Нов исторически роман от Сантуш
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
РЪКОПИСЪТ ОТ „ БИРКЕНАУ “
от
Жозе Родригеш душ Сантуш
размер: 344 стр.
цена: 19,95 лева
ISBN 978-954-26-2338-0
Превод: Дарина Миланова
Съдбите на двама смели и решителни мъже се преплитат по трагичен метод в продължението на „ Фокусникът от Аушвиц “
Очаквайте на 05 март!
За книгата
Двама мощни и решителни мъже попадат в „ Аушвиц-Биркенау “ по разнообразни аргументи, само че орисите им се преплитат по непредвиден и трагичен метод.
Херберт Левин, прочут с артистичния си псевдоним Великия Нивели, е магьосник от еврейски генезис, депортиран със фамилията си в Аушвиц. Португалският легионер Франсишко Латино постъпва непринудено като надзорник в лагера, с цел да избави годеницата си от неизбежна гибел. За осъществяването на проекта си обаче той ще би трябвало да разчита на магията на Великия Нивели.
Докато фокусникът се приготвя за представлението си, проведено за чиновниците на лагера, нацистите търпят провали на фронта и съветската войска настава в окупираните територии. Пристига заповед да се предприеме последното всеобщо изтребване на пандизчии и да се заличат изцяло следите от Холокоста. Евреинът и португалецът би трябвало да рискуват всичко, с цел да избягат от лагера на гибелта, където са станали очевидци на чудовищните закононарушения против евреите. Но дали това е допустимо? Може ли човек в миналото да избяга от ужасите на Аушвиц? Или единственият метод да откри вътрешен мир е като опише за видяното?
За създателя
Водещ на централните вести, боен кореспондент, бестселъров създател и академични учител, Жозе Родригеш душ Сантуш се подрежда измежду най-популярните и уважавани персони в Португалия.
Той става прочут като публицист с романа „ Кодекс 632 “, който се трансформира в литературна сензация и бестселър № 1 на 2005 година в Португалия.
С „ Божията формула “ Сантуш се утвърждава като водещо име в актуалния европейски интелектуален трилър. На извънреден интерес се радват и романите му „ Седмият щемпел “, „ Последната загадка “, „ Ръката на сатаната “, „ Ключът на Соломон “, „ Божият яд “, „ Сигнал за живот “, „ Ватиканът “, „ Безсмъртния “, „ Мъжът от Константинопол “, „ Милионерът в Лисабон “, „ Героичната арка “ и „ Любовницата на губернатора “.
Авторът е гостувал в България няколко пъти.
Откъс
Шокът от осъзнаването, че битото на портала на женския лагер смъртнобледо момиче беше Танюша, изцяло смая Франсишко. Не можеше да повярва на очите си. Танюша? Нима това създание от кожа и кости беше тя? С остригана коса и жълтеникава кожа? Дрипава и мръсна? Танюша? Единственото, което го убеди, бе фактът, че дамата бе произнесла името му.
Излизайки от първичното си вцепенение, Франсишко я зашлеви и я запрати в калта.
– Мълквай, коза такава! – кресна той. – Как смееш да се обръщаш към мен? Ще приказваш единствено с разрешение! – Есесовецът се обърна към блоковата. – Къде мога да я разпитам уединено?
– В бараките, SS-Mann Стаите на старшите имат порти.
Франсишко жестоко сграбчи Танюша, принуждавайки я да се изправи. Дръпна я мощно за ръката и кимна на блоковата. – Водете ме.
След като последва надзирателката до най-близката колиба, Франсишко влезе вътре дружно с Танюша и подреди категорично да не го безпокоят, до момента в който разпитва затворничката. Затвори вратата и двамата останаха сами. Момичето се взираше в него, треперейки; изглеждаше потресено и очевидно комплицирано. Развълнуван, Франсишко обви ръце към нея и я притегли към себе си.
