Какво стана с машинното гласуване?
Изборите не са упражнение, което елементарно може да се съпостави с нещо друго. В тях има доста сложен баланс сред загадка – тайната на вота и прозрачността в броенето. Този нежен баланс дава сигурността на обществото в изборите като самостоятелен, неутрален инструмент за решение на ръководството. В тази обстановка концепцията, че този инструмент би трябвало да се технологизира постоянно би трябвало да се преглежда деликатно, с цел да не наруши фината конфигурация сред тайната и прозрачността. В своята същина, технологията постоянно внася детайл на така наречен черна кутия – върви развой, в който ние получаваме единствено резултат, без да знаем по какъв начин.
През първото десетилетие на 21 в. имаше сериозен тренд на бързо нахлуване на технологиите в изборния развой. Много африкански управленци, някои от тях с повече от 3-4 мандата на власт, както и управляващите в Русия да вземем за пример, желаеха да употребяват технологиите в изборите, с цел да убедят, както личните си жители, по този начин и интернационалната общественост, че изборите при тях са демократични. Това, естествено, не се получи. Обикновено, в случай че не можеш да произведеш демократични избори с химикал и хартия, не можеш и с машина. Тя не е панацея и не може да реши всички проблеми в изборния развой. Затова организации като Бюрото за демократични институции и човешки права към Организацията за сигурност и съдействие в Европа (организация, която задава нормите в правенето на избори) предупреждаваше всяка страна, която искаше да внедри технология в изборите, доста добре да реши, какъв тъкмо проблем желае да реши с нея. Тук България не се държа като страна от третия свят. Когато машинното гласоподаване беше препоръчано, някъде през 2012-3 година, това стана с ясната концепция, че то би трябвало да реши един съответен проблем. Това не бяха нито невалидните бюлетини, нито пазаруването на гласове, нито общото равнище на либералност, а качеството на секционните протоколи, които към този момент бяха почнали внезапно да се утежняват.
Внедряването на технологии в изборите, обаче не е толкоз просто и елементарно. Много страни, измежду които Нидерландия, Белгия, Норвегия, Германия, Финландия са опитвали разнообразни по тип софтуерни промени в изборния развой, най-често машинно гласоподаване или гласоподаване през интернет и са се отказали. Някои като Нидерландия, Норвегия и Белгия, са вложили обилни обществени средства, след което са прекратили плановете със основна загуба. Какви са аргументите?
Основно илюзията, че недоверието в технологията може да се преодолее от единствено себе си и няма значение, че някои хора не имат вяра. Особено нидерландският случай е доста индикативен за ориста на огромна част от опитите да се вкарат технологии като машинно гласоподаване в Европа. След над 20 години приложимост на устройства за гласоподаване, Нидерландия реши да се откаже от тях, откакто групи от хакери съумяха да потвърдят, че машините могат да нарушават някои от стандартите за почтени избори. Основният извод, който България даже не изиска да разбере е, че доверието в машините няма да пристигна единствено, нито с времето. То, какво всяко друго доверие, би трябвало да се завоюва.
Прозрачността при такива софтуерни избори е особена. Вече няма по какъв начин ръководителят на секционната комисия да покаже празната урна при започване на изборния ден или някой от комисията да изважда и демонстрира една по една бюлетините от урната в края на деня. Всичко това трябваше да бъде сменено от доста ясни правила и процедури, които на всичкото от горната страна да бъдат разказани и обяснени, както на жителите, по този начин и на партийните деятели. Но не беше.
Българските машини бяха въвеждани постепенно, само че без явен проект. Накрая станаха главен способ за гласоподаване за една нощ. Това остави изборната администрация тотално неподготвена. 15 индивида, членове на ЦИК, чиито опит беше само в правенето на избори с хартиени бюлетини, трябваше да вършат машинни. Термини като първоначален код, хеш код, параметризиране се появиха внезапно, само че те не споделяха нищо съвсем на никого.
Съединени американски щати и няколко други страни имат позитивен опит от потреблението на машинно гласоподаване. Той демонстрира, че има няколко основи, на които би трябвало да стъпи доверието в машината като способ за гласоподаване.
Първата е същинска, обществена инспекция на така наречен първоначален код на софтуера за гласоподаване. Това би трябвало да покаже, дали има дупки в сигурността, дали гласовете се сумират както са подадени и така нататък Това на процедура в никакъв случай не беше направено в България. Дори не беше изработен опит да се изясни на партиите, гражданските организации и наблюдаващи в изборите, че това е от основно значение и че без него мъчно можем да имаме сигурност в крайния резултат.
На последващо място са процедурите по подготовка на машините за изборите: кой, по какъв начин, по кое време, и какво прави по машините за гласоподаване. В тях, главният виновен Централната изборна комисия, тъй като нямаше хора с нужните знания, просто гледаше в профил процеса, препоръчан от доставчика и се съгласяваше. Това й попречи както да изясни на обществото, по този начин и да приложи нужния надзор.
На трето място – преброяване на разписките от машините. Неслучайно, опцията машините да отпечатват тези разписки към този момент е стандарт и никой по света не би купил машина, която няма такава функционалност. В България, обаче, в случай че си спомняте, дали тези разписки да се броят се трансформира в партиен скандал. И те в никакъв случай не бяха преброени по метода, по който би трябвало, с цел да убедят жители и партийни представители, че “машините не са пипани ”.
