Изборите от 11 юли не създадоха коренно нова ситуация, а

Изборите от 11 юли не сътвориха радикално нова обстановка, а по-скоро препотвърдиха трендовете от постоянните парламентарни избори. Този факт не е незначителен. Ако след 4 април въпросът беше дали вотът на гласоподавателите е бил плод на страсти и случайност, то след 11 юли можем да кажем, че този избор е бил стимулиран и основава условия за структурна смяна в българската политическа система. Първата най-важна структурна наклонност е преформатирането на Българска социалистическа партия от огромна в дребна партия. Този развой наподобява необратим по доста аргументи – от невъзможността социалистите да се нареждат съответно в новите политически разломи, през трагично намалелия учредителен капацитет, до неразрешимия лидерски въпрос. Трябва да отбележим, че сходни процеси към този момент протекоха във всички източноевропейски страни, където някогашните комунистически партии отстъпиха мястото си в лявото политическо пространство на демократични обединения. В този смисъл, тук най-голям капацитет да заеме тази ниша има „ Демократична България “. Ако осъзнае ролята си на съвременна европейска демократична левица, групировката на Христо Иванов би имала капацитет за напредък. Ако не осъзнае тази своя роля, тя ще продължи да обитава в клопката на политическата транссексуалност, при която ще твърди, че е дясна групировка, само че ще се бори за леви дела. Подчертавам, че когато приказваме за политическо позициониране, би трябвало да разбираме по-скоро културно такова, в сравнение с идеологическо. Разломът сред ГЕРБ и „ Демократична България “ не е толкоз идеологически, колкото културен – групировката на Христо Иванов е повече софийска, глобалистка и идеологически индокринирана, а тази на Борисов е местна, ситуационно консервативна и ситуирана най-много отвън столицата. Този културен разлом занапред следва да се развива и да бъде определящ за българския политически живот. Вторият значим факт от тези избори е, че ГЕРБ не е партия еднодневка. Формацията на Борисов не е нито Национална движение „Симеон Втори", нито Съюз на демократичните сили. Ще напомня, че осем години след основаването си царската партия не съумя да влезе в Народното събрание, а след единайстата година от съществуването си Съюз на демократичните сили се разцепи и в никакъв случай повече не съумя да се възвърне. След три мандата в ръководството, последният от които цялостен, ГЕРБ още веднъж е съществена политическа мощ и надали има анализатор, който да се ангажира с прогноза, какъв брой ще бъде престоя на тази групировка в съпротива. В този подтекст би трябвало да поставим и партията на Станислав Трифонов. След дълго очакване, някогашният ефирен водещ предложи държавно управление и стратегия за ръководство, които занапред ще пораждат отчаяние. Тази партия занапред ще се изправя пред провокации и от тяхното превъзмогване ще зависи нейното бъдеще. След последните избори, евентуално всички са разбрали, че ГЕРБ ще бъде дълготраен фактор в българския политически живот, и който отхвърля да регистрира този факт ще рискува да не е в положение да види цялостната политическа картина. Третият значим миг от последните избори е, че политическата рецесия не е завършила. Близките резултати сред първите четири партии обрисуват наклонност, която е годна във всички страни, където има пропорционална изборна система. Това значи фрагментация на политическата система и създаване на комплицирани и постоянно нетрайни обединения. Пред подобен вид ръководство е изправена България сега. През последните 31 години страната ни е имала две такива държавни управления – на Любен Беров и на Пламен Орешарски. Това са държавни управления, които ръководят с динамични болшинства, не носят политическа отговорност и в двата случая завършват с крах. Предложението на Станислав Трифонов за състав на бъдещото държавно управление мощно припомня този вид конструкция на ръководство, която е изпълнена със подмолни сделки, а министрите играят ролята на заслон, зад който се крият неразбираеми ползи. Със сигурност държавното управление на „ ИТН “ няма капацитет да позволи политическата рецесия. То ще разчита на твърдата поддръжка на към 60 депутата, а с всички останали ще би трябвало да води безкрайни договаряния и диалози за поддръжка на всеки един законодателен акт. От друга страна, целите на бъдещото държавно управление са меко казано несериозни. В бързината да ги напише, екипът на Трифонов е не запомнил даже да спомене решаването на здравната рецесия и отговора на икономическите и обществените провокации пред страната. Да не приказваме за комплицирани тематики като „ Зелената договорка “ и „ Плана за възобновяване и развиване “ на Европейски Съюз. Всичко това е признак за къс мандат, който евентуално ще приключи с политически провал. Пред разрешаването на политическата криза има и един систематичен проблем и той се назовава Румен Радев. По традиция президентската институция е тази, която позволява политическите рецесии. В случая с Радев тя е тази, която ги генерира. В този смисъл политическата неустойчивост ще се задълбочава, до момента в който актуалният президент е на поста си. *** Тома Биков е политолог, публицист и политик. Автор е на няколко книги. Член на Политическа партия ГЕРБ. Народен представител в 44-тото и 45-тото Народно заседание.