Хитът „Дива любов“ от Елси Силвър
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ДИВА ЛЮБОВ
от Елси Силвър
На 26 август излиза „ Дива обич “ – първата книга от „ Роуз Хил “ – новата серия на Елси Силвър, превзела международните ранглисти
За авторката
Елси Силвър е канадска писателка на творби в жанра актуален любовен разказ. Живее покрай Ванкувър със брачна половинка си, петгодишния им наследник и трите им кучета. В свободното си време обича да готви, дегустира екзотични храни, пътува и да прекарва време със фамилията си измежду природата.
Елси Силвър е бестселъров създател на “Съндей Таймс ”.
След големия триумф на поредицата „ Честнът Спрингс “, Елси Силвър се завръща с нова гореща серия.
Първата книга от „ Роуз Хил “ – „ Дива обич “, излиза на 26 август, а екипът на „ Хермес “ към този момент работи по втората – „ Диви очи “, която се чака на пазара при започване на 2026 година
Всички книги от серията ще бъдат с красиви цветни порезки.
За книгата
Тя постоянно го е докарвала до полуда. Лудост, без която той не може да живее.
Форд Грант може и да е секси милиардер, само че единственото, което желае, е да избяга от светлината на прожекторите, по тази причина се открива в живописното планинско градче Роуз Хил, за което пази топли мемоари. Там отваря малко звукозаписно студио с желанието да продуцира музиканти, които самият той харесва. Спокойствието обаче е нарушено, когато на прага му се появява дванайсетгодишната Кора и декларира, че той е биологичният ѝ татко. Форд прекарва дните си в опити да балансира сред работата, общуването с постоянно нацупена тийнейджърка и неимоверното изпитание да държи ръцете си надалеч от Роузи Белмонт. Сестрата на най-хубавия му другар, завърнала се в Роуз Хил след горчивия си опит в огромния град. Момичето, което в миналото е обичал и към момента не може да не помни.
Форд предлага на Роузи работа в студиото, обещавайки си да стои надалеч от нея поради най-хубавия си другар. Но спазването на обещанието се оказва по-трудно от предстоящото и почтените им закачки скоро прерастват в неконтролируема пристрастеност. А когато Роузи се сближава и с Кора, Форд осъзнава, че момичето от предишното му ще се трансформира в дамата на живота му. Остава единствено да убеди и самата нея в това.
Откъс
– Пич! Според „ Форбс “ ти си най-секси милиардерът на света! – гръмко прогласява най-хубавият ми другар Уестън Белмонт, като че ли с цел да ми се присмее. Все едно съм стриптийзьорка, която таман се качва на сцената.
Не му обръщам внимание, а се концентрирам върху кутията с почистващи препарати в краката си.
– Форд – продължава той и разклаща лъскавото списание пред мен. – Луда работа!
Стрелвам Уест с празен взор, а той се изтяга на стола с висока облегалка и тръсва краката си, обути с боти, на бюрото ми. От подметките им пада нечистотия и трансформира това място в още по-голяма кочина.
– Луда работа, да – откликвам, поставям ръце на кръста и се обръщам да огледам остарелия хамбар, който ще е основният офис на новото ми звукозаписно студио и продуцентска компания. Наричам го хамбар, само че повече наподобява на празна, потънала в прахуляк пристройка.
Дупките по пода, оцветени с наслойка, ме навеждат на мисълта, че тук в миналото е имало заграждения за животни. Сега е по-скоро огромно, разбъркано помещение с кухненски ъгъл до входната врата, обособен от дълъг, стеснен кулоар.
Във всеки случай ситуирано е на малко пешеходно разстояние от основната фермерска къща на голям имот с накривен терен, навръх края на Роуз Хил.
А отворят ли се вратите на остарелия хамбар, гледката стопира дъха.
Езерото се плиска в най-ниската част, където свършва парцелът, а боровете от двете му страни основават чувство, че се намираш в оазис, който принадлежи единствено на теб. Планинското градче е единствено на пет минути надолу по пътя, а оттатък него се разгръщат безкрайните назъбени планини на девствената канадска пустота.
Мястото е приказно. Всичко, намиращо се на границите на парцела обаче, има сериозна потребност от ремонт. И въпреки всичко има толкоз доста капацитет. Виждам го ясно като бял ден. Къщи за посетители за изпълнителите, антични мебели, слаба интернет връзка, никакви папараци.
Звукозаписна компания „ Роуз Хил “ – кръстена на градчето, което заобичах.
Продуцирал съм единствено един сполучлив албум и в този момент ме е гъдел за още. Иска ми се да го направя още веднъж и за мое благополучие, има напор на реализатори. Развълнуван съм да се занимавам с нещо креативно всеки ден. Да чувам музика всеки ден. Да давам живот на песните всеки ден.
Особено тук.