– Танюша…
Мокра и премръзнала, рускинята се тресеше неудържимо. В началото не реагира, просто стоеше неподвижно, без да откликва на нежността му; вероятно беше в потрес. Почти неуловимият вопъл бе знак, че тя като че ли се разсъни и нежните й ръце се обгърнаха към него.
– Ти ли си? – промълви тя с спокоен, трептящ глас. – Наистина ли си ти?
– Шшт… – прошепна той в опит да я успокои. – Вече всичко е наред. Тук съм. Ще се оправиш.
В продължение на няколко минути тя се тресеше от ридания, с лице, притиснато към рамото му, до момента в който португалецът я милваше, мълвейки утешителни думи. Смърдеше на урина и изпражнения, само че той не я пусна. След известно време Танюша се успокои и деликатно подвигна глава.
– Какво правиш тук?
– Дълга история – отговори Франсишко. – С две думи, записах се в Секретен сътрудник, с цел да те спася.
Младата жена примигна; в очите й проблесна вяра.
– Ще… ще ме измъкнеш ли от тук?
Португалецът преглътна изсъхнало.
– Не е толкоз просто – отвърна той. – Ще опитам, само че ще бъде мъчно.
Разочарованието, изписано по лицето й, го засрами. Беше се заклел да я пази и тази клетва се бе трансформирала в цел на живота му, само че се бе провалил.
– Най-важното в този момент е, че те открих – побърза да означи Франсишко. – А за останалото… ще забележим.
– Защо ме удари?
– Не бива да виждат демонстрация на непосредственост към пандизчиите от моя страна. Ако ме заловен, ще бъда осъден и може би екзекутиран. Както и ти.
Танюша поклати глава.
– Германците са ужасни – прошепна тя. – Ужасни. Също като в съветските лагери… Само в случай че знаеш какво става тук… – Рускинята потръпна. – Маргарита умря в бараката, а тези животни водиха Олга.
– Срещнах се с нея.
Думите му я изненадаха.
– С Олга ли? Как е тя?
– Добре е, напълняла е.
– Това е отлично! – въздъхна облекчено Танюша. – Толкова беше отслабнала…
Португалецът бръкна в джоба на палтото си.
– Ти също имаш потребност от храна. Сигурно умираш от апетит.
По изпитото лице на Танюша мина лъч вяра.
– Донесъл си ми нещо?
Годеникът й извади завит във вестник пакет, който носеше от основния лагер. Рускинята го сграбчи, като че ли се опасяваше да не изчезне, раздра хартията с нетърпеливи придвижвания и налапа хляба и наденичките, които откри вътре. Дъвчеше лакомо като див звяр, беше по-прегладняла даже от оня път, когато я бе видял изпосталяла край река Ижора.
– Спокойно – посъветва я той. – Яж по-бавно, другояче ще ти стане неприятно.
Танюша омете хляба и наденичките за не повече от няколко секунди. После взе ябълката, която Франсишко й подаде, и жадно я захапа.
– Ммм… Толкова е вкусно! – Дъвчеше гневно като животно. – По дяволите, не съм опитвала такива чудеса от месеци. Месеци! – Преглътна последното парче от ябълката, след което изяде огризката и семките. – Ммм, каква вкусотия!
Докато я наблюдаваше деликатно, португалецът остана покъртен от положението й. Освен че годеницата му бе почнала да наподобява на живите мъртви от лагера, косата й капеше, а сивкавата й кожа бе покрита със зловонни гнойни рани.
– Болна ли си?
Танюша облизваше ябълковия сок, полепнал по пръстите й.
– Всички тук са заболели – сподели тя. – Всяка заран след инспекцията от бараката изнасят от 10 до двайсет тела. – Погледът й се спря върху манерката, която Франсишко носеше на колана си. – Имаш ли вода?
Той смъкна манерката и й я подаде. Тя я надигна и погълна всичко на огромни глътки.
– Това се споделя жадност.
Щом изпи водата, годеницата му облиза гърлото на манерката и му я върна, разочарована, че няма още.
– Не съм пила хубава вода от… знам ли… Това е най-вкусната вода на света.
– Тук няма ли вода?
