Турските зверства в България | Джанюариъс МАКГАХАН
Из писмата на специфичния сътрудник на „ Daily News ” Дж. А. Макгахан
Татар-Пазарджик, 2 август
От времето на вчерашното писмо аз видях толкоз ужаси, щото в този момент ще допускам на всичко, каквото и да кажат срещу турците. В зверството има граница, зад която не са вероятни никакви съпоставения и измервания; тая граница турците от дълго време са прескочили и към този момент не можеш ги стигна. Пътят им е покрит от подобен плет чудовищни обстоятелства, щото несъзнателно се спираш с омерзение, като не желаеш да гледаш или да вървиш по-нататък. Чувствуваш, че време е да се върнеш обратно, тъй като много си видял.
Но аз би трябвало да опиша какво видяхме в Батак. Ние с тъга излязохме из Пещера. Турските управляващи, недоволни от отхвърли на Скайлера да вземе със себе си формален лидер, заповядаха на туземците да не ни дават коне. Но последните по този начин мощно желаеха да посетим Батак, че ни доведоха коне, на първо време без седла, а сетне донесоха и седла. Всичко това се правеше за доказателство, че те насилствено ни се покоряват. Най-сетне ние тръгнахме. Мнозина от злочестите батакчани се възползуваха от тоя случай и потеглиха след нас, с цел да посетят своето пепелище, а някои, като улавяха юздите на конете, стараеха се да ни спрат, с цел да ни доизприкажат тъжовната повест на своите злочестини. Всичките тия разкази приличаха един на други и всичките тях не стигаха цели дни, с цел да ги изслушаш. Една жена спря коня ми и ми сподели дясната си ръка, раздробена от патрон. Мъж ù бил погубен и дребните ù деца останали на нейното попечение, тогава, когато тя не можеше да работи. Всичко това тя обясняваше на един език, дотолкоз порядъчен на съветския, щото аз разбирах съвсем всяка нейна дума, като да се намирах измежду съветските селяни на крайбрежията на Волга или сред търговците на някой хан в Москва.
Сходството на българския език с съветския е по този начин поразително, щото не е чудно дето русите съчувствуват на тоя народ. Въобще сред славянските нации има доста подобие, изключително в очите, играта на израженията, гласа, жестовете. Русинът, българинът, сърбинът, черногорецът и чехът могат да приказват между тях на своя роден език и да се схващат едни други. Както би било мъчно да се попречи на англичаните от северния бряг на Темза да съчувствуват на своите съседи от южния бряг, в случай че последните попаднат под турското робство, по този начин също е мъчно да се запрети на славянските раси да си оказват помощ една на друга, когато една от тях стене под чуждоземно робство.
Батак се намира 30 благи на юг от Татар-Пазарджик, на една величественост от клонищата на Балкана. Пътят, по който ние вървяхме, беше една стръмна горска пътечка, по която тук-там било би мъчно да премине и коза; споделят, че има и други, по-добър път, само че нашият лидер със злобното ехидство на източния човек избра точно тоя. Докато се катерехме по горските стръмнини, ние представлявахме любопитно, въпреки и много тъмно шествие. Най-напред вървяха двама заптии, облечени в своите живописни облекла, с лъскави пищови и ятагани на пояса; след тях вървеше нашият лидер, по този начин също въоръжен, и най-накрая ние петмина възседнали кой на катър, кой на кон, а пък се довършваше това шествие с 50 или 60 дами и деца, които ни придружаваха до Батак. Много от тия дами носеха на ръце кърмачета и тежък товар, състоящ се от храна, облекла, мебелировка и земледелчески сечива, изпросени в Пещера. Даже момиченца 7 и 10 годишни бяха притоварени с разнообразни неща.