Роуз Хил е идеалното място, което да трансформира в личен дом и да стартира бизнеса, за който постоянно съм мечтал.
Мое персонално леговище, където няма да се постанова да нося задушаващ костюм и да рапортувам на акционерите, които се интересуват единствено от дребния шрифт. И пресата няма да е по петите ми поради това, че съм „ най-секси милиардерът на света “ – ще кажеш, че е най-великото достижение.
– Тука написа, че отказваш коментар.
Ако нарекат Уест най-секси милиардера на света, той би извлякъл всички изгоди от това.
Но аз? Аз отхвърлям да разясня и отпрашвам към малко градче, където мога да се впусна в чисто ново бизнес премеждие самичък. Мразя вниманието.
– Всъщност направих коментар, преди публично да заявя, че няма да разясня.
Уест изпрухтява.
– Ще да е бил намясто.
Бузата ми потреперва. Той ме познава по-добре от съвсем всеки различен.
– Казах им, че съм просто милиардер и по чиста случайност съм по-привлекателен от останалите две хиляди и петстотин души в класацията. Искат да напишат публикация за най-безинтересния аспект от живота ми. Така че без коментар – сходно достижение не заслужава такова внимание. Конвенционално хубавият, богат мъж споделя „ не “, мамка му.
– Колко необичайно, че не са поискали да разгласяват това последното, Форд. Да се чуди човек за какво.
Вдигам плещи и пренебрегвам хапливата му забележка. Чувствам се неловко, когато се приказва за пари. Цял живот съм имал премного и извозвам извънредно доста време измежду хора, с помощта на които детството ми наподобява ощетено. Никога не съм считал тази линия у хората, които съм срещал, за изключително впечатляваща. Всъщност е по-скоро противоположното. Когато имаш доста пари, хората се държат друго към теб и в случай че допуснеш да се вманиачиш от личното си благосъстояние, може да се превърнеш в същински отпадък.
Защо му е притрябвало на някого да чете публикация за някакъв си паралия?
Освен това в никакъв случай не съм се чувствал добре под светлината на прожекторите. Вниманието ме прави свадлив и подигравателен и доста пъти са ме наричали „ недодялан “ и „ не в час със обществените правила “. Макар че не съм сигурен дали бих се описал чак по този начин. По-скоро съм пряк, а другите се наскърбяват прекомерно елементарно.
За разлика от Уест, мен не ме харесват толкоз. Наясно съм по какъв начин ме възприемат другите, само че не се разчувствам чак до такава степен, че да се трансформира. Всеки, който ме познава, е наясно. И няма да изгубя съня си поради мнението на тези, които не ме познават.
Навеждам се да взема бърсалката за прахуляк и потеглям през стаята. Ботушите ми с връзки трополят по протрития дървен под, до момента в който се повличам към старовремската чугунена печка в ъгъла. Под нея е цялостно с паяжини и полуизгорели дърва и се зачудвам от какъв брой ли време стоят тук, кой ги е поставил и каква история могат да опишат. Бих ги запазил, в случай че не представляваха такава грозна панорама. Честно казано, усещам се като юпи, което нахълтва тук, с цел да излъска и възобнови всичко.
Мога да платя на някого да свърши тази изнурителна работа, само че търсенето на човек, на който мога да се доверя, ми наподобява на прекомерно стръмна планина за нанагорнище. Освен това има прочут сексапил в това да изградя нещо със личните си ръце. Да, разполагам с парите, само че по никакъв начин не е нужно да ги разходвам, при все това съм изцяло кадърен – имам упоритостта и съм предан.
Усилен труд – по този начин съумях да се сдобия с един от най-оживените питейни заведения с осъществявания онлайн от най-висока класа в Калгари. Така съумях и да основа приложение за стрийминг музика, което катапултира банковата ми сметка до омразната стратосфера. Баща ми имаше доста пари и връзки и можеше елементарно да ме уреди, само че не го направи. Беше изрично решен да научи мен и сестра ми да ценим парите.
Какви ли ще бъдат триумфите ми оттук насетне?
Пари. Връзки. Късмет. В шанса тъкмо обаче нямам доверие.
– И каква е тая фотография? – пита Уест, който държи списанието в другия завършек на стаята. – Все едно се криеш зад стърчащата яка на якето си.
– Криех се.
– Ама за какво?
Милият той. Сбърчената му вежда и наведената на една страна глава издават недоумението му. Човек като него не вижда за какво не бих се къпал в славата. Той е по-голям от живота, занимателен, огромен шибан фукльо и аз одобрявам всичко това у него. Освен това Уест има положително сърце и може да му се има вяра. Той е същински в свят, в който толкоз малко хора са. Веднъж, когато бяхме деца, ме свари да чета до езерото и ме заприказва, като че ли не ме виждаше за първи път. Оттогава не е и спирал да ми приказва. Колкото и извънредно да наподобява другарството ни, има някаква заварка сред нас.