Рускинята унило го изгледа.
– Сигурно се шегуваш. – сподели тя. – Има един бунар за целия лагер. – Вдигна показалец, с цел да подчертае думите си. – Един. А ние сме трийсет хиляди. – Оригна се от водата, която преди малко бе изгълтала. – А и водата в него е нечиста. Преди да напълним кофата, първо би трябвало да извадим труповете.
– Трупове? В кладенеца?
– Точно по този начин. Някои хора са толкоз жадни, че напряко скачат вътре. Живите мъртви са експерти в това. Изваждането на труповете от кладенеца е сложна работа. А след това стартира битката за канче вода. Та ние сме като животни. Блъскаме се, бием се, дерем. Не си скубем косите заради липса на такива. – Като загатна косите, тя докосна остриганата си глава, ненадейно осъзнала метода, по който наподобява.
– Кажи ми… грозна ли съм?
– Красива си.
– Не, съществено. Много ли е зле?
Португалецът се усмихна в опит да я успокои.
– И двамата сме били по-добре в действителност, само че всичко ще се оправи, умерено. – Франсишко бръкна в другия си джоб и извади малко пакетче. – Донесох ти медикаменти от аптечката на Секретен сътрудник. Включително хапчета за диария. Дизентерията е бичът на концентрационните лагери. Трябва да внимаваш с водата, която пиеш, другояче в никакъв случай няма да се излекуваш. Не бива да пиеш от този бунар.
Рускинята разглеждаше спринцовката и останалите неща от пакета.
– Какво е това?
– В аптеката на Секретен сътрудник ми споделиха кои са най-разпространените заболявания в лагера. Освен дизентерия има тиф и туберкулоза. Поръчах всички медикаменти за тях. – Португалецът взе едно шишенце. – Това са витамини. Трябва да ги пиеш, с цел да компенсираш оскъдното хранене. – Огледа слабото тяло. – Имаш ли бълхи?
Сякаш бе отгатнала въпроса, Танюша стартира да се дръгне.
– Пълна съм.
Франсишко взе спринцовката, като деликатно повдигна иглата и изпусна дребна бликам от лекарството.
– Това е ваксина за тифоидна тресчица – изясни той. – Дай си ръката.
Докато поставяше инжекцията на рускинята, боецът я наблюдаваше; струваше му се необикновено по какъв начин ослепителната й хубост бе повехнала толкоз бързо. Беше се трансформирала в бабичка. Запита се дали обича самата Танюша, или единствено облика й, който към този момент бе изгубила; бе останала единствено същността й. Всичко това бе предизвикателство за възприятията му към нея. Ако обичаше Танюша поради хубостта й, то обектът на неговата обич към този момент не съществуваше. Но в случай че я обичаше поради самата нея, обичаната му към момента бе тук. Всъщност той не бе наясно с възприятията си. Дали обичаше хубостта й, или нейната същина? Винаги бе считал, че това е едно и също; в последна сметка португалецът бе притеглен на първо време от хубостта й, само че в този миг разбра, че е друго. Дали я обичаше поради външния й тип, или поради самата нея?
Той махна иглата и рускинята го видя по какъв начин прибира спринцовката.
– Вярно ли е, че във фабриките убиват хора?
– Защо питаш?
Танюша махна с ръка към лагера.
– Тук, покрай женския лагер, има фабрика, чиито комини не стопират да бълват дим и миризма на изгоряло – изясни тя. – Виждаме по какъв начин хората отиват там, само че никой не се връща. Вървят пешком или натоварени в камиони, обградени от есесовци и кучета. Понякога се чуват крясъци и изстрели. Носят се клюки за протичащото се там. Попитахме старшата по блок, само че тя сподели, че това е фурна за самун и че няма защо да се тревожим. – Рускинята присви очи. – Наистина ли е фурна?
Неписаното предписание на Секретен сътрудник му забраняваше да приказва за това, изключително със пандизчии. Ако кажеше нещо и се разчуеше, Франсишко знаеше, че самият той ще бъде арестуван и екзекутиран за измяна към райха и скрит план с врага.
