Изпратен да разклати масите, да предизвика събитията, да създаде бъдещето!
Избрахме да почетем годишнината от гибелта на Васил Левски с най-човешкото и тъкмо негово описание от Иван Вазов в този фрагмент от " Немили-недраги ".
Едничкият фотографически портрет, който имаме от Васил Левски, по злочестие, не дава ни най-малка концепция за един человек, талантлив с такава мощна воля и характер. Изкуството не е могло да показа изразителното му лице, осветлено от величието на една концепция, която го въодушевяваше и гореше.
Левски имаше растеж междинен, тъничък и строен; очи сиви, съвсем сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение, само че което се оживяваше от една непрекъсната и естествена веселост! Странно! Тоя момък, който проповядваше рисковата мисъл за свобода, за гибел, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя наследник на нощта, на пустинята, на премеждията имаше радостен манталитет! Той беше като Тотя челник огромен песнопоец; и не веднъж букаците на Стара планина са еквали от гласа му. Когато посещаваше Букурещ, той дружно с известията за устрояване комитетите донасяше Каравелову в подарък шарени, криви, читашки чибучки. Това щастливо въодушевление беше нужно негли да крепи бодростта му измежду всегдашната битка с апатията и подозрителността на роба.
Но когато беше потребно, ставаше различен. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му добиваше съществено изражение, гласът му беше глас, който постанова, който заповядва; словото му, просто и безизкуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше. Отдето помина (а той мина навсякъде), по дирята си остави нови ламтения, повдигнати въпроси, разбудени жажди. Известността му бързо порасна, влезна в хижата, развълнува градовете, извърши планините. Словото му будеше человеците, името му будеше популациите. Една нощ той в Пазарджик приказва: резултат беше записванието на един милион гроша самоволни пожертвувания! Той често беше недодялан, не гъделичкаше никого, тъй като проповядваше една длъжност, а не едно обучение. Недостатъкът на знанията му се изкупуваше с напредничавостта на понятията му.
Огорчен еднаж от дивотията и суеверието на някои селяни, той им сподели яростно:— Вие ще станете хора единствено когато проядете месо в сряда и в петък!Попитаха го веднъж селяните от Софийско, дето той устройваше трескаво комитети:— Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?— Ако се бием с турците единствено за цар, то сме глупци. И в този момент си имаме султан. Нам би трябвало не стопанин, а независимост и човешко тъждество – отговори Левски навъсено.— Ами ти каква работа ще вземеш тогава?… Зер, пада ти се най-първа работа.— Никаква. Ще ида у други поробени нации, да върша това, което върша тук в този момент.И той говореше откровено.
Дяконът беше безстрашлив, до очевидно рискуване живота си. Всекичасните рискове, в които няколко години се намираше, бяха му станали като свой детайл, в който се чувствуваше по-бодър и черпеше нова самоувереност, както един военачалник, свикнал да слуша безсилните пищения на патроните край ухото му. В Сопот, в стаята на учителя, имаше комитетско скрито заседание. Ненадейно се озова един посетител, прочут като турски разузнавач, и сяда. Всичките мълчат, само че гостът не си отива. Левски кипи, става и залепя плесница на това досадително лице, като му изрева:— Навън! Подлец!— Как? С кое право удряш? – попита зашеметеният господин.— Навън! Иди ни предай на турците. Аз съм Левски!Цялото заседание потрепера от смут при тия думи.— Не се бойте! – сподели той умерено, когато гостът се излезе: – Аз съм убеден, че тоя угодник нищо не ще смее да направи.И продължиха разискванията си.Никой не пристигна да ги безпокои.
Всички поданици от същото село помнят каква невероятна смелост и риск сподели. Палтото му падна в ръцете на полицията и в пазвата се откриха няколко бунтовнически манифести, печати от восък, преработени тескерета, отрова и портофелчето му. Властта го търсеше под камък, жандарите сновяха въоръжени из улиците. А Левски, превдварително решен като селяндур, с една лисича кожа, провисната въз лявото око, зяпаше простодушно пред самата полиция и питаше минувачите: " Дека стои хекимина? "
Левски обладаваше по нещичко от ентусиазма на Каблешкова, от твърдостта на Бенковски и от силата на Караджата. Но той имаше и друго, което отсъствуваше у тях: непобедимо самообладание и постоянство. Първите бяха като неочаквани метеори в мърчината на нашето небе, които блеснаха, смутиха душите и изгаснаха. Би споделил человек, че тия хора пристигнаха единствено да турят по едно огромно име в историята и да си отидат. Попрището на Левски беше по-дълго и по-плодотворно. Своеволието на ориста искà, щото един елементарен турски кятипин, едно полуграмотно дяконче да покаже на света какво може да извърши ентусиазмът на една велика концепция, каквато беше концепцията, що сътвори тоя колосален лик пред нас. Защото, каквото и да споделят някои скептици, Левски е изражение на една сила, излязла из цели епохи премеждия, из цялостен океан унижения. Седем години той обикаля България, посети стотина села и градове, устрои им комитети, учи, предизвиква, плаши богаташите, наддумвà учените, сърди турците, постоян до неспособност, твърдоглав до безумство; управляващите се умориха да го преследват – той се не умори да им се изпречва; противостоя на трудностите, убеди неверующите, разпали заспалите. Само срещу измяната остана безсилен…
Такъв беше индивидът, познат под имената Дяконът, Васил Левски, Апостолът, който беше пратен от ориста отпред на цялостен рояк проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да провокира събитията, да сътвори бъдещето!…
Едничкият фотографически портрет, който имаме от Васил Левски, по злочестие, не дава ни най-малка концепция за един человек, талантлив с такава мощна воля и характер. Изкуството не е могло да показа изразителното му лице, осветлено от величието на една концепция, която го въодушевяваше и гореше.