И от двайсет години тази заварка държи.
– Защото не желаех да ме снимат. Не ми харесва.
– И за какво? Трябва ли да ти споделям какъв брой си прекрасен?
– Защото отивах да се видя със сестра ми на кафе, не на фотосесия – давам отговор с подбив на закачката му.
– Е, щеше ли да ти стане нещо, в случай че се усмихнеш? – изхихиква той.
– Да – споделям, вперен в камината с изтривалка в ръка. Чудя се по какъв начин, по дяволите, ще свърша всички задания от листата.
– За тая печка ще ти би трябвало лопата, не изтривалка.
– Благодаря, Уест. Колко хубаво, че си наоколо да раздаваш мненията си.
Уест въздъхва пресилено.
– Ще е като в положителното остаряло време – аз и ти, забъркани в проблеми.
– Ти се забъркваше в проблеми. Аз единствено гледах.
– Помня, че и Роузи се включваше и просто те дразнеше с приказки от самото начало. Боже, нищо не ме е карало да се усещам по-горд с нея!
Тялото ми се вцепени, когато загатна сестра си. Розали. Не съм я виждал от 10 години, само че раменете ми се напрягат, както преди.
Обърнах се с лице към Уест.
– Не приключи ли магистратура и в този момент не работи ли нещо значимо във Ванкувър?
Знам отговора. От време на време я ревизирам, с цел да се уверя, че е добре, несъмнено. Уест я загатва, когато приказваме, само че в никакъв случай в елементи. Само криво-ляво. Но пък и за какво да споделя освен това на най-хубавия си другар за сестричката си, която отпътува да живее в огромния град.
По-добре да не запитвам.
Махва с ръка, като че ли острите закачки на Роузи като тийнейджърка бяха най-впечатляващият героизъм за него.
– Това бяха най-готините лета. Всеки път, когато ти тръгнеше към огромния град, се превръщах в шибано тъжно мече.
И аз мразех да се връщам в града. Да се връщам в учебно заведение при деца, които, за разлика от Уест, се отнасяха с мен по този начин, като че ли не бях като тях. Да се връщам към напрежението да си наследник на един от най-известните китаристи в света. Роуз Хил ми беше обичаното място за бягство като дете. А и в този момент, като трийсет и две годишен, наподобява, за мен това не се е трансформирало. Тук времето като че ли е спряло. Никой не се държи с теб по-различно, тъй като си богат, прочут или нещо изключително особено. Всеки си гледа работата. Явно чистият планински въздух оказва помощ на локалните да гледат на нещата по метод, който убягва на хората от огромния град.
Привързан съм към това място обаче освен затова. Много по-дълбоко е – спомените са тези, които ме теглят насам.
– Е, тази година няма да ти се постанова да ревеш, Уест. Официално си лепнат за мен.
Мятам бърсалката в кутията и одобрявам обстоятелството, че май ще би трябвало да наема човек да вкараме в ред това място, в случай че желая скоро да запиша нещо тук. Главната къща става за живеене – самичък я реновирах през зимата. Тази постройка обаче е в доста по-окаяно положение.
– Да, мамка му! Ще те вкарам в тима по боулинг.
– А, не! Каза, че е вечер на татковците, нали, а аз не съм татко – възразих и ритнах нещо, което до неотдавна смятах за умряла буболечка, само че в този момент съм сигурен, че са миши изпражнения. – Освен може би нацяло стадо мишки.
– Едва ли мишките се движат на стада.
– Каквото и да са, във всеки случай не съм им татко.
– Няма значение. Всъщност ще сме единствено Себастиан и аз, в случай че изобщо е в града, и ти…
– Без мен.
– А, и Лудия Клайд.
– Кой е Лудия Клайд? Не считам, че към момента може по този начин свободно да наричаш хората „ луди “.
– Той е един пич, който живее от другата страна на планината. Отшелник е в общи линии, тъй като има вяра във всички тайни теории. Историите му ми са обичани. И самичък се назовава Лудия Клайд, тъй че ще оставя на теб да го поправиш.
Примигвам против приятеля си. Това звучи като призрачен сън.
– Няма да пристигам на шибан боулинг с теб, Уест.
– Сега казваш по този начин, само че и като дребен споделяше „ не “ на дивотиите ми, а все беше там – присмехулно подмята Уест и махва с ръка, без да обръща внимание на думите ми. – Емо Прическата ти влизаше в очите и избутваше огромните очила към върха на носа ти. Мрачен и намусен, стиснал под мишница най-вероятно книга със стихове – продължава той и се ухилва, а белите му зъби блясват на фона на грубата, набола брада.
Не се стърпявам и изсумтявам леко със смях на точното му изложение. Поклащам глава.
– Чукай се, Белмонт!
– А, я се виж сега…
Показалецът ми сочи право против него.
