Иван СухивановВ анкета на Института за литература към БАН Радой

...
Иван СухивановВ анкета на Института за литература към БАН Радой
Коментари Харесай

Кой е автор на „Прощално” – „любовното” стихотворение на Вапцаров?

Иван Сухиванов

В анкета на Института за литература към Българска академия на науките Радой Ралин споделя пред доцент В. Чернокожев, че Българската комунистическа партия интензивно се е намесвала в литературните процеси още преди Деветосептемврийския пуч, когато с „ братската ” помощ на Червената войска бе натрапена мракобесната „ тирания на пролетариата ”. Нормативистки рефлекси можем да открием още у партийния им корифей Г. Бакалов, само че какво е стихотворението „ Кино ” на Вапцаров, в случай че не поръчка за бъдеща цензура, „ откакто революцията неизбежно победи ”? Безотказно всяка тирания в символната сфера се показва в сразяващ произвол на полуграмотни цензори, непрекъснат шантаж върху „ дейците на културата ” и по всякакъв начин способи на

покоряване на изкуството за задачите на комунистическата агитация

Всъщност комунистите в никакъв случай не са се интересували от достиженията в изкуството, задоволително е то да слугува на партийната върхушка, която брани властта си по всевъзможен начин. Когато Ленин декларира, че от всички въпроси за нас (болшевиките) най-съществен е този за властта, е напълно откровен. Подобна безнаказана „ откровеност ” срещаме и у Гьобелс: ”Всяка неистина повторена 100 пъти се трансформира в истина ”. Дебелащината и бруталната циничност на „ другарите ” обаче ги лишава от най-важното в изкуството – усет. Нека напомним фамозното стихотворение на Збигнев Херберт:

Съвсем не се искаше прекомерно мощен темперамент
за нашия отвод противоречие и твърдоглавие
имахме парченце от нужната смелост
само че в действителност всичко това бе единствено въпрос на усет

Да на усет в който са вплетени фибри душа и хрущялчета съвест*

Тезата, че Вапцаров е „ мечтател, който мечтае и се бори за по-справедливо общество ” е надълбоко компрометирана. Защото по какъв начин се „ бори ” другарят Вапцаров – като подготвя пъклен машини, които раздират български синове и татковци? Но той самият няма българско съзнание, за него тая страна, простете, е непозната. (И тук откриваме още веднъж комунистическата откровеност: „ Другари, даже когато мамим и вкарваме в илюзия, Ние сме откровени! Партията е права, даже когато бърка (оксиморонът е на Радевски) ” Те откровено обичат насилието, посочено от тях „ революционен гнет ”, няма по какъв начин откровено да не ламтят за власт, както и да са напълно откровени садисти в заличаването на инакомислието...

Няма опрощение и за (македонстващото) е-кавско наречие в стихотворенията му – то е целеустремено оттласкване от българската книжовна норма, (вероятно толерирано в интервала до 49 година, до момента в който Тито и Сталин се скарват)... Затова и „ редакторите ” на Вапцаров – Христо Радевски и Младен Исаев напълно не благоговеят пред „ последната воля на поета ”- плюс това те самите надали са го считали за „ огромен стихотворец ”, равносилен на Ботев, та даже и над него, какъвто ни го иззидва и набива в главите от половин век партийната агитация... Невярно е и изказванието, че той надраства алената агитация и ще остане в канона с някакво хуманистични послания... И не е единствено сакраменталното „ съюз със Съюз на съветските социалистически републики ”,

цялата му „ лирика ”, гъмжи от доктринални дивотии

Ами стихотворенийцето „ Не бойте се, деца! ”, което е бодряшки „ отговор ” на гениалната Яворова творба: ”В часа на синя мъгла ”? Ами интернационалистките му „ песни ” за гражданската война в Испания? – където лозунгарството бележи истерично кресчендо?

Няколко думи за името му… Вапцаров подписва единствената си стихосбирка „ Моторни