Изборите са борба на живот и смърт за статуквото“. Не

„ Изборите са битка на живот и гибел за статуквото “. Не го е рекъл примерно Сократ, който е споделил: „ Тайната на смяната е да концентрирайте цялата си сила не върху битката със остарялото, а за построяването на новото “. За „ живота и гибелта “ на „ статуквото “ се изрече през миналата седмица персонално едно от огромните парламентарни „ статуква “ – Явор Божанков. Беше „ статукво “ от Българска социалистическа партия, в последно време е „ статукво “ от ПП-ДБ. Ама все тая в кое статукво ще е след това. Важно е битка да има, по този начин де, и съгласно Еврипид е по този начин: „ Животът е битка “. Толкова за „ олимпиеца – народен представител “ Божанков най-малко съгласно Пиер дьо Кубертен, че най-важното на Олимпийските игри е не да спечелите, а да вземете присъединяване. С „ дребната “ въпреки всичко разлика, че в политпартийността ни баш облагата, ползата „ клати феса “. Няма данни кой го е споделил, само че значи „ Върша единствено неща, от които имам някаква изгода, полза “.

Тъкмо както „ ползата “ с така наречен статукво, дето в последните години ни клати не просто шапките, а кво ли не, най-много кухината под шапките, все предизборно-изборно-следизборно. „ Статуквото “ за всичко (ни) е отговорно. Ми да – но по простата причина, че то у нас всичко е „ статукво “ – от латински status quo - „ положението, в което... “. Като исторически, политически и дипломатически терминът значи „ сегашното, съществуващото положение на взаимоотношенията “. А „ опазване на статуквото “ е оставяне на нещата по този начин, както са. Т.е. – всичко е статукво, всички са статукво партийно-политически, доколкото, с изключение на в близкото ни и/или в малко по-далечното ни минало, са всичките заедно в сегашното ни. Без изключително бъдеще, в случай че би трябвало да сме точни, гледайки таман актуалното им статукво.

Значи битката на статуквото и със статуквото си е просто борба със самите себе си, дори не с вятърни мелници. То и мелници няма – такива, политпартийни, дето нещо политическо, камо ли държавническо да смелят. Само вятър има да ги вее… на куцо магаре. Всичките в парламентарния „ колективен строй “ – дето, като не могат да се натаманят заради изборните резултати кой тъкмо да клати феса, заедно клатят страната.

Е, иде „ различен фес “, по този начин да се каже, под формата на цялостен „ президент “, дето го чакат да „ скочи “ я с парашут, а със свободно рухване право в двора на статуквото ни. Нещо като „ пършинг “ примерно, съгласно (не)смешките ни по време на въздушните удари против остатъчна Югославия от страна на НАТО през 1999 година, когато се случи останки от въздушни балистични ракети да се посипят и у нас. При което се роди като анекдот онуй: Говорят си две нашенски баби. – Абе, Пено, ма то един пършинг милиони коствал, ма! – Пу, да ми пане и на мене у двора “.

Къде тъкмо в двора на статуквото ще падне президентът-партиец или пък към този момент партиецът-президентът Румен Радев то ще се чуе, дори и ще се види. Някои го чакат като бял пушек, други като алена мъгла, трети като Дядо Коледа да им изчистел комина. Без значение, че и Радевата „ опция “ от дълго време е статукво, с дребната разлика, че е подскачащо към момента статукво на места, там-онам. Чакал се сякаш да скочел, откакто отколе си скача по площадите, подскача ли подскача откъм президентството с изскачания - където му попадне, сякаш като президент. А то политпартиец, крепко завързан с защитния колан на държавен глава към този момент два мандата без една година.

Така че, да – статукво е Румен Радев, най-малкото заради служебно-премиерското люлеене на личния си фес и в този момент с домова, и преди без домова книга. Ей го – на, даже „ статуквото “ Божанков рече за „ статуквото “ държавен глава, че „ не чака нищо от президента Румен Радев “ и го дефинира като „ риск за европейския избор на България “. Като натърти, че „ Радев е на политическия терен от близо десетилетие посредством служебни кабинети “, а също така е „ извънредно геополитически позициониран “ и не се вижда сигнал за „ завой, който да го направи допустим за демократичната общественост “.

Ето и нЕкои основание - политологически и социологически, по какъв начин тъкмо си го клатим феса тия дни. В момента в общественото пространство течели две паралелни тълкования - че „ ще скочи “ и че „ не, няма да скочи “ Румен Радев. Докато „ въздушният президент “ (под налягане или цялостен въздух) „ чисто политически той към този момент получи подарък в лицето на тези  изненадващи предварителни избори - те пренаредиха терена, отвориха нови благоприятни условия и сътвориха друга политическа динамичност “. И по този начин, въз основата на тази обстановка „ рационалният политически избор нормално е да капитализираш момента “ – сиреч феса. И „ Именно по тази причина вероятността да се възползва от този прозорец на опция наподобява по-голяма, в сравнение с да се въздържи “. А „ Цялата му изразителност през последните месеци - изключително след 9 май с настояването за референдум за еврото - е подчинена на една ясна логичност: трупане на политически капитал и политическо позициониране “ и нямало толкоз елементарно да пренебрегне това „ струпване “ по този начин да се каже в личния му „ фес “.

Кво друго от миналата седмица, ли? Ами нищо, да живеят всичките ни статуква по всичките ни политпартийни кълбета – и скачащи, и площадно подскачащи, и пренадути и към този момент спукани и така нататък! Докато като един ни клатят, кроят ни шапка след шапка, с цел да си запазят „ статуквото на феса “.