– Не смей да го изричаш!
– Най-секси милиардерът на света – споделя той, като размахва театрално ръце.
– Мразя те!
– Ъ-ъ. Обичаш ме. Аз съм слънцето в намусения ти ден.
– Какво? – подвигам вежди недоумяващо.
– Израз от сантименталните книги…
На вратата се почуква и той млъква. Двамата се обръщаме да погледнем отвъд хамбара към тясното коридорче, водещо право в кухничката, и разнебитената входна врата.
– Кой може да е? – прошепва Уест, като че ли сме загазили.
Може и да сме. Отскоро съм в града и извозвам времето си в работа по основната къща, тъй че нямам визия кой може да е. Сестра ми Уила би нахълтала без предизвестие. Родителите ми щяха да се обадят, а най-хубавият ми другар седи против мен.
Истината е, че на никой различен не му пука задоволително за мен, с цел да кара чак дотук.
Обкръжението ми е малко и се поверявам на малко на брой. Чарът на Роуз Хил се крие в това, че папараците не биха желали да губят през целия ден в път, с цел да щракнат фотография, и то вероятно.
– Не знам – подвигам плещи, а очите на Уест се уголемяват като на сова, когато и той подвига своите.
Пак се почуква.
– Чувам, че си шептите там – обажда се женски глас, който не различавам, от другата страна на дървената врата.
Първо се сещам за Роузи, само че гласът звучи прекомерно юношески, с цел да е нейният. Поемам си надълбоко мирис и потеглям да отворя.
Пред мен стои момиче. Носи черни скъсани дънки. Черни Chuck Taylors. Огромна тениска на Death From Above 1979 – една от обичаните ми банди, по която стилно и като че ли преднамерено са разширени няколко дупки. Катраненочерната ѝ коса е сплетена на две плитки, стигащи до раменете, а правият ѝ бретон пада на една страна през челото. Всичко това се добавя от безразличното изражение на лицето ѝ. Горната част на раницата ѝ JanSport се подава през пръстите ѝ.
Не знам на какъв брой години е. Малка е. Ако съдим по навъсения ѝ взор и огромната пъпка на брадичката, би трябвало да е на онази неуместна, объркваща, предюношеска възраст. Тя скръства ръце и свежда погледа си към краката ми, след това го подвига отново нагоре.
– Коя си ти? – Не желая да звуча като дръвник, когато го споделям, въпреки всичко тя е единствено дете.
Устните ѝ се свиват и тя мигва постепенно.
– Дъщеря ти, смотаняко.
Сега е мой ред да мигна постепенно. Чувам по какъв начин столът на Уест се плъзва по твърдия дървен под и тежките му стъпки се доближават.
– Моля? – запитвам. Чух думите, само че мозъкът ми не може да преработи смисъла им.
– Ти си моят татко – споделя тя, като извърта очи. – Биологичният най-малко, де.
Няма по какъв начин обаче. Изобщо няма по какъв начин. Самото изказване задейства защитната ми реакция. Смехотворно е.
Една глупава публикация във „ Форбс “ за банковата ми сметка, и хлебарките запълзяха. Пределно ясна ми е тази история. Почти ми е жалост за момичето – прекомерно е дребна да я съчини сама. Някой би трябвало да я е предиздвикал.
– Слушай, както и да се казваш, не знам какво искаш от мен, само че мога да предположа. Сбъркала си вратата.
– Казвам се Кора Холанд. Ти си Форд Грант-Младши и си биологичният ми татко.
– Уф, зарежи това Младши – промърморва Уест зад мен. – Мрази го.
Дори не мятам незадълбочен взор към приятеля си. Вместо това не отронвам очи от хапливото хлапенце, бълващо нелепости право в лицето ми.
За куража, че го има, има го – признавам си.
– Това е невероятно. Никога не съм чукал Мортиша Адамс.
Тя накланя глава и извърта още веднъж очи. Почти не реагира.
– Много автентично, непо бебе, тая смешка за първи път я слушам.
Тя претърсва раницата си – черна, несъмнено, и със размах изважда лист хартия с лого, което ми е познато.
Компанията, на която предоставих ДНК проба за правене на родословие като подарък за майка ми.
– А хартиена чашка? – продължава тя. – Блюдо на Петри? Стерилна туба? Чукал ли си някои от тези за няколко $ през живота си?
Усещам по какъв начин цялата кръв от тялото ми се оттича капка по капка към краката, стомахът и главата ми се въртят.
Защото в действителност да, правил съм го.
Уест ме потупва по рамото и го стиска крепко, до момента в който излиза около мен.
– Да, добре, ще се забележим на боулинга, допускам.
И ме оставя тук.
Сам.
Да се заглеждам в малко момиче, което е много допустимо да е биологичното ми дете. И да се усещам по този начин, като че ли в реалност може и да съм „ най-неподготвеният татко на света “.