Левски имаше растеж междинен, тъничък и строен; очи сиви, съвсем сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение, само че което се оживяваше от една непрекъсната и естествена веселост! Странно! Тоя момък, който проповядваше рисковата мисъл за свобода, за гибел, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя наследник на нощта, на пустинята, на премеждията имаше радостен манталитет! Той беше като Тотя челник огромен песнопоец; и не веднъж букаците на Стара планина са еквали от гласа му. Когато посещаваше Букурещ, той дружно с известията за устрояване комитетите донасяше Каравелову в подарък шарени, криви, читашки чибучки. Това щастливо въодушевление беше нужно негли да крепи бодростта му измежду всегдашната битка с апатията и подозрителността на роба.
Но когато беше потребно, ставаше различен. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му добиваше съществено изражение, гласът му беше глас, който постанова, който заповядва; словото му, просто и безизкуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше. Отдето помина (а той мина навсякъде), по дирята си остави нови ламтения, повдигнати въпроси, разбудени жажди. Известността му бързо порасна, влезна в хижата, развълнува градовете, извърши планините. Словото му будеше человеците, името му будеше популациите. Една нощ той в Пазарджик приказва: резултат беше записванието на един милион гроша самоволни пожертвувания! Той често беше недодялан, не гъделичкаше никого, тъй като проповядваше една длъжност, а не едно обучение. Недостатъкът на знанията му се изкупуваше с напредничавостта на понятията му.
Огорчен еднаж от дивотията и суеверието на някои селяни, той им сподели яростно:— Вие ще станете хора единствено когато проядете месо в сряда и в петък!Попитаха го веднъж селяните от Софийско, дето той устройваше трескаво комитети:— Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?— Ако се бием с турците единствено за цар, то сме глупци. И в този момент си имаме султан. Нам би трябвало не стопанин, а независимост и човешко тъждество – отговори Левски навъсено.— Ами ти каква работа ще вземеш тогава?… Зер, пада ти се най-първа работа.— Никаква. Ще ида у други поробени нации, да върша това, което върша тук в този момент.И той говореше откровено.
Дяконът беше безстрашлив, до очевидно рискуване живота си. Всекичасните рискове, в които няколко години се намираше, бяха му станали като свой детайл, в който се чувствуваше по-бодър и черпеше нова самоувереност, както един военачалник, свикнал да слуша безсилните пищения на патроните край ухото му. В Сопот, в стаята на учителя, имаше комитетско скрито заседание. Ненадейно се озова един посетител, прочут като турски разузнавач, и сяда. Всичките мълчат, само че гостът не си отива. Левски кипи, става и залепя плесница на това досадително лице, като му изрева:— Навън! Подлец!— Как? С кое право удряш? – попита зашеметеният господин.— Навън! Иди ни предай на турците. Аз съм Левски!Цялото заседание потрепера от смут при тия думи.— Не се бойте! – сподели той умерено, когато гостът се излезе: – Аз съм убеден, че тоя угодник нищо не ще смее да направи.И продължиха разискванията си.Никой не пристигна да ги безпокои.
Всички поданици от същото село помнят каква невероятна смелост и риск сподели. Палтото му падна в ръцете на полицията и в пазвата се откриха няколко бунтовнически манифести, печати от восък, преработени тескерета, отрова и портофелчето му. Властта го търсеше под камък, жандарите сновяха въоръжени из улиците. А Левски, превдварително решен като селяндур, с една лисича кожа, провисната въз лявото око, зяпаше простодушно пред самата полиция и питаше минувачите: " Дека стои хекимина? "
Левски обладаваше по нещичко от ентусиазма на Каблешкова, от твърдостта на Бенковски и от силата на Караджата. Но той имаше и друго, което отсъствуваше у тях: непобедимо самообладание и постоянство. Първите бяха като неочаквани метеори в мърчината на нашето небе, които блеснаха, смутиха душите и изгаснаха. Би споделил человек, че тия хора пристигнаха единствено да турят по едно огромно име в историята и да си отидат. Попрището на Левски беше по-дълго и по-плодотворно. Своеволието на ориста искà, щото един елементарен турски кятипин, едно полуграмотно дяконче да покаже на света какво може да извърши ентусиазмът на една велика концепция, каквато беше концепцията, що сътвори тоя колосален лик пред нас. Защото, каквото и да споделят някои скептици, Левски е изражение на една сила, излязла из цели епохи премеждия, из цялостен океан унижения. Седем години той обикаля България, посети стотина села и градове, устрои им комитети, учи, предизвиква, плаши богаташите, наддумвà учените, сърди турците, постоян до неспособност, твърдоглав до безумство; управляващите се умориха да го преследват – той се не умори да им се изпречва; противостоя на трудностите, убеди неверующите, разпали заспалите. Само срещу измяната остана безсилен…
Такъв беше индивидът, познат под имената Дяконът, Васил Левски, Апостолът, който беше пратен от ориста отпред на цялостен рояк проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да провокира събитията, да сътвори бъдещето!…
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