Коледа в стара София
Из книгата на Райна Костенцева „ Моят роден град София “ (изд. „ Рива “)
Стара София не познаваше обичая да се окичва елха за празника. Само чужденците – руснаци, французи, унгарци и други, с огромни старания можеха да си намерят коледно дръвче. Една наша съседка и сватя – вуйна Тереза, беше окичила елха за момиченцето си. Това ми хареса доста и аз също изявих предпочитание пред мама и баща да имам коледно дръвче. Татко домъкна от пруста огромното олеандрово дърво с бурето, в кое го то растеше, и сподели: „ Ето ти дръвце! Окичвай го! “. Заех се с огромна наслада и го накичих с какво ли не. Само свещички не търпеше олеандровият шубрак, само че по тази причина пък по Коледа не липсваха сухи плодове, както и всякакви други лакомства и дарове.
Бъдникът се купуваше в предколедния петък, който беше и пазарски ден, когато се продаваха най-различни сухи плодове: смокини, рожкови, бадеми, лешници, стафиди, сливи, круши, ябълки, дренки и свежите портокали, лимони и мандарини. Портокали, мандарини и лимони се носеха нормално на кръстниците, на кумовете и на остарялата майка. От сухите плодове домакините варяха разнороден и апетитен ошаф, който заемаше първото място на трапезата на Бъдни вечер. Яденето на софрата беше сарми с кисело зеле и ориз, и печено в подница турте*, с вложена в него пара. Вярваше се, че на който се паднеше парата на Бъдни вечер, той ще бъде благополучен през цялата година.
Туртето се ядеше с орехи и мед, а парата се слагаше пред иконите в дома. От бъдника се вземаше една смокиня и се слагаше настрани – за „ кадията “. В отвореното огнище или печката бумтеше огромен дънер – бъдник, който трябваше да гори чак до сутринта.
Бъдни вечер беше един от най-светлите, най-очакваните и най-тържествените празници за софиянци. Той преминаваше при специфични церемонии. Първо се слагаше трапезата с постните сарми, ошафа и плодовете. В средата се поставяше погачата (туртето) със запалена и бодната в средата ѝ свещ. Майката започваше да кади с кадилницата, от която се разнасяше мирис на тамян. Тя извършваше каденето в четирите направления – изток, запад, север и юг. Всички в близост стояха прави. Бащата или най-голямото дете прочиташе молитвата, членовете на фамилията се прекръстваха и сядаха смирено към софрата. Започваше се с разчупването на погачата. Най-напред я поемаха бащата и майката един против различен и я разчупваха с напъните на двамата на две половини. След това майката я разчупваше на толкоз части, колкото души са насядали към трапезата. Ако някой член на фамилията отсъствваше, отчупваше се парче и за него. Тогава всеки от насядалите към софрата започваше нетърпеливо да разтваря късчето от туртето и да търси паричката. С какво неспокойствие единствено се очакваше късметчето! Яденето започваше със сармите, които се приготовляваха с всякакви миризми и със зехтин. Имаше и носен фасул, който също се сервираше. Вечерята приключваше с плодовете и ошафа. Голяма част от яденето оставаше.
Софрата не се вдигаше до другия ден – Коледата. Тогава обедът отново започваше с постната храна и по-късно се преминаваше към месната, наричана блажна. В селата съществуваше вярване, че в случай че за Коледа се облажим с месото на врабче, през цялата година работите ще вървят доста леко. Блажното ядене на Коледа беше свинското.
Много забавни бяха коледарските хорове. Техни прародители бяха елементарните коледари, които точно на празника ходеха по домовете и пееха коледарски песни. Една известна ария започваше по този начин:
Стани нине, господине,
пристигнали сме ти скъпи посетители,
скъпи посетители, коледари.
Коледните песни са многочислени и разнородни по наличие, само че смисълът им беше еднакъв. Коледарите в действителност бяха скъпи посетители – всеки искаше да дойдат в дома му. Това се смяташе и за чест, и за благопожелание за благополучие. Навсякъде ги почерпваха богато и им даваха по някоя пара.
Бъдни вечер назоваха „ Малката Коледа “, а първият ден – „ Голямата Коледа “. В някои села коледуването на огромната Коледа почваше след пладне, а визитите на коледарите, които в село назоваха „ пеяче “- чак по здрач. Между песните имаше и припявания за всеки член от фамилията. И тук домакините даряваха коледарите с пари, колачета и бъдник. Колачетата коледарите нанизваха на пръчка, която се държеше в ръце. Накрая се пееше:
„ До тука ти кажувам, метни забрадка на рамо, вържи пари у крайо “.
Софиянци овреме се грижеха за коледното прасе. Охранваха го няколко месеца преди този момент, с цел да бъде тлъстичко за празника. Семействата, които нямаха опция да отглеждат прасе, купуваха свинско месо от Женския пазар в петъка преди самия празник или пък, в случай че кесията им позволяваше – цяло угоено прасе, една част от месото на което консервираха за през цялата зима, а сланината претопяваха на мехлем.
Както и през днешния ден, по-късно на видни пазарища преди Коледа се продаваха и елхови дръвчета. Тази продажба, несъмнено, стартира едвам когато софиянци видяха какво вършат чужденците.
Райна Костенцева (1885-1967) е потомка на фамозен жанр от Щип, Македония. Баща й, Михаил хаджи Костенцев, е първият книжар в новоосвободена София. Майка й е ученичка на баба Неделя Петкова и е една от заслужилите учителки през Възраждането.
В своите мемоари авторката не цитира дати, не прави сухи исторически анализи, а показва увлекателно и завладяващо всекидневния живот на столичани в края на ХІХ и началото на ХХ век. Пред очите на читателя възкръсват улици, бани, църкви и джамии, обществени домове, пазари, улични търговци, кръчми, театри...
Сладкодумно, черпейки от първоизвора като свидетел на протичащото се в новоизбраната столица, Райна Костенцева написа книга, която и през днешния ден извършва ролята на самобитен справочник в душевността и манталитета на първите столичани - пребогато ориенталци, не толкоз европейци. Тя споделя също и за своя жанр, за предсмъртната ария на Левски, за героизма и саможертвата на първостроителите на българската просвета и страна, за шопските сватби, за рекета на общинарите, за браковете си с известните художници Август Розентал и Макс Мецгер...
За ориста на Райна Костенцева след 1944 година свидетелстват писма и документи, включени тук за първи път. Изцяло е оповестен и фамозният албум със фотоси на фотографа Димитър Карастоянов от 1912 година.
Инфо: ploshtadslaveikov.com