п редставя
ДИВА ЛЮБОВ
от Елси Силвър
На 26 август излиза „ Дива обич “ – първата книга от „ Роуз Хил “ – новата серия на Елси Силвър, превзела международните ранглисти
За авторката
Елси Силвър е канадска писателка на творби в жанра актуален любовен разказ. Живее покрай Ванкувър със брачна половинка си, петгодишния им наследник и трите им кучета. В свободното си време обича да готви, дегустира екзотични храни, пътува и да прекарва време със фамилията си измежду природата.
Елси Силвър е бестселъров създател на “Съндей Таймс ”.
След големия триумф на поредицата „ Честнът Спрингс “, Елси Силвър се завръща с нова гореща серия.
Първата книга от „ Роуз Хил “ – „ Дива обич “, излиза на 26 август, а екипът на „ Хермес “ към този момент работи по втората – „ Диви очи “, която се чака на пазара при започване на 2026 година
Всички книги от серията ще бъдат с красиви цветни порезки.
За книгата
Тя постоянно го е докарвала до полуда. Лудост, без която той не може да живее.
Форд Грант може и да е секси милиардер, само че единственото, което желае, е да избяга от светлината на прожекторите, по тази причина се открива в живописното планинско градче Роуз Хил, за което пази топли мемоари. Там отваря малко звукозаписно студио с желанието да продуцира музиканти, които самият той харесва. Спокойствието обаче е нарушено, когато на прага му се появява дванайсетгодишната Кора и декларира, че той е биологичният ѝ татко. Форд прекарва дните си в опити да балансира сред работата, общуването с постоянно нацупена тийнейджърка и неимоверното изпитание да държи ръцете си надалеч от Роузи Белмонт. Сестрата на най-хубавия му другар, завърнала се в Роуз Хил след горчивия си опит в огромния град. Момичето, което в миналото е обичал и към момента не може да не помни.
Форд предлага на Роузи работа в студиото, обещавайки си да стои надалеч от нея поради най-хубавия си другар. Но спазването на обещанието се оказва по-трудно от предстоящото и почтените им закачки скоро прерастват в неконтролируема пристрастеност. А когато Роузи се сближава и с Кора, Форд осъзнава, че момичето от предишното му ще се трансформира в дамата на живота му. Остава единствено да убеди и самата нея в това.
Откъс
– Пич! Според „ Форбс “ ти си най-секси милиардерът на света! – гръмко прогласява най-хубавият ми другар Уестън Белмонт, като че ли с цел да ми се присмее. Все едно съм стриптийзьорка, която таман се качва на сцената.
Не му обръщам внимание, а се концентрирам върху кутията с почистващи препарати в краката си.
– Форд – продължава той и разклаща лъскавото списание пред мен. – Луда работа!
Стрелвам Уест с празен взор, а той се изтяга на стола с висока облегалка и тръсва краката си, обути с боти, на бюрото ми. От подметките им пада нечистотия и трансформира това място в още по-голяма кочина.
– Луда работа, да – откликвам, поставям ръце на кръста и се обръщам да огледам остарелия хамбар, който ще е основният офис на новото ми звукозаписно студио и продуцентска компания. Наричам го хамбар, само че повече наподобява на празна, потънала в прахуляк пристройка.
Дупките по пода, оцветени с наслойка, ме навеждат на мисълта, че тук в миналото е имало заграждения за животни. Сега е по-скоро огромно, разбъркано помещение с кухненски ъгъл до входната врата, обособен от дълъг, стеснен кулоар.
Във всеки случай ситуирано е на малко пешеходно разстояние от основната фермерска къща на голям имот с накривен терен, навръх края на Роуз Хил.
А отворят ли се вратите на остарелия хамбар, гледката стопира дъха.
Езерото се плиска в най-ниската част, където свършва парцелът, а боровете от двете му страни основават чувство, че се намираш в оазис, който принадлежи единствено на теб. Планинското градче е единствено на пет минути надолу по пътя, а оттатък него се разгръщат безкрайните назъбени планини на девствената канадска пустота.
Мястото е приказно. Всичко, намиращо се на границите на парцела обаче, има сериозна потребност от ремонт. И въпреки всичко има толкоз доста капацитет. Виждам го ясно като бял ден. Къщи за посетители за изпълнителите, антични мебели, слаба интернет връзка, никакви папараци.
Звукозаписна компания „ Роуз Хил “ – кръстена на градчето, което заобичах.
Продуцирал съм единствено един сполучлив албум и в този момент ме е гъдел за още. Иска ми се да го направя още веднъж и за мое благополучие, има напор на реализатори. Развълнуван съм да се занимавам с нещо креативно всеки ден. Да чувам музика всеки ден. Да давам живот на песните всеки ден.
Особено тук.
Роуз Хил е идеалното място, което да трансформира в личен дом и да стартира бизнеса, за който постоянно съм мечтал.