– Ти по какъв начин мислиш?
– Аз те попитах първа – отвърна Танюша. – Говори се, че там убиват хора и пламъците в комина и миризмата идват от изгорените трупове. Но… това е невероятно, нали?
– Ами…
– Та те са дами, деца и старци. Каква опасност биха могли да съставляват? Виждала съм даже бебета! За какво им е на германците да убиват бебета? Абсурдно е. Не се опасяват да атакуван Русия, Франция и други страни, а се боят от бебета? Няма логичност. А и Германия е цивилизована, развита страна, доста по-напреднала от моята бедна Русия. В това просто няма смисъл. – Танюша се приближи до него и го погледна с напрежение. – Греша ли? Дали фабриката е фурна за самун, или…
Франсишко не знаеше какво да каже. Сградата, за която тя говореше, беше крематориум номер 1 и се намираше тъкмо до женския лагер. Изкушаваше се да й разкрие всичко, което знаеше, само че съумя да се сдържи. Рискът беше голям и той трябваше да бъде внимателен. За положителното и на двамата. Танюша можеше да опише на други затворнички, че сведенията й идват от непосредствено от Секретен сътрудник. Щеше да се разчуе и в случай че от Политическия отдел проверяваха случая, можеха да ги екзекутират. Пък и защо й беше да знае?
– Не се връзвай на клюки – промълви най-после той. – Важното е да…
Трополене някъде наоколо прекъсна мисълта му. Двамата се умълчаха, ослушвайки се какво се случва на открито. Вратата на стаята се отвори внезапно.
– Проверка! – кресна една помощник-надзирателка. – Проверка!
Помощничката на старшата по блок изчезна по този начин бързо, както се бе появила, обикаляйки из бараката с крясъци. Франсишко и Танюша стреснато се спогледаха; в очите му се четеше изненада, а в нейните се надигаше суматоха.
– Проверка! – възкликна рускинята и долепи длани до устата си – Ами в този момент?
– Не ви ли преброиха сутринта?
– Не разбираш ли? Ще вършат асортимент!
– Тя сподели проверка…
– Извънредната инспекция в работно време е асортимент. Те мислят, че тези, които не са излезли с бригадите, а са останали в лагера, са заболели. Тази инспекция в действителност е асортимент.
Никой в лагера не си правеше илюзии какво значи това, минимум те двамата. Есесовците събираха пандизчиите и избираха неколцина от тях – повече или по-малко според от задачата и събитията. После ги отвеждаха. Ако Танюша бе чувала ужасяващи неща по отношение на това, което се случваше с тях, то Франсишко доста добре знаеше какво ги чака. Екзекуция. Пери Брод му бе разказал, че новият комендант на „ Аушвиц “ бе опитал да постави завършек на тази процедура и в действителност бе съумял да я приключи, само че през януари бил заставен да възобнови убийствата под напън от Берлин.
Португалецът се огледа в близост в търсене на решение.
– Има ли къде да се скриеш?
– Къде? – попита уплашено тя. – Те претърсват бараките. Освен това блоковата доста добре знае къде съм, а помощничката преди малко ни видя.
Франсишко знаеше какво съставлява подборът даже по-добре от годеницата си. Но Танюша имаше право. На всички им бе ясно, че тя е тук, и есесовците нямаше да се откажат, до момента в който не я намерят. Ако се скриеше, те безусловно щяха да я открият и да я убият.
Помощничката още веднъж притича пред вратата.
– Проверка! – крещеше тя. – Всички на инспекция! По-бързо! Събличайте се!
Съзнавайки, че няма избор, Танюша излезе от стаята с наведена глава.
– Ще оставя нещата си на койката.
Останал самичък в стаята на старшата по блок, Франсишко се усещаше извънредно безпомощен. Въздъхна тежко и също се насочи към изхода на бараката. Що за мъж бе той, щом се бе заклел да я закриля, а в действителност отиваше да гледа по какъв начин ще бъде определена да почине?
