Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет

Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Текстът му е препечатан от " Дойче веле ".

Знаем, че модерната просвета се храни от свадите. У нас те постоянно активизират най-широки цифрови маси. Караме се за това коя ария да изпратим на Евровизия или по какъв начин тъкмо да се илюстрират романите за Хари Потър. И ето ви я новата вълна от отвращение към опита за осъвременяване на " Под игото ". Този път тя слага на дневен ред въпроса за отношението към нашето минало: кое е по-важно - да разбираме смисъла или да възпроизвеждаме формата? Този въпрос постоянно се е появявал в историята на религиите като спор сред тези, които желаят да приспособяват свещените текстове към съвремието и фундаменталистите, които считат, че не трябва да се пипа нито запетайка.

Е, малко преувеличавам, тъй като текстът на Вазов е общо взето понятен за актуалния четец. Основният проблем не са обясненията към " гологлав " или " посягане ", с които се подиграват медиите - казусът са турцизмите. И точно тук планът на издателство " Византия " ни слага пред едно нерешимо несъгласие. От една страна, творбата е сакрализирано от патриотите като най-велико и основополагащо за българската свяст. От друга - то става все по-неразбираемо поради нормалните преди време турски думи. Да ви дам образци от първите няколко страници на романа:

Машала, наивник, джанъм, челеби, хайдути (в истинския си смисъл на " разбойници " ), " Вай, ханзър ериф! " " Гечмиш ола, бай Марко! ".

Нежеланието да приемем, че сме били част от Османската империя

От една страна реликва, от друга – турски. Ами нали същият този лингвистичен национализъм чисти езика ни от турцизми към този момент близо век и половина? От " Атака " дори желаеха Мусала да преименуват, че значело " покрай Аллах ". Драмата ни е в нежеланието да приемем, че нашите земи са били част от Османската империя и предците ни в огромната си част са говорели турски, с цел да се схващат с формалните управляващи, пък и с другите етнически групи. Заличавайки езика, ние на процедура обезсмисляме и самия разказ на Вазов - тъй като в случай че е нямало Османска империя, нямало е и против какво да се бунтуват героите. Малко като в " Майстора и Маргарита ", където литературният критик Берлиоз упорства поетът не просто да покаже, че Исус Христос е неприятен, а че въобще не е съществувал.

Е да, само че османското завещание си е наше (наред с елинското, византийското, руското...) и да го отхвърляме е симптом не на национализъм, а на комплекси. И от това, че го считаме за наше не следва, че желаеме да върнем на власт Султана, нали по този начин? Следва, че възприемаме предишното в цялото му благосъстояние, със светлините и сенките. Да преведем турцизмите у Вазов значи да теглим още една линия върху предишното си.

Езиковият пуризъм у нас към този момент век и нещо заменя турските думи първо с съветски, след това с френски и немски, след това отново с съветски, в този момент пък - с американски. За разлика от британския да вземем за пример, който си резервира близо 60-те % френски езиков фонд, завещание от нормандския завоевател. Спомням си, че преди време съществена подготовка на редактора у нас беше в това да гони " чуждици " като им намира " български " сходства. И кои са тъкмо тези изконни български думи, несъмнено, никой не знаеше, тъй като думите пътуват, метаморфоризират, приспособяват се.

Какво печелим от пуризма? Езикът ни просто обеднява. Защото турцизмите у нас са се обособили в несравним стилистичен слой, съдържащ лека диалектност, тарикатлък, архаизъм, фамилиарност. Ха преведи на славянобългарски думички като кеф, бошлаф, ум! Каква била разликата сред нашето лека-полека и испанското маняна? Ами то е същото, единствено без целия този стрес... " Под игото " още не се е отдалечило от актуалния човек като да вземем за пример " История славянобългарска " или " Шестоднев ", които сигурно имат потребност от превод. Напротив, романът може да обогати речника на учениците с някои позабравени колоритни думи. Четенето на текстове от далечни столетия допуска изпитание и за прозрение в думите на онази ера - част от смисъла на литературата е да се пренесеш освен в сюжета, само че и в семиотиката, в метода, по който са конструирали смисли, които през днешния ден са ни към този момент непознати. Така прочее се учи непознат език - не просто превеждаш думите, а се опитваш да схванеш по какъв начин мисли другата просвета.

За да не поражда българската история единствено скука

Според мен, имаме мотив да поговорим и за нещо друго. Започва да става все по-неадекватно " Под игото " да се учи като литература - та чак да си явява на първите места в ранглисти за обичан разказ, което ми звучи малко лицемерно. Това към този момент е исторически текст, документ за раждането на нашата национална литература - би трябвало да се чете и проучва като удостоверение за една значима ера - може би от по-големи деца, може би в по-специализирани часове, не знам.

Забелязвам, че младите развиват изцяло несправедлива злост към сходни текстове, тъй като чакат в тях да намерят естетическото прекарване, което им носят любовните или фентъзи сюжети. А пък се сблъскват с национално-патриотични поучения. От една страна не добиват навика да четат за наслаждение, от друга - се изпълват с скука към българската история. Неочаквано неприятна композиция!

Всякакви неща вършат по света – освен осъвременяват Шекспир или Расин, а и оферират на учениците преразказ на главните моменти от сюжета – след това в часа се проучват избрани пасажи. А който реши да се посвети на филологията – дано да чете деликатно и напълно, с речник в ръка. Аз не виждам в това нищо скандално. Въпросът е какво желаеме да реализираме: скучен обред по сакрализация на избрани четива или схващане на една предходна ера, когато освен хората и нравите, само че и езикът е бил друг от нашия.