Мое персонално леговище, където няма да се постанова да нося задушаващ костюм и да рапортувам на акционерите, които се интересуват единствено от дребния шрифт. И пресата няма да е по петите ми поради това, че съм „ най-секси милиардерът на света “ – ще кажеш, че е най-великото достижение.
– Тука написа, че отказваш коментар.
Ако нарекат Уест най-секси милиардера на света, той би извлякъл всички изгоди от това.
Но аз? Аз отхвърлям да разясня и отпрашвам към малко градче, където мога да се впусна в чисто ново бизнес премеждие самичък. Мразя вниманието.
– Всъщност направих коментар, преди публично да заявя, че няма да разясня.
Уест изпрухтява.
– Ще да е бил намясто.
Бузата ми потреперва. Той ме познава по-добре от съвсем всеки различен.
– Казах им, че съм просто милиардер и по чиста случайност съм по-привлекателен от останалите две хиляди и петстотин души в класацията. Искат да напишат публикация за най-безинтересния аспект от живота ми. Така че без коментар – сходно достижение не заслужава такова внимание. Конвенционално хубавият, богат мъж споделя „ не “, мамка му.
– Колко необичайно, че не са поискали да разгласяват това последното, Форд. Да се чуди човек за какво.
Вдигам плещи и пренебрегвам хапливата му забележка. Чувствам се неловко, когато се приказва за пари. Цял живот съм имал премного и извозвам извънредно доста време измежду хора, с помощта на които детството ми наподобява ощетено. Никога не съм считал тази линия у хората, които съм срещал, за изключително впечатляваща. Всъщност е по-скоро противоположното. Когато имаш доста пари, хората се държат друго към теб и в случай че допуснеш да се вманиачиш от личното си благосъстояние, може да се превърнеш в същински отпадък.
Защо му е притрябвало на някого да чете публикация за някакъв си паралия?
Освен това в никакъв случай не съм се чувствал добре под светлината на прожекторите. Вниманието ме прави свадлив и подигравателен и доста пъти са ме наричали „ недодялан “ и „ не в час със обществените правила “. Макар че не съм сигурен дали бих се описал чак по този начин. По-скоро съм пряк, а другите се наскърбяват прекомерно елементарно.
За разлика от Уест, мен не ме харесват толкоз. Наясно съм по какъв начин ме възприемат другите, само че не се разчувствам чак до такава степен, че да се трансформира. Всеки, който ме познава, е наясно. И няма да изгубя съня си поради мнението на тези, които не ме познават.
Навеждам се да взема бърсалката за прахуляк и потеглям през стаята. Ботушите ми с връзки трополят по протрития дървен под, до момента в който се повличам към старовремската чугунена печка в ъгъла. Под нея е цялостно с паяжини и полуизгорели дърва и се зачудвам от какъв брой ли време стоят тук, кой ги е поставил и каква история могат да опишат. Бих ги запазил, в случай че не представляваха такава грозна панорама. Честно казано, усещам се като юпи, което нахълтва тук, с цел да излъска и възобнови всичко.
Мога да платя на някого да свърши тази изнурителна работа, само че търсенето на човек, на който мога да се доверя, ми наподобява на прекомерно стръмна планина за нанагорнище. Освен това има прочут сексапил в това да изградя нещо със личните си ръце. Да, разполагам с парите, само че по никакъв начин не е нужно да ги разходвам, при все това съм изцяло кадърен – имам упоритостта и съм предан.
Усилен труд – по този начин съумях да се сдобия с един от най-оживените питейни заведения с осъществявания онлайн от най-висока класа в Калгари. Така съумях и да основа приложение за стрийминг музика, което катапултира банковата ми сметка до омразната стратосфера. Баща ми имаше доста пари и връзки и можеше елементарно да ме уреди, само че не го направи. Беше изрично решен да научи мен и сестра ми да ценим парите.
Какви ли ще бъдат триумфите ми оттук насетне?
Пари. Връзки. Късмет. В шанса тъкмо обаче нямам доверие.
– И каква е тая фотография? – пита Уест, който държи списанието в другия завършек на стаята. – Все едно се криеш зад стърчащата яка на якето си.
– Криех се.
– Ама за какво?
Милият той. Сбърчената му вежда и наведената на една страна глава издават недоумението му. Човек като него не вижда за какво не бих се къпал в славата. Той е по-голям от живота, занимателен, огромен шибан фукльо и аз одобрявам всичко това у него. Освен това Уест има положително сърце и може да му се има вяра. Той е същински в свят, в който толкоз малко хора са. Веднъж, когато бяхме деца, ме свари да чета до езерото и ме заприказва, като че ли не ме виждаше за първи път. Оттогава не е и спирал да ми приказва. Колкото и извънредно да наподобява другарството ни, има някаква заварка сред нас.
