българските турци; на са даже военните интервенции, която Анкара води в този миг в прилежаща Сирия.
Основният й проблем съгласно мен е… Брекзитът. Защото с напускането на Англия отпада главният покровител на демократичната версия за Европа като огромен пазар без политически искания. А това значи, че Европейски Съюз съвсем несъмнено ще се насочи към „ рейнския “ вид на по-политическа Европа.
Приемането на голяма страна като Турция ще разбърка тотално Съюза; вземете най-простото – тя автоматически би станала втората страна в Европейския съвет, измествайки обратно по въздействие и брой гласове Франция, Италия, Испания.
Една по-силно политическа Европа няма да желае конкуренция от различен властови център.
И тук идват прословутите разнообразни скорости на развиване в Европейски Съюз, с които ние в този момент се борим, а ще би трябвало да предложим на съседката си: Едните - най-вътре в еврозоната, снабдена по Макрон с бюджет и личен парламент, другите - в по-независим втори кръг, а пък Турция - „ близка чужбина “ с всевъзможни права с изключение на тези за взимане на решения.
Подобна геометрия към този момент включва страни като Норвегия, за какво не някой ден и Украйна. Но това желае доста пазарлък, а връзката в този момент е блокирана от обиди.
Демоните на предишното
Да прибавим и всеобщото възкръсване на демоните от предишното, заляло, кой знае за какво, света на глобализацията. Падането на Константинопол през 1453 e измежду най-травматичните събития за християнския свят; Мехмед Завоевателят претендира за купата Цезар на римската империя, за чийто правоприемник се мисли.
Това, което е борбата при Поатие през 732, където франки и бургундци стопират войските на Умаядския халифат, девет века по-късно е обсадата на Виена, където Леополд І благодарение на полския крал Собиески вечно стопира експанзията на османците.
Мюсюлманските царства през целия този интервал не са по-неразвити, нито по-варварски – просто са най-мощните съперници на европейските (преди болшевишката гражданска война в Русия), а това оставя културни контузии.
Към 18-ти век връзките с Османската империя улягат, турските неща се трансформират в обект на любознание – храните, облеклата, харемите, които запленяват въображението на християнските мъже.
Екзотизирането на турското обаче не заличава, а в противен случай, усилва разликата сред нас и тях. И откъм тъмната, и откъм светлата, игрива страна Турция затвърждава мястото си на нещо „ безусловно друго “ и непознато за Европа.
През 20-ти век ще се възхищаваме от безкръвната световна гражданска война на Кемал и възмущаваме от бруталните военни преврати - Турция ту се люшка към Запада, ту отлита назад в неразбираемата си неевропейскост.
В тази история има доста сходства с Русия, въпреки че славянската страна е и по-застрашителна, и по-малко непозната в културно отношение (да не приказваме, че не демонстрира интерес за еврочленство).
Въпросът, който слагат и двете някогашни имперски страни, от известно време звучи с все по-голяма упоритост: къде са границите на Европейския съюз?
Кой да има право да членува в Европейски Съюз?
Проектът кардинално е универсалистки - няма причина Европейски Съюз да спре нито пред Урал, нито пред пустинята Гоби, стига да се извършват условията и споделят полезностите.
Проблемът на сходна постмодерна империя е, че всеки измисля границите съгласно личните си политически цели, без да разполага с власт и войска както едно време, та да ги очертае.
Едните упорстват на християнския темперамент на Европа, забравяйки, че при такова виждане нямаме особени учредения да откажем участие на Беларус.
Другите поставят за аршин демокрацията, само че не готви ли една Полша да вземем за пример политическа разпра със съдиите, а за същото осъждаме Ердоган?
Трети акцентират по-сложни причини - да вземем за пример неравния, по-скоро американски, в сравнение с европейски темперамент на турското общество, по-слабата обществена страна.
Тук ние българите май ще си замълчим, та да не се озовем и ние на открито.
Доста неуместно ще е, в случай че границата на Европейския ни съюз се основава на страсти, омрази и исторически възпоменания. Между две трети и три четвърти от хората в личната ни страна нормално показват отрицателно отношение към Турция, според от задавания им въпрос. Как ще прави медиация господин Борисов освен това състояние, не знам.
Но в случай че желаеме да откри компромис, най-добре да загърбим смелите взаимни попръжни и да се върнем към положителната остаряла дипломация.
* Текстът е оповестен тук.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