ИК Хермес с хита Оцелелите от Джейн Харпър
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ОЦЕЛЕЛИТЕ
от
Джейн Харпър
размер: 344 стр.
Цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2146-1
Превод Снежана Милева
Нов вълнуващ трилър от авторката на „ Сушата “!
В книжарниците от 22 март!
За книгата
Три внушителни железни фигури се издигат на скалите на тасманийското крайбрежие в памет на жертвите на потопен преди век транспортен съд. Местните ги назовават Оцелелите.
Кийрън прекарва незабравимо лято в пещерите край скалите, където изпитва първите любовни трепети, преди ужасна покруса да промени всичко. Дванадесет години по-късно той се завръща в родното си градче, с цел да помогне на майка си в грижите за болния му татко. Въпреки че към този момент има лично семейство, Кийрън не може да не помни опустошителната стихия, лишила три живота и трансформирала неговия окончателно. Сред жертвите е и брат му Фин.
Само ден след завръщането му на плажа е открито тялото на млада жена, починала при подозрителни условия. То разсънва мъчителните мемоари за друго момиче, изчезнало безследно преди дванадесет години. За една безразсъдна постъпка с пагубни последици. Не единствено Кийрън обаче крие истината за онази злощастна вечер. Нечии други надълбоко защитавани секрети заплашват да изплуват на повърхността…
За създателя
Джейн Харпър е авторка на интернационалните бестселъри Сушата, В дивата пустота и Изгубеният. Книгите й са издадени в 40 страни, а по Сушата бе изработен филм с присъединяване на Ерик Бана. Джейн печели голям брой влиятелни награди, измежду които Роман на годината на Австралийските книгоиздатели и на Австралийските самостоятелни писатели, Златна кама на Асоциацията на писателите на престъпни романи и Най-добър престъпен разказ и трилър на годината на Британските литературни награди. Работила е като журналистка в Австралия и Англия, а през днешния ден живее в Мелбърн със брачна половинка си и двете им деца.
Откъс
– Виждала ли си Мия тази заран?
– Не съм. Не е ли тук?
– Излязла е с Одри. – Кийрън си ревизира телефона. Нямаше нови известия.
Той придърпа един стол и реалокира кашон, с цел да седне. Капакът не беше затворен и Кийрън надникна вътре.
В кашона имаше облекла на майка му, прилежно сгънати в съседство с разлагащи се кухненски боклуци. По кремавия пуловер, който Верити сама си бе оплела, се виждаха тъмни петна, оставени върху вълната от употребена торбичка чай. Покафеняла обелка от банан бе пъхната в джоба на чифт панталони.
Кийрън гледаше, без да помръдва. После безмълвно подвигна кашона. Верити едвам го погледна и сви плещи в отговор на безмълвния му въпрос.
– Баща ти знае, че се изнасяме. – Тя още веднъж се обърна към Брайън, все по този начин държейки закуската му. – Като ме види да амбалирам, желае да помогне и прибира вътре каквото откри. – Тя хвърли взор по останалите кашони. – Има и в други.
– Това е извънредно.
Верити не отвърна, единствено гребна от зърнената закуска.
– Мамо?
– Да?
– Трябваше да ми кажеш. Защо не ми сподели, че ситуацията е толкоз съществено?
– Имаш си задоволително грижи. Сега си имате Одри. Работа. – Верити го погледна умерено в очите. – Мога да се оправя с татко ти. Всичко е наред.
– Не, не е. Чу ли, мамо? Изобщо не е наред. Положението е доста неприятно.
– Разбирам, че се чувстваш по този начин.
Ето отново, като по часовник. Активното слушане, което Верити толкоз обичаше. Тя отпи от кафето си и погледна хавлията, метната на стола му.
– Ще вървиш да плуваш?
– Може ли да не сменяме тематиката?
– Нямах такова желание. – Тя го погледна от другия завършек на кухнята. – Щях да попитам дали си добре.
– О! – Кийрън преглътна. – Да. Добре съм. Е, цялата тази работа с баща е…
Той затърси подобаващата дума.
– Предизвикателна? – предложи майка му.
– Да, нещо такова. – Кийрън щеше да каже скапана, само че и това вършеше работа.
– Това… – рече Верити, само че след това се поколеба.
Кийрън зачака, откровено любопитен какво ще каже майка му, до момента в който седи в кухнята в дома си, заобиколена от кашони с облекла с петна от боклуци, пъхнати там от мъжа, с който са дружно от четиридесет години, само че който сега я гледа по този начин, като че ли не е напълно сигурен коя е. Верити се взря леко смръщено в чашата си за кафе. Кухненският часовник тиктакаше. После тя си пое мирис. Когато подвигна глава, неутралното изражение се бе върнало на лицето й.