п редставя
РЪКОПИСЪТ ОТ „ БИРКЕНАУ “
от
Жозе Родригеш душ Сантуш
размер: 344 стр.
цена: 19,95 лева
ISBN 978-954-26-2338-0
Превод: Дарина Миланова
Съдбите на двама смели и решителни мъже се преплитат по трагичен метод в продължението на „ Фокусникът от Аушвиц “
Очаквайте на 05 март!
За книгата
Двама мощни и решителни мъже попадат в „ Аушвиц-Биркенау “ по разнообразни аргументи, само че орисите им се преплитат по непредвиден и трагичен метод.
Херберт Левин, прочут с артистичния си псевдоним Великия Нивели, е магьосник от еврейски генезис, депортиран със фамилията си в Аушвиц. Португалският легионер Франсишко Латино постъпва непринудено като надзорник в лагера, с цел да избави годеницата си от неизбежна гибел. За осъществяването на проекта си обаче той ще би трябвало да разчита на магията на Великия Нивели.
Докато фокусникът се приготвя за представлението си, проведено за чиновниците на лагера, нацистите търпят провали на фронта и съветската войска настава в окупираните територии. Пристига заповед да се предприеме последното всеобщо изтребване на пандизчии и да се заличат изцяло следите от Холокоста. Евреинът и португалецът би трябвало да рискуват всичко, с цел да избягат от лагера на гибелта, където са станали очевидци на чудовищните закононарушения против евреите. Но дали това е допустимо? Може ли човек в миналото да избяга от ужасите на Аушвиц? Или единственият метод да откри вътрешен мир е като опише за видяното?
За създателя
Водещ на централните вести, боен кореспондент, бестселъров създател и академични учител, Жозе Родригеш душ Сантуш се подрежда измежду най-популярните и уважавани персони в Португалия.
Той става прочут като публицист с романа „ Кодекс 632 “, който се трансформира в литературна сензация и бестселър № 1 на 2005 година в Португалия.
С „ Божията формула “ Сантуш се утвърждава като водещо име в актуалния европейски интелектуален трилър. На извънреден интерес се радват и романите му „ Седмият щемпел “, „ Последната загадка “, „ Ръката на сатаната “, „ Ключът на Соломон “, „ Божият яд “, „ Сигнал за живот “, „ Ватиканът “, „ Безсмъртния “, „ Мъжът от Константинопол “, „ Милионерът в Лисабон “, „ Героичната арка “ и „ Любовницата на губернатора “.
Авторът е гостувал в България няколко пъти.
Откъс
Шокът от осъзнаването, че битото на портала на женския лагер смъртнобледо момиче беше Танюша, изцяло смая Франсишко. Не можеше да повярва на очите си. Танюша? Нима това създание от кожа и кости беше тя? С остригана коса и жълтеникава кожа? Дрипава и мръсна? Танюша? Единственото, което го убеди, бе фактът, че дамата бе произнесла името му.
Излизайки от първичното си вцепенение, Франсишко я зашлеви и я запрати в калта.
– Мълквай, коза такава! – кресна той. – Как смееш да се обръщаш към мен? Ще приказваш единствено с разрешение! – Есесовецът се обърна към блоковата. – Къде мога да я разпитам уединено?
– В бараките, SS-Mann Стаите на старшите имат порти.
Франсишко жестоко сграбчи Танюша, принуждавайки я да се изправи. Дръпна я мощно за ръката и кимна на блоковата. – Водете ме.
След като последва надзирателката до най-близката колиба, Франсишко влезе вътре дружно с Танюша и подреди категорично да не го безпокоят, до момента в който разпитва затворничката. Затвори вратата и двамата останаха сами. Момичето се взираше в него, треперейки; изглеждаше потресено и очевидно комплицирано. Развълнуван, Франсишко обви ръце към нея и я притегли към себе си.
– Танюша…
Мокра и премръзнала, рускинята се тресеше неудържимо. В началото не реагира, просто стоеше неподвижно, без да откликва на нежността му; вероятно беше в потрес. Почти неуловимият вопъл бе знак, че тя като че ли се разсъни и нежните й ръце се обгърнаха към него.