И от двайсет години тази заварка държи.
– Защото не желаех да ме снимат. Не ми харесва.
– И за какво? Трябва ли да ти споделям какъв брой си прекрасен?
– Защото отивах да се видя със сестра ми на кафе, не на фотосесия – давам отговор с подбив на закачката му.
– Е, щеше ли да ти стане нещо, в случай че се усмихнеш? – изхихиква той.
– Да – споделям, вперен в камината с изтривалка в ръка. Чудя се по какъв начин, по дяволите, ще свърша всички задания от листата.
– За тая печка ще ти би трябвало лопата, не изтривалка.
– Благодаря, Уест. Колко хубаво, че си наоколо да раздаваш мненията си.
Уест въздъхва пресилено.
– Ще е като в положителното остаряло време – аз и ти, забъркани в проблеми.
– Ти се забъркваше в проблеми. Аз единствено гледах.
– Помня, че и Роузи се включваше и просто те дразнеше с приказки от самото начало. Боже, нищо не ме е карало да се усещам по-горд с нея!
Тялото ми се вцепени, когато загатна сестра си. Розали. Не съм я виждал от 10 години, само че раменете ми се напрягат, както преди.
Обърнах се с лице към Уест.
– Не приключи ли магистратура и в този момент не работи ли нещо значимо във Ванкувър?
Знам отговора. От време на време я ревизирам, с цел да се уверя, че е добре, несъмнено. Уест я загатва, когато приказваме, само че в никакъв случай в елементи. Само криво-ляво. Но пък и за какво да споделя освен това на най-хубавия си другар за сестричката си, която отпътува да живее в огромния град.
По-добре да не запитвам.
Махва с ръка, като че ли острите закачки на Роузи като тийнейджърка бяха най-впечатляващият героизъм за него.
– Това бяха най-готините лета. Всеки път, когато ти тръгнеше към огромния град, се превръщах в шибано тъжно мече.
И аз мразех да се връщам в града. Да се връщам в учебно заведение при деца, които, за разлика от Уест, се отнасяха с мен по този начин, като че ли не бях като тях. Да се връщам към напрежението да си наследник на един от най-известните китаристи в света. Роуз Хил ми беше обичаното място за бягство като дете. А и в този момент, като трийсет и две годишен, наподобява, за мен това не се е трансформирало. Тук времето като че ли е спряло. Никой не се държи с теб по-различно, тъй като си богат, прочут или нещо изключително особено. Всеки си гледа работата. Явно чистият планински въздух оказва помощ на локалните да гледат на нещата по метод, който убягва на хората от огромния град.
Привързан съм към това място обаче освен затова. Много по-дълбоко е – спомените са тези, които ме теглят насам.
– Е, тази година няма да ти се постанова да ревеш, Уест. Официално си лепнат за мен.
Мятам бърсалката в кутията и одобрявам обстоятелството, че май ще би трябвало да наема човек да вкараме в ред това място, в случай че желая скоро да запиша нещо тук. Главната къща става за живеене – самичък я реновирах през зимата. Тази постройка обаче е в доста по-окаяно положение.
– Да, мамка му! Ще те вкарам в тима по боулинг.
– А, не! Каза, че е вечер на татковците, нали, а аз не съм татко – възразих и ритнах нещо, което до неотдавна смятах за умряла буболечка, само че в този момент съм сигурен, че са миши изпражнения. – Освен може би нацяло стадо мишки.
– Едва ли мишките се движат на стада.
– Каквото и да са, във всеки случай не съм им татко.
– Няма значение. Всъщност ще сме единствено Себастиан и аз, в случай че изобщо е в града, и ти…
– Без мен.
– А, и Лудия Клайд.
– Кой е Лудия Клайд? Не считам, че към момента може по този начин свободно да наричаш хората „ луди “.
– Той е един пич, който живее от другата страна на планината. Отшелник е в общи линии, тъй като има вяра във всички тайни теории. Историите му ми са обичани. И самичък се назовава Лудия Клайд, тъй че ще оставя на теб да го поправиш.
Примигвам против приятеля си. Това звучи като призрачен сън.
– Няма да пристигам на шибан боулинг с теб, Уест.
– Сега казваш по този начин, само че и като дребен споделяше „ не “ на дивотиите ми, а все беше там – присмехулно подмята Уест и махва с ръка, без да обръща внимание на думите ми. – Емо Прическата ти влизаше в очите и избутваше огромните очила към върха на носа ти. Мрачен и намусен, стиснал под мишница най-вероятно книга със стихове – продължава той и се ухилва, а белите му зъби блясват на фона на грубата, набола брада.
Не се стърпявам и изсумтявам леко със смях на точното му изложение. Поклащам глава.
– Чукай се, Белмонт!
– А, я се виж сега…
Показалецът ми сочи право против него.
– Не смей да го изричаш!