Отдолу под нас на разстояние 100 ярда се намираше Батак. Отдалеч той приличаше на руините на Херкуланума или Помпей. Нито един покрив, нито една стена не бяха останали цели; всичко представляваше една камара отломки, над които се носеше един ням звук, порядъчен на воплите на ирландските плакалници. По-сетне разбрахме какви са били тия чудновати звукове. Преди да слезем в селото, ние още веднаж погледнахме на куповете човешки кости, които се търкаляха по земята, и забелязахме, че останките на облеклата, които висяха по тях, принадлежаха към женските премени. И по този начин, всичко това бяха трупове на дами и моми. Без да слизам от седлото, аз преброих до 100 черепа, които съвсем всичките лежаха настрана от скелетите, затова, тия злочести дами са били обезглавени. След малко ние влязохме в селото. Върху руините на първия дом, който се падна на пътя ни, ние видяхме една бедна жена, която като държеше на коленете си едно детенце, огласяваше въздуха с нещо, което не бе ни плачевна мелодична ария, нито горчив стон. До нея седеше едно друго дете и безмълвно, с удивление, гледаше към нас. Жената не обърна никакво внимание на нашето присъствие; ние се наведохме, с цел да разберем какво говореше тя, и нашия преводач ни изясни, че тя повтаряше хиляди пъти едни и същи думи: „ къщата ми: моята клета къща! моята блага къща! мъж ми! моя безпаричен мъж! моя мил мъж! “ При идващия дом ни чакаше същата сцена: две дами, едната остаряла, другата млада, като си клатеха главите и кършеха ръцете, монотонно произнасяха: „ Аз имах къща, а в този момент нямам; аз имах пет деца, а в този момент остана едно! “ Тая жена се избавила от общото кръвопролитие и колкото да що беше се върнала на своето пепелище, като се ползуваше от нашето идване, или от визитата на Беринга. Те биха могли от дълго време да се върнат, само че не смеели да се решат да създадат това без покровителството на чужденеца. Техният траурен стон сме слушали ние отдалеч. Колкото отивахме по-далеч, толкоз повече ние виждахме тия злочести, които повтаряха все същите думи. Но измежду това обезсърчение се виждаха малко сълзи; то беше изсъхнало, твърдо, безутешно. Извора на сълзите отколе беше към този момент пресушен и скръбта, мрачната тъга беше длъжна да си откри други излаз. Малко по малко тия злочести дами и деца направиха подире ни едно погребално шествие от 400—500 души, като ни придружаваха със своя тъжно-печален стон, като който, дай, Боже, в никакъв случай в живота си към този момент да не чуя. Но преди да продължа моя роман, би трябвало да кажа няколко думи за Батак, по този начин щото читателят да може по-добре да проумее всичко, що е станало тук. В това село е имало 900 къщи и от 8 до 9,000 поданици, въпреки и да не е допустимо да се дефинира тъкмо количеството на народонаселението, по причина на съвършеното нямане в Турция на описи или някоя-си достоверна статистика. Даже не е допустимо да се придържаш към елементарното предписание да четеш на всяка къща по 5 души, тъй като българите, както съветските селяни, държат се о остарелия, традиционен бит, съгласно който всички оженени синове със фамилиите си живеят в родителския дом до гибелта на дяда си. И по този начин, от време на време под един покрив живеят по 20—30 души, зарад това по-вярно е в България да се счита приблизително число от 8 до 10 поданици във всяка къща. Едиб Ефенди в своя отчет приказва, че в Батак е имало всичко 1400 поданици. По-безсрамна неистина от тая в никакъв случай не е казвал дори някой турчин. Скайлер си набавил разписанието на налозите за настоящата година, в което се демонстрира, че в Батак има 1420 души, способни за военна работа и задължени да заплащат бедел за избавление от военната работа. В някоя европейска страна тая цифра би означавала общото число на популацията до 15,000, само че тука не може да се дефинира повече от 8 до 10,000, както в реалност и удостоверяват жителите на Батак и Пещера.
В Англия и въобще в Европа имат прекомерно погрешно разбиране за българите. Аз постоянно съм слушал и, да си кажа правото, до последно време сам мислех, че те са диваци, не по-цивилизовани от американските индианци. Представете си моето учудване, когато узнах, че съвсем във всяко българско село има учебни заведения, и че тия школи, където те не са изгорени от турците, се намират в цветущо състояние. Те се устоят от сумите на непринудено предоставен на себе си от българете налог, освен без държавни подбуждания, само че и макар многочислените усложнения, причинявани от управляващите, образованието в тия учебни заведения е гратис — и за богатите, и сиромасите. И по този начин едва ли ще се откри българско дете, което да не знае да чете и написа, и въобще процентът на грамотните в България, не е по-малък от тоя в Англия и Франция. Така също аз мислех, че българските села се състоят от няколко малоценни къщици. които не е мъчно да се създадат след пожара. Но какво беше моето учудване, когато видях, че множеството от тия села са добре съградени градчета с яки каменни домове и доста количество състоятелни, дори задоволително богати граждане; някои от тях могло би да бъдат съпоставени с британските и французски паланки. В реалност излиза, че българите освен не са диваци, само че те са трудов, деятелен, почтен, просветен и кротичък народ.