– Ти ли си? – промълви тя с спокоен, трептящ глас. – Наистина ли си ти?
– Шшт… – прошепна той в опит да я успокои. – Вече всичко е наред. Тук съм. Ще се оправиш.
В продължение на няколко минути тя се тресеше от ридания, с лице, притиснато към рамото му, до момента в който португалецът я милваше, мълвейки утешителни думи. Смърдеше на урина и изпражнения, само че той не я пусна. След известно време Танюша се успокои и деликатно подвигна глава.
– Какво правиш тук?
– Дълга история – отговори Франсишко. – С две думи, записах се в Секретен сътрудник, с цел да те спася.
Младата жена примигна; в очите й проблесна вяра.
– Ще… ще ме измъкнеш ли от тук?
Португалецът преглътна изсъхнало.
– Не е толкоз просто – отвърна той. – Ще опитам, само че ще бъде мъчно.
Разочарованието, изписано по лицето й, го засрами. Беше се заклел да я пази и тази клетва се бе трансформирала в цел на живота му, само че се бе провалил.
– Най-важното в този момент е, че те открих – побърза да означи Франсишко. – А за останалото… ще забележим.
– Защо ме удари?
– Не бива да виждат демонстрация на непосредственост към пандизчиите от моя страна. Ако ме заловен, ще бъда осъден и може би екзекутиран. Както и ти.
Танюша поклати глава.
– Германците са ужасни – прошепна тя. – Ужасни. Също като в съветските лагери… Само в случай че знаеш какво става тук… – Рускинята потръпна. – Маргарита умря в бараката, а тези животни водиха Олга.
– Срещнах се с нея.
Думите му я изненадаха.
– С Олга ли? Как е тя?
– Добре е, напълняла е.
– Това е отлично! – въздъхна облекчено Танюша. – Толкова беше отслабнала…
Португалецът бръкна в джоба на палтото си.
– Ти също имаш потребност от храна. Сигурно умираш от апетит.
По изпитото лице на Танюша мина лъч вяра.
– Донесъл си ми нещо?
Годеникът й извади завит във вестник пакет, който носеше от основния лагер. Рускинята го сграбчи, като че ли се опасяваше да не изчезне, раздра хартията с нетърпеливи придвижвания и налапа хляба и наденичките, които откри вътре. Дъвчеше лакомо като див звяр, беше по-прегладняла даже от оня път, когато я бе видял изпосталяла край река Ижора.
– Спокойно – посъветва я той. – Яж по-бавно, другояче ще ти стане неприятно.
Танюша омете хляба и наденичките за не повече от няколко секунди. После взе ябълката, която Франсишко й подаде, и жадно я захапа.
– Ммм… Толкова е вкусно! – Дъвчеше гневно като животно. – По дяволите, не съм опитвала такива чудеса от месеци. Месеци! – Преглътна последното парче от ябълката, след което изяде огризката и семките. – Ммм, каква вкусотия!
Докато я наблюдаваше деликатно, португалецът остана покъртен от положението й. Освен че годеницата му бе почнала да наподобява на живите мъртви от лагера, косата й капеше, а сивкавата й кожа бе покрита със зловонни гнойни рани.
– Болна ли си?
Танюша облизваше ябълковия сок, полепнал по пръстите й.
– Всички тук са заболели – сподели тя. – Всяка заран след инспекцията от бараката изнасят от 10 до двайсет тела. – Погледът й се спря върху манерката, която Франсишко носеше на колана си. – Имаш ли вода?
Той смъкна манерката и й я подаде. Тя я надигна и погълна всичко на огромни глътки.
– Това се споделя жадност.
Щом изпи водата, годеницата му облиза гърлото на манерката и му я върна, разочарована, че няма още.
– Не съм пила хубава вода от… знам ли… Това е най-вкусната вода на света.
– Тук няма ли вода?