– Кийрън, това, което би трябвало да помниш, е, че възприятието на неустановеност или тревога е изцяло обикновено, когато предстоят големи…
Тя спря, когато Кийрън стана внезапно от стола си. Не. Нямаше желание да изтърпи сеанс, воден от майка му, за това, че страхът от смяната е нещо обикновено. Вече му се бе налагало да го прави – няколко пъти – с квалифицирани експерти.
– Щом не искаш да приказваме за това – сподели той, – ще отида да поплувам.
Верити бе непоклатимо спокойна.
– Мислех, че приказваме.
– Наистина ли?
Очите им се срещнаха. Верити заприказва.
– Добре. – Маската не помръдваше. – Внимавай във водата.
Думите й прозвучаха толкоз леко. Кийрън я гледаше. Тя също го гледаше. Наистина не можеше да каже дали тя не се преструва. Той постепенно посегна към хавлията и излезе от кухнята, стараейки се да не тръшне вратата, с цел да не бъде изтълкувано по някакъв метод.
– Къде отива Фин? – чу от коридора въпроса на Брайън.
Верити не си направи труда да го поправи.
При задната врата Кийрън не обърна внимание на дребното пясък, който не бе измел, и го разнесе, когато с необятни крачки излезе на верандата. Загледа се към морето с вярата да види Мия да се разхожда боса по плиткото или да лежи на хавлия с щерка им.
Нямаше Мия. Нямаше Одри. Плажът зад къщата им бе запустял.
Кийрън извади телефона си и изпрати още едно известие. Къде сте?
Тръгна по тясната, само че добре утъпкана пътека и през черната врата излезе на пясъка. Спря, когато наближи водата, и се обърна, засенчвайки очите си с ръка.
На север вълните се люлееха и пръскаха бяла пяна по пясъка. В далечината една-две лодки се носеха на лекия ветрец.
На юг… Кийрън замръзна.
На юг, единствено на няколко минути пеш, се бе събрала дребна група хора. Стояха неподвижни и скупчени с наведени глави и стискаха крепко мотивите на своите кучета, до момента в който гледаха нещо, протичащо се на брега. Тревогата им пулсираше по пясъка.
Кийрън щеше да се досети какво става даже да не бе зърнал синята униформа. Дори да я нямаше полицейската лента, която се вееше към забитите колове пред „ Фишърменс Котидж ”. Само едно нещо в Ивлин Бей можеше да събере такава навалица на брега.
Кийрън пусна хавлията и затича.
п редставя
ОЦЕЛЕЛИТЕ
от
Джейн Харпър
размер: 344 стр.
Цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2146-1
Превод Снежана Милева
Нов вълнуващ трилър от авторката на „ Сушата “!
В книжарниците от 22 март!
За книгата
Три внушителни железни фигури се издигат на скалите на тасманийското крайбрежие в памет на жертвите на потопен преди век транспортен съд. Местните ги назовават Оцелелите.
Кийрън прекарва незабравимо лято в пещерите край скалите, където изпитва първите любовни трепети, преди ужасна покруса да промени всичко. Дванадесет години по-късно той се завръща в родното си градче, с цел да помогне на майка си в грижите за болния му татко. Въпреки че към този момент има лично семейство, Кийрън не може да не помни опустошителната стихия, лишила три живота и трансформирала неговия окончателно. Сред жертвите е и брат му Фин.
Само ден след завръщането му на плажа е открито тялото на млада жена, починала при подозрителни условия. То разсънва мъчителните мемоари за друго момиче, изчезнало безследно преди дванадесет години. За една безразсъдна постъпка с пагубни последици. Не единствено Кийрън обаче крие истината за онази злощастна вечер. Нечии други надълбоко защитавани секрети заплашват да изплуват на повърхността…
За създателя
Джейн Харпър е авторка на интернационалните бестселъри Сушата, В дивата пустота и Изгубеният. Книгите й са издадени в 40 страни, а по Сушата бе изработен филм с присъединяване на Ерик Бана. Джейн печели голям брой влиятелни награди, измежду които Роман на годината на Австралийските книгоиздатели и на Австралийските самостоятелни писатели, Златна кама на Асоциацията на писателите на престъпни романи и Най-добър престъпен разказ и трилър на годината на Британските литературни награди. Работила е като журналистка в Австралия и Англия, а през днешния ден живее в Мелбърн със брачна половинка си и двете им деца.
Откъс
– Виждала ли си Мия тази заран?
– Не съм. Не е ли тук?
– Излязла е с Одри. – Кийрън си ревизира телефона. Нямаше нови известия.
Той придърпа един стол и реалокира кашон, с цел да седне. Капакът не беше затворен и Кийрън надникна вътре.
