Избиването на 5000 души от село Батак, при потушаването на

Избиването на 5000 души от село Батак, при потушаването на Априлското въстание, е една от най-черните дати в историята на България. 

Клането е осъществено от башибозуците - основно от помаци от прилежащите села, под директното командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той е наказан и изпратен на изгнание в Диарбекир, само че по-късно е опрощение от султан Абдул Хамид II. 

След ислямизацията на Чепино през 1657 година, Батак е обкръжен от мохамедански села и известно време съставлява " остров " на християнската религия. В църквата " Света Неделя " християнската вяра е била проповядвана на черковнославянски език, за разлика от другите градове, където духовниците отслужвали на гръцки език. Това било привилегия, която турските управляващи не можели да разрешат на българите в Батак. Те обаче дълго били в незнание за " нарушаването " поради разположението на Батак - високо в Родопите. 

При експлоадирането на Априлското въстание на 20 април 1876 година, на Батак била отредена значима роля - да заеме складовете в близките селища и да обезпечи хранителни запаси на въстаниците в близките територии, да блокира значимите пътища и по този начин да попречи на турските бойци да получават колета с хранителни запаси.

Част от въоръжените боеспособни мъже от популацията на село Батак, водени от войводата Петър Горанов, Войводата Стефан Трендафилов Керелов-петстотник въстават против турската власт. 
Както е застъпено в проекта, бунтовниците отстраняват част от турските управляващи, когато против тях е изпратена 5-хилядна войска от башибозуци, предвождани от Ахмед ага Барутанлията. Водачът на въстанието в Батак - Петър Горанов e пратеник на локалния революционен комитет в събранието в Оборище. 

Силите са несравними.

На 1 май 1876 година първенците на селото и чорбаджиите решили, че би трябвало да спасят живота на локалните и за това извиквали Барутанлията, да му предадат оръжието си, като той декларирал с клетва, че ще си отиде, незабавно щом получи боеприпасите на въстанниците.

Барутанлията, изискал по-видните хора от селото да отидат при него в лагера на башибозука, за предадат всичкото оръжие на батачани и с цел да успокоят популацията. В лагера на врага били изпратени кметът на Батак - Трендафил Тошев Керелов, дружно с Вранко Димитров Паунов, Георги Серафин, Петър Трандафилов Керелов, Петър Кахведжийски и Георги Вълюв.

Разбрали се, че, в случай че предадат оръжието на селото, башибозукът ще го напусне, като всички видни хора, които отишли за мир били взети заложници - оръжието или животът им.

Боеприпасите били натоварени на коне и пренесени до лагера. 

След като бунтовниците предали оръжието си, башибозуците ги нападнали и отсекли главите им. По време на „ предаването ” на оръжието обаче някои от хората в селото съумели да избягат. След това селището било обкръжено, с цел да не може никой да го напусне.

Башибозуците се разпределили по къщите и почнали да ги ограбват. Много от по-крайните домове в селото били изгорени, башибозуците стреляли слепешката към всичко, което се движело или не. Хората почнали да се крият в постройките с по-здрава структура в селото, които щели да устоят на пожар, като църквата и учебното заведение, само че и някои от къщите на чорбаджиите. 

Така се сложило началото на клането, което траяло дни. 

На 2 май скритите в Богдановата къща се предали, като повярвали на агата, че, в случай че предадат оръжията си, ще получат благосклонност от неговата армия. Повече от 200 мъже, дами, деца и възрастни били изведени от къщата, претърсени за скъпи движимости, съблечени, с цел да не измърсят облеклата с кръвта си, и най-после избити. 
Жени, девойки и деца били избивани в къщите и по улиците, до момента в който мъжете били закарани на дръвниците, където били обезглавени със саби. Бременни дами били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците.

Всички заложници били набучени на колове и изпечени живи или обезглавени. 

Останалите още веднъж се изпокрили в църквата и учебното заведение. 
Църквата " Света Неделя " и учебното заведение до нея били последната вяра на локалните в Батак за избавление. 
200 души се укрили в учебната постройка, където били изгорени живи. Почти по едно и също време с разрушаването на учебното заведение, башибозуците почнали да издълбават дупки в оградата на църковния двор и да стрелят по събралите се там хора. 

Най-ужасната част от клането в Батак се състояла през нощта на 2 против 3 май в църквата. На сутринта башибозукът съумял да проникне в двора на църквата и да избие хората в него, само че входната вратата на храма не поддала, защото била " залостена " от хората които се намирали в църквата. 

Защитата на " Света Неделя " траяла три дни, в които престрелките в селото не преставали. Усилието на батачани да запазят църквата си ядосало турците, които почнали да пускат цялостни с пчели кошери и запалена плява с газ в църквата. В резултат доста от хората починали поради дефицит на О2. 

В църквата нямало вода, по тази причина барикадиралите се употребявали зехтина от кандилата и кръвта на изкланите, с цел да утолят жаждата си. Копаели и с голи ръце, с цел да намерят подпочвена вода. 