Рускинята унило го изгледа.
– Сигурно се шегуваш. – сподели тя. – Има един бунар за целия лагер. – Вдигна показалец, с цел да подчертае думите си. – Един. А ние сме трийсет хиляди. – Оригна се от водата, която преди малко бе изгълтала. – А и водата в него е нечиста. Преди да напълним кофата, първо би трябвало да извадим труповете.
– Трупове? В кладенеца?
– Точно по този начин. Някои хора са толкоз жадни, че напряко скачат вътре. Живите мъртви са експерти в това. Изваждането на труповете от кладенеца е сложна работа. А след това стартира битката за канче вода. Та ние сме като животни. Блъскаме се, бием се, дерем. Не си скубем косите заради липса на такива. – Като загатна косите, тя докосна остриганата си глава, ненадейно осъзнала метода, по който наподобява.
– Кажи ми… грозна ли съм?
– Красива си.
– Не, съществено. Много ли е зле?
Португалецът се усмихна в опит да я успокои.
– И двамата сме били по-добре в действителност, само че всичко ще се оправи, умерено. – Франсишко бръкна в другия си джоб и извади малко пакетче. – Донесох ти медикаменти от аптечката на Секретен сътрудник. Включително хапчета за диария. Дизентерията е бичът на концентрационните лагери. Трябва да внимаваш с водата, която пиеш, другояче в никакъв случай няма да се излекуваш. Не бива да пиеш от този бунар.
Рускинята разглеждаше спринцовката и останалите неща от пакета.
– Какво е това?
– В аптеката на Секретен сътрудник ми споделиха кои са най-разпространените заболявания в лагера. Освен дизентерия има тиф и туберкулоза. Поръчах всички медикаменти за тях. – Португалецът взе едно шишенце. – Това са витамини. Трябва да ги пиеш, с цел да компенсираш оскъдното хранене. – Огледа слабото тяло. – Имаш ли бълхи?
Сякаш бе отгатнала въпроса, Танюша стартира да се дръгне.
– Пълна съм.
Франсишко взе спринцовката, като деликатно повдигна иглата и изпусна дребна бликам от лекарството.
– Това е ваксина за тифоидна тресчица – изясни той. – Дай си ръката.
Докато поставяше инжекцията на рускинята, боецът я наблюдаваше; струваше му се необикновено по какъв начин ослепителната й хубост бе повехнала толкоз бързо. Беше се трансформирала в бабичка. Запита се дали обича самата Танюша, или единствено облика й, който към този момент бе изгубила; бе останала единствено същността й. Всичко това бе предизвикателство за възприятията му към нея. Ако обичаше Танюша поради хубостта й, то обектът на неговата обич към този момент не съществуваше. Но в случай че я обичаше поради самата нея, обичаната му към момента бе тук. Всъщност той не бе наясно с възприятията си. Дали обичаше хубостта й, или нейната същина? Винаги бе считал, че това е едно и също; в последна сметка португалецът бе притеглен на първо време от хубостта й, само че в този миг разбра, че е друго. Дали я обичаше поради външния й тип, или поради самата нея?
Той махна иглата и рускинята го видя по какъв начин прибира спринцовката.
– Вярно ли е, че във фабриките убиват хора?
– Защо питаш?
Танюша махна с ръка към лагера.
– Тук, покрай женския лагер, има фабрика, чиито комини не стопират да бълват дим и миризма на изгоряло – изясни тя. – Виждаме по какъв начин хората отиват там, само че никой не се връща. Вървят пешком или натоварени в камиони, обградени от есесовци и кучета. Понякога се чуват крясъци и изстрели. Носят се клюки за протичащото се там. Попитахме старшата по блок, само че тя сподели, че това е фурна за самун и че няма защо да се тревожим. – Рускинята присви очи. – Наистина ли е фурна?
Неписаното предписание на Секретен сътрудник му забраняваше да приказва за това, изключително със пандизчии. Ако кажеше нещо и се разчуеше, Франсишко знаеше, че самият той ще бъде арестуван и екзекутиран за измяна към райха и скрит план с врага.