При самото ни влизане в селото окръжаващата ни навалица ни сподели на един куп пепел и въглища, измежду които се виждаха изгорели човешки кости. Турците създали на това място неудачен опит да изгорят труповете. Малко по-нататък ние се сблъскахме с едно представление, което възбуди в нас смут и страдание. Скелетът на една мома, не по-стара от 15 години, лежеше на пътя, затиснат под отломъците на стените. На нея към момента се виждаше ризата и българските чорапи, а босите ù нозе бяха съвсем запазили своята форма, тъй като плътта им беше съвсем изсъхнала, но не изгнила. На черепа се виждаше огромна зейнала рана, а дългите ù кестеняви коси се растилаха по земята. Достойно е за отбелязване, че всички женски скелети бяха облечени в ризи, и ние узнахме от доста дами, които сами бяха минали тежкото тестване, с изключение на последната му степен, какво нормално турците правили над дамите и момите. Като улавяли някоя злочеста, те я събличали по риза, натрупвали на куп облеклата и драгоценностите, сетне я безчестили колкото им било угодно, и последният невъзмутимо я убивал.
В идващия дом един от дребното българи, които ни придружаваха, ни сподели това място, дето неговият дребен, кьорав брат бил изгорял жив, и мъжественият човек плачеше като дете, без да разбере, че на сляпото дете в този момент му е доста по-добре. Точно насрещу него лежаха скелетите на две деца, затрупани с камъни и със зинали рани от ятаган на черепите. Въобще цифрата на убитите деца в тая кланица е, в действителност, чудовищно. Тях постоянно ги набивали на щикове и очевидците ни разказваха, че сходни шествия се разхождали по улиците на Батак и Отлу-кюю. Причината на това е прекомерно понятна: мюсюлманинът, като убие известно число погрешни гяуре, влиза в парадайса. каквито и да са били греховете му. Мохамед евентуално е разбирал единствено въоръжени люде, а мюсюлманите поясняват необятно неговите думи и сметат дамите и децата наедно с мъжете. При това убиванието на децата е по-износно, тъй като то е по-леко и по-безопасно. Тука в Батак башибозуците достигали до това, щото распарвали утробите на тежките дами и убивали неродените деца все с тая цел — да уголемят цифрата на жертвите си. Колкото се приближавахме по-близо до центъра на града, толкоз количеството на костите, скелетите и черепите все се усилваше. Нямаше нито един дом, под руините на който да не се виждаха остатъци от човешки трупове. На едно място една жена ме спря и, като ме улови за ръката, приведе ме през един куп камъне, зад които лежеше скелета на една мома, с дълги коси. Като ми показваше на това, що е останало от нейното благо дете, тя обезверено плачеше, като си удряше безумно главата у стената. Няколко крачки по-нататък една друга жена, като седеше пред своя изгорял дом, скубеше си косите и диво гледаше на три дребни черепа, които държеше в ръце. Как се е избавила тая майка, а са погинали децата? Кой можеше да каже това? Може би тя не е била в село по времето на сечта, или пък е побягнала с едното дете, като е оставила мъжа си да пази другите, или най-накрая от боязън ги е напуснала всичките и побягнала. Ако последното съмнение е заслужено, то не е чудно, че тя се предаваше на такова обезсърчение.