– Най-секси милиардерът на света – споделя той, като размахва театрално ръце.
– Мразя те!
– Ъ-ъ. Обичаш ме. Аз съм слънцето в намусения ти ден.
– Какво? – подвигам вежди недоумяващо.
– Израз от сантименталните книги…
На вратата се почуква и той млъква. Двамата се обръщаме да погледнем отвъд хамбара към тясното коридорче, водещо право в кухничката, и разнебитената входна врата.
– Кой може да е? – прошепва Уест, като че ли сме загазили.
Може и да сме. Отскоро съм в града и извозвам времето си в работа по основната къща, тъй че нямам визия кой може да е. Сестра ми Уила би нахълтала без предизвестие. Родителите ми щяха да се обадят, а най-хубавият ми другар седи против мен.
Истината е, че на никой различен не му пука задоволително за мен, с цел да кара чак дотук.
Обкръжението ми е малко и се поверявам на малко на брой. Чарът на Роуз Хил се крие в това, че папараците не биха желали да губят през целия ден в път, с цел да щракнат фотография, и то вероятно.
– Не знам – подвигам плещи, а очите на Уест се уголемяват като на сова, когато и той подвига своите.
Пак се почуква.
– Чувам, че си шептите там – обажда се женски глас, който не различавам, от другата страна на дървената врата.
Първо се сещам за Роузи, само че гласът звучи прекомерно юношески, с цел да е нейният. Поемам си надълбоко мирис и потеглям да отворя.
Пред мен стои момиче. Носи черни скъсани дънки. Черни Chuck Taylors. Огромна тениска на Death From Above 1979 – една от обичаните ми банди, по която стилно и като че ли преднамерено са разширени няколко дупки. Катраненочерната ѝ коса е сплетена на две плитки, стигащи до раменете, а правият ѝ бретон пада на една страна през челото. Всичко това се добавя от безразличното изражение на лицето ѝ. Горната част на раницата ѝ JanSport се подава през пръстите ѝ.
Не знам на какъв брой години е. Малка е. Ако съдим по навъсения ѝ взор и огромната пъпка на брадичката, би трябвало да е на онази неуместна, объркваща, предюношеска възраст. Тя скръства ръце и свежда погледа си към краката ми, след това го подвига отново нагоре.
– Коя си ти? – Не желая да звуча като дръвник, когато го споделям, въпреки всичко тя е единствено дете.
Устните ѝ се свиват и тя мигва постепенно.
– Дъщеря ти, смотаняко.
Сега е мой ред да мигна постепенно. Чувам по какъв начин столът на Уест се плъзва по твърдия дървен под и тежките му стъпки се доближават.
– Моля? – запитвам. Чух думите, само че мозъкът ми не може да преработи смисъла им.
– Ти си моят татко – споделя тя, като извърта очи. – Биологичният най-малко, де.
Няма по какъв начин обаче. Изобщо няма по какъв начин. Самото изказване задейства защитната ми реакция. Смехотворно е.
Една глупава публикация във „ Форбс “ за банковата ми сметка, и хлебарките запълзяха. Пределно ясна ми е тази история. Почти ми е жалост за момичето – прекомерно е дребна да я съчини сама. Някой би трябвало да я е предиздвикал.
– Слушай, както и да се казваш, не знам какво искаш от мен, само че мога да предположа. Сбъркала си вратата.
– Казвам се Кора Холанд. Ти си Форд Грант-Младши и си биологичният ми татко.
– Уф, зарежи това Младши – промърморва Уест зад мен. – Мрази го.
Дори не мятам незадълбочен взор към приятеля си. Вместо това не отронвам очи от хапливото хлапенце, бълващо нелепости право в лицето ми.
За куража, че го има, има го – признавам си.
– Това е невероятно. Никога не съм чукал Мортиша Адамс.
Тя накланя глава и извърта още веднъж очи. Почти не реагира.
– Много автентично, непо бебе, тая смешка за първи път я слушам.
Тя претърсва раницата си – черна, несъмнено, и със размах изважда лист хартия с лого, което ми е познато.
Компанията, на която предоставих ДНК проба за правене на родословие като подарък за майка ми.
– А хартиена чашка? – продължава тя. – Блюдо на Петри? Стерилна туба? Чукал ли си някои от тези за няколко $ през живота си?
Усещам по какъв начин цялата кръв от тялото ми се оттича капка по капка към краката, стомахът и главата ми се въртят.
Защото в действителност да, правил съм го.
Уест ме потупва по рамото и го стиска крепко, до момента в който излиза около мен.
– Да, добре, ще се забележим на боулинга, допускам.
И ме оставя тук.
Сам.
Да се заглеждам в малко момиче, което е много допустимо да е биологичното ми дете. И да се усещам по този начин, като че ли в реалност може и да съм „ най-неподготвеният татко на света “.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