– Ти по какъв начин мислиш?
– Аз те попитах първа – отвърна Танюша. – Говори се, че там убиват хора и пламъците в комина и миризмата идват от изгорените трупове. Но… това е невероятно, нали?
– Ами…
– Та те са дами, деца и старци. Каква опасност биха могли да съставляват? Виждала съм даже бебета! За какво им е на германците да убиват бебета? Абсурдно е. Не се опасяват да атакуван Русия, Франция и други страни, а се боят от бебета? Няма логичност. А и Германия е цивилизована, развита страна, доста по-напреднала от моята бедна Русия. В това просто няма смисъл. – Танюша се приближи до него и го погледна с напрежение. – Греша ли? Дали фабриката е фурна за самун, или…
Франсишко не знаеше какво да каже. Сградата, за която тя говореше, беше крематориум номер 1 и се намираше тъкмо до женския лагер. Изкушаваше се да й разкрие всичко, което знаеше, само че съумя да се сдържи. Рискът беше голям и той трябваше да бъде внимателен. За положителното и на двамата. Танюша можеше да опише на други затворнички, че сведенията й идват от непосредствено от Секретен сътрудник. Щеше да се разчуе и в случай че от Политическия отдел проверяваха случая, можеха да ги екзекутират. Пък и защо й беше да знае?
– Не се връзвай на клюки – промълви най-после той. – Важното е да…
Трополене някъде наоколо прекъсна мисълта му. Двамата се умълчаха, ослушвайки се какво се случва на открито. Вратата на стаята се отвори внезапно.
– Проверка! – кресна една помощник-надзирателка. – Проверка!
Помощничката на старшата по блок изчезна по този начин бързо, както се бе появила, обикаляйки из бараката с крясъци. Франсишко и Танюша стреснато се спогледаха; в очите му се четеше изненада, а в нейните се надигаше суматоха.
– Проверка! – възкликна рускинята и долепи длани до устата си – Ами в този момент?
– Не ви ли преброиха сутринта?
– Не разбираш ли? Ще вършат асортимент!
– Тя сподели проверка…
– Извънредната инспекция в работно време е асортимент. Те мислят, че тези, които не са излезли с бригадите, а са останали в лагера, са заболели. Тази инспекция в действителност е асортимент.
Никой в лагера не си правеше илюзии какво значи това, минимум те двамата. Есесовците събираха пандизчиите и избираха неколцина от тях – повече или по-малко според от задачата и събитията. После ги отвеждаха. Ако Танюша бе чувала ужасяващи неща по отношение на това, което се случваше с тях, то Франсишко доста добре знаеше какво ги чака. Екзекуция. Пери Брод му бе разказал, че новият комендант на „ Аушвиц “ бе опитал да постави завършек на тази процедура и в действителност бе съумял да я приключи, само че през януари бил заставен да възобнови убийствата под напън от Берлин.
Португалецът се огледа в близост в търсене на решение.
– Има ли къде да се скриеш?
– Къде? – попита уплашено тя. – Те претърсват бараките. Освен това блоковата доста добре знае къде съм, а помощничката преди малко ни видя.
Франсишко знаеше какво съставлява подборът даже по-добре от годеницата си. Но Танюша имаше право. На всички им бе ясно, че тя е тук, и есесовците нямаше да се откажат, до момента в който не я намерят. Ако се скриеше, те безусловно щяха да я открият и да я убият.
Помощничката още веднъж притича пред вратата.
– Проверка! – крещеше тя. – Всички на инспекция! По-бързо! Събличайте се!
Съзнавайки, че няма избор, Танюша излезе от стаята с наведена глава.
– Ще оставя нещата си на койката.
Останал самичък в стаята на старшата по блок, Франсишко се усещаше извънредно безпомощен. Въздъхна тежко и също се насочи към изхода на бараката. Що за мъж бе той, щом се бе заклел да я закриля, а в действителност отиваше да гледа по какъв начин ще бъде определена да почине?
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