Най-сетне ние дойдохме до черквата и учебното заведение. Земята до толкоз беше затрупана със скелети и остатъци от гниещи трупове, че въздухът ставаше отвратително претъпкан със зловония. Училището се намира на едната страна от пътя, а черковата на другата. Първото, в случай че съдим по останалите стени, било е славно, огромно здание, способно да вмести от 200 до 300 деца. Под камъните и сметта, които покриват пода на няколко фута, намират са костите и пепелта на 200 дами и деца, живи изгорени. Редом с учебното заведение има една огромна яма, в която са заровени до 100 натрупа две недели след клането, само че кучетата изровили тия спонтанни гробища, а дъждът, като ги напълнил с вода, преобърнал тая яма в непоносим бунар, цялостен с плаващи гнили трупове. Същото представление съставлява водата на прилежащата стругарница на брега на една речица. Отначало двата ù бряга били затрупани с гниещи на слънцето тела, само че милосърдното небе пратило мощен дъжд, който ги вкарал в коритото на реката и течението завлякло тия остатъци от човешката кланица, така че се намирали трупове, изхвърлени на брега в 40 благи разстояние измежду сенчестите гори и гъстите храсталаци покрай Пещера и дори до Татар-Пазарджик. Като влязохме в гробищата, ние несъзнателно се спряхме: зловонието беше по този начин мощно, че не беше допустимо да се върви по-нататък, само че ние взехме по една шепа тютюн, и като я държахме до самия нос, отидохме по-нататък. Черквата беше дребна и нея я окръжаваше една ниска каменна ограда, измежду която бяха гробищата. Отначало ние не забелязахме нищо изключително, а зловонието беше по този начин огромно, щото ние колкото да бяхме в положение да гледаме настрани; само че лека-полека ние забелязахме, че земята на гробищата е покрита с гноище по-високо от повърхността на улицата на 5 или 6 фута, и излезе, че признатото от нас гноище е купчина човешки трупове, покрита с дребни камъни. Целите гробища са затрупани на три, четири фута височина с човешки остатъци и от там излизало страшното зловоние. Подир няколко седмици след клането турските управляващи заповядали да се погребат мъртъвците, само че вонята била по този начин страшна, че било невероятно да се извърши това наставление. Останало да се задоволят с това, че закопали няколко тела, нахвърляли пръст над останалите, а в гробищата дори не влезнали, само че отдалече ги затрупали с дребни камъни. Но това опитване имало дребна удача, тъй като кучетата разровили камарата и из тая чудовищна гробница стърчаха на всяка страна ръце, крайници, глави. Нам ни приказваха, че в тия дребни гробища се намират до 3000 натрупа и ние елементарно имаме вяра на това. Зрелището, което ни се показа, беше дотолкоз ужасно, че за цялостен живот не можем го не помни. В тая гниеща, зловонна купчина тук-там се виждаха къдрави детски глави, крачка, не по-големи от пръста ми, и ръчици като да са били прострени с молба за помощ. Тука се разлагаха наред под жежките зари на слънцето телата на младенците, които с неразбиране са гледали в минутата на гибелта на лъскавото оръжие, облятите с кръв ръце на техните джелати; деца, които са изпуснали духа си измежду ужаса, който ги е обзел; моми, които на вятъра са молили за прошка, и майки, които са се старали да защитят своите чеда. Сега те всички лежат тука безмълвни; не се чува нито рев, нито ужасни крясъци, нито вопли за прошка. Жетвата гние в близост по полетата, а жетварите гният на гробищата.
Ние погледнахме в църквата, стените на която бяха се опушили от изгарянето на нейните дървени такъми, само че се запазили цели. Това е едно ниско здание с тежки, неправилни сводове, под които колкото да може да стои човек с висок растеж. Това, което се изправи пред нашите очи вътре в нея, дотолкоз възмущаваше душата, че ние не можахме да го гледаме по-вече от една секунда. Грамадно число тела бяха частично изгорени и напълняха черковата с обгорени остатъци, а частично гниеха в най-отвратителен тип. Аз в никакъв случай не съм си представял, че ще видя сходен смут. На всички ни стана тежко и като залитахме като пияни, побързахме да излезем от тая зачумена дупка. С наслада се върнахме на улицата, само че и там на всяка стъпка срещахме като преди купища гниещи трупове, женски черепи с косми и обособени елементи от женски тела. Тук ни демонстрираха една къща, дето били изгорени живи 20 души; там се виждаха руините на различен дом, в който обезчестили и предали на мъченическа гибел 12 моми. Навред ужаси! ужаси! ужаси!
Джанюариъс А. Макгахан
Из „ ТУРСКИТЕ ЗВЕРСТВА В БЪЛГАРИЯ ” - Писма на специфичния сътрудник на Daily News Дж. Макгахана
(Превел С. Стамболов. София 1880. Скоро-Печатница на Я. С. Ковачев)