Това са част от аргументите, машинното гласоподаване в България да е в това състояние. Въпреки това, България не е в обстановката, разказана от Сталин – не е значимо кой гласоподава, а кой брои. В България, въпреки всичко, на всички избори броят съвсем 100 000 души.
През първото десетилетие на 21 в. имаше сериозен тренд на бързо нахлуване на технологиите в изборния развой. Много африкански управленци, някои от тях с повече от 3-4 мандата на власт, както и управляващите в Русия да вземем за пример, желаеха да употребяват технологиите в изборите, с цел да убедят, както личните си жители, по този начин и интернационалната общественост, че изборите при тях са демократични. Това, естествено, не се получи. Обикновено, в случай че не можеш да произведеш демократични избори с химикал и хартия, не можеш и с машина. Тя не е панацея и не може да реши всички проблеми в изборния развой. Затова организации като Бюрото за демократични институции и човешки права към Организацията за сигурност и съдействие в Европа (организация, която задава нормите в правенето на избори) предупреждаваше всяка страна, която искаше да внедри технология в изборите, доста добре да реши, какъв тъкмо проблем желае да реши с нея. Тук България не се държа като страна от третия свят. Когато машинното гласоподаване беше препоръчано, някъде през 2012-3 година, това стана с ясната концепция, че то би трябвало да реши един съответен проблем. Това не бяха нито невалидните бюлетини, нито пазаруването на гласове, нито общото равнище на либералност, а качеството на секционните протоколи, които към този момент бяха почнали внезапно да се утежняват.
Внедряването на технологии в изборите, обаче не е толкоз просто и елементарно. Много страни, измежду които Нидерландия, Белгия, Норвегия, Германия, Финландия са опитвали разнообразни по тип софтуерни промени в изборния развой, най-често машинно гласоподаване или гласоподаване през интернет и са се отказали. Някои като Нидерландия, Норвегия и Белгия, са вложили обилни обществени средства, след което са прекратили плановете със основна загуба. Какви са аргументите?
Основно илюзията, че недоверието в технологията може да се преодолее от единствено себе си и няма значение, че някои хора не имат вяра. Особено нидерландският случай е доста индикативен за ориста на огромна част от опитите да се вкарат технологии като машинно гласоподаване в Европа. След над 20 години приложимост на устройства за гласоподаване, Нидерландия реши да се откаже от тях, откакто групи от хакери съумяха да потвърдят, че машините могат да нарушават някои от стандартите за почтени избори. Основният извод, който България даже не изиска да разбере е, че доверието в машините няма да пристигна единствено, нито с времето. То, какво всяко друго доверие, би трябвало да се завоюва.
Прозрачността при такива софтуерни избори е особена. Вече няма по какъв начин ръководителят на секционната комисия да покаже празната урна при започване на изборния ден или някой от комисията да изважда и демонстрира една по една бюлетините от урната в края на деня. Всичко това трябваше да бъде сменено от доста ясни правила и процедури, които на всичкото от горната страна да бъдат разказани и обяснени, както на жителите, по този начин и на партийните деятели. Но не беше.
Българските машини бяха въвеждани постепенно, само че без явен проект. Накрая станаха главен способ за гласоподаване за една нощ. Това остави изборната администрация тотално неподготвена. 15 индивида, членове на ЦИК, чиито опит беше само в правенето на избори с хартиени бюлетини, трябваше да вършат машинни. Термини като първоначален код, хеш код, параметризиране се появиха внезапно, само че те не споделяха нищо съвсем на никого.
Съединени американски щати и няколко други страни имат позитивен опит от потреблението на машинно гласоподаване. Той демонстрира, че има няколко основи, на които би трябвало да стъпи доверието в машината като способ за гласоподаване.
Първата е същинска, обществена инспекция на така наречен първоначален код на софтуера за гласоподаване. Това би трябвало да покаже, дали има дупки в сигурността, дали гласовете се сумират както са подадени и така нататък Това на процедура в никакъв случай не беше направено в България. Дори не беше изработен опит да се изясни на партиите, гражданските организации и наблюдаващи в изборите, че това е от основно значение и че без него мъчно можем да имаме сигурност в крайния резултат.
На последващо място са процедурите по подготовка на машините за изборите: кой, по какъв начин, по кое време, и какво прави по машините за гласоподаване. В тях, главният виновен Централната изборна комисия, тъй като нямаше хора с нужните знания, просто гледаше в профил процеса, препоръчан от доставчика и се съгласяваше. Това й попречи както да изясни на обществото, по този начин и да приложи нужния надзор.
На трето място – преброяване на разписките от машините. Неслучайно, опцията машините да отпечатват тези разписки към този момент е стандарт и никой по света не би купил машина, която няма такава функционалност. В България, обаче, в случай че си спомняте, дали тези разписки да се броят се трансформира в партиен скандал. И те в никакъв случай не бяха преброени по метода, по който би трябвало, с цел да убедят жители и партийни представители, че “машините не са пипани ”.
Това са част от аргументите, машинното гласоподаване в България да е в това състояние. Въпреки това, България не е в обстановката, разказана от Сталин – не е значимо кой гласоподава, а кой брои. В България, въпреки всичко, на всички избори броят съвсем 100 000 души.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