В кашона имаше облекла на майка му, прилежно сгънати в съседство с разлагащи се кухненски боклуци. По кремавия пуловер, който Верити сама си бе оплела, се виждаха тъмни петна, оставени върху вълната от употребена торбичка чай. Покафеняла обелка от банан бе пъхната в джоба на чифт панталони.
Кийрън гледаше, без да помръдва. После безмълвно подвигна кашона. Верити едвам го погледна и сви плещи в отговор на безмълвния му въпрос.
– Баща ти знае, че се изнасяме. – Тя още веднъж се обърна към Брайън, все по този начин държейки закуската му. – Като ме види да амбалирам, желае да помогне и прибира вътре каквото откри. – Тя хвърли взор по останалите кашони. – Има и в други.
– Това е извънредно.
Верити не отвърна, единствено гребна от зърнената закуска.
– Мамо?
– Да?
– Трябваше да ми кажеш. Защо не ми сподели, че ситуацията е толкоз съществено?
– Имаш си задоволително грижи. Сега си имате Одри. Работа. – Верити го погледна умерено в очите. – Мога да се оправя с татко ти. Всичко е наред.
– Не, не е. Чу ли, мамо? Изобщо не е наред. Положението е доста неприятно.
– Разбирам, че се чувстваш по този начин.
Ето отново, като по часовник. Активното слушане, което Верити толкоз обичаше. Тя отпи от кафето си и погледна хавлията, метната на стола му.
– Ще вървиш да плуваш?
– Може ли да не сменяме тематиката?
– Нямах такова желание. – Тя го погледна от другия завършек на кухнята. – Щях да попитам дали си добре.
– О! – Кийрън преглътна. – Да. Добре съм. Е, цялата тази работа с баща е…
Той затърси подобаващата дума.
– Предизвикателна? – предложи майка му.
– Да, нещо такова. – Кийрън щеше да каже скапана, само че и това вършеше работа.
– Това… – рече Верити, само че след това се поколеба.
Кийрън зачака, откровено любопитен какво ще каже майка му, до момента в който седи в кухнята в дома си, заобиколена от кашони с облекла с петна от боклуци, пъхнати там от мъжа, с който са дружно от четиридесет години, само че който сега я гледа по този начин, като че ли не е напълно сигурен коя е. Верити се взря леко смръщено в чашата си за кафе. Кухненският часовник тиктакаше. После тя си пое мирис. Когато подвигна глава, неутралното изражение се бе върнало на лицето й.
– Кийрън, това, което би трябвало да помниш, е, че възприятието на неустановеност или тревога е изцяло обикновено, когато предстоят големи…
Тя спря, когато Кийрън стана внезапно от стола си. Не. Нямаше желание да изтърпи сеанс, воден от майка му, за това, че страхът от смяната е нещо обикновено. Вече му се бе налагало да го прави – няколко пъти – с квалифицирани експерти.
– Щом не искаш да приказваме за това – сподели той, – ще отида да поплувам.
Верити бе непоклатимо спокойна.
– Мислех, че приказваме.
– Наистина ли?
Очите им се срещнаха. Верити заприказва.
– Добре. – Маската не помръдваше. – Внимавай във водата.
Думите й прозвучаха толкоз леко. Кийрън я гледаше. Тя също го гледаше. Наистина не можеше да каже дали тя не се преструва. Той постепенно посегна към хавлията и излезе от кухнята, стараейки се да не тръшне вратата, с цел да не бъде изтълкувано по някакъв метод.
– Къде отива Фин? – чу от коридора въпроса на Брайън.
Верити не си направи труда да го поправи.
При задната врата Кийрън не обърна внимание на дребното пясък, който не бе измел, и го разнесе, когато с необятни крачки излезе на верандата. Загледа се към морето с вярата да види Мия да се разхожда боса по плиткото или да лежи на хавлия с щерка им.
Нямаше Мия. Нямаше Одри. Плажът зад къщата им бе запустял.
Кийрън извади телефона си и изпрати още едно известие. Къде сте?
Тръгна по тясната, само че добре утъпкана пътека и през черната врата излезе на пясъка. Спря, когато наближи водата, и се обърна, засенчвайки очите си с ръка.
На север вълните се люлееха и пръскаха бяла пяна по пясъка. В далечината една-две лодки се носеха на лекия ветрец.
На юг… Кийрън замръзна.
На юг, единствено на няколко минути пеш, се бе събрала дребна група хора. Стояха неподвижни и скупчени с наведени глави и стискаха крепко мотивите на своите кучета, до момента в който гледаха нещо, протичащо се на брега. Тревогата им пулсираше по пясъка.
Кийрън щеше да се досети какво става даже да не бе зърнал синята униформа. Дори да я нямаше полицейската лента, която се вееше към забитите колове пред „ Фишърменс Котидж ”. Само едно нещо в Ивлин Бей можеше да събере такава навалица на брега.
Кийрън пусна хавлията и затича.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