На третия ден, към момента оживелите решили да излязат на открито, откакто разбрали, че вътре са обречени.

Когато отворили портите на църквата Ахмед ага Барутанлията чакал извън с башибозуците си. 
Започнало безпощадно кръвопролитие - единствено тези, които склонили да одобряват исляма останали живи, а останалите били обезглавени. 

Ето по какъв начин тази сцена е разказана от Захари Стоянов:

" Полуубитото население не че повярвало на неприятелските обещания, които пробвало към този момент няколко пъти, само че като нямало друго избавление като виждало, че и в черквата ще бъде избито, отворило вратата. 

Втори път то имало злочестината да си фантазира, че и чалмата има човешко сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостивява, като види с очите си ситуацията на затворените, удушените и стъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които дружно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствуващите. Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, само че картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук. 

Щом се подали тези последните на вратата, с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, дамите показвали децата си, и с цел да умилостивят някак кръвниците, желали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и татковци. Всичко напразно! Башибозуците погледнали невъзмутимо на всичко това; те прекрачили налягалите пред вратата трупове като дърва и още веднъж почнали да въртят ятаганите. И по този начин, в черковната ограда клането се е продължавало няколко часа. 

От на първо време жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето благосъстояние, а след това са били заколвани, т. е. техният живот бил пощаден за няколко минути, до момента в който удовлетворят грабителската жадност на плячкаджиите, мнозина мъже избавили своя живот, като легнали сред изкланите и се престорили на умрели ". 

Когато зверствата в Батак, Перущица, Клисура, Панагюрище стават притежание на света, се привиква конференция за ситуацията на народа в българските земи и отговорността за осъществените зверства се стоварва върху Турция, а не върху безчинстващите башибозушки банди. 

Дори и обичайните съдружници на Турция – Англия и Австро-Унгария са изумени от жестокостта на осъщественото. 

В писмо на Макгахан, датирано от Пазарджик, 2 август 1876 година, което котленецът Петър Матеев дефинира в книгата си „ Велики благодетели на българския народ “ като „ писмото, което провокира Руско-турската война “, четем: 

„ Казаха ни, че 3000 души лежели единствено в черковния двор и ние не можехме да го не имаме вяра. Зрелището беше извънредно, толкоз извънредно, че не можем го не помни през целия си живот. 
Имаше накъдрени главички измежду разлагащите се купища, смазани с тежки камъни, крачка не по-големи от пръстите ви, върху които месото беше прекомерно сухо от жегата, преди да е могло да се разложи; ръчички на дребни деца, протегнати като за помощ; деца, умъртвени още от ужаса на светналите саби и свиреп зачервените очи на джелатите, които са ги издигали и слагали; моми умрели, плачейки с молба за пощада; майки, умрели, пробвайки се да запазят дребните си със слабите си тела. Всички лежаха там, събрани на куп, гниещи в една отвратителна маса. 

Всички в този момент мълчат. Няма сълзи, нито плачове, няма страхотни писъци, нито молби за благосклонност. Жертвите гният по нивите, а жетварите – тук в гробищния двор. 

Погледнахме в черквата... Грамадно количество от тела са били изгорени там и огорелите почернели останки, които изпълняха мястото до половината височина на сводовете, което ги правеше по-ниски и по-тъмни, лежаха там в разлагане неописуемо. 

Никога не съм си фантазирал нещо толкоз грозно. Всички се отстранихме, потресени, колкото да в свяст, от тази чумава къща, удовлетворени, че можем да излезем отново на пътя “. 

Няколко години по-късно Иван Вазов написва трагичното стихотворение: От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Иван Вазов
Пловдив, 1881

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... доста е надалеч,
нямам баща, майка: ази съм сирак,
и трептя малко, зима пристигна към този момент.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттова:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах самичък.
Ако ти опиша, боязън ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей така... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше боязън.
Само бачо Пеню с огромен глас извика...
И издъхна бачо... А един разбойник
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях дребен и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха доста: пушнаха мигом
и той падна възнак, умъртви го патрона.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож огромен,
по тази причина съм, чичо, аз в този момент сираче.

А бе доста ужасно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
само че плевнята пламна и взе да пращи,
и ужасно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком на открито.
Но след това, когато страшното отпътува -
споделиха, че в оня огромни огън
изгорен и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и доста още дяца и невести
А кака и вуйна, и други дами
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още чувам, чичо, по какъв начин пискат они!
и детенца доста на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
само че поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И сякаш беше ужасно, пък не бе ме боязън,
аз треперех единствено, само че не плачех веки.
Мен и други дяца водиха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде подземен.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, само че не ставах турка!
Като ни пуснаха, отново в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз неприятно време и за тях наста:

клахме ги и ние, както те ни клаха;
само че нашето село, чичо, запустя,
и баща, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул поради Батак?
А аз съм оттамо... доста е надалеч...
Два дни тук недояждам, щото съм сирак,
и трептя малко: зима пристигна към този момент.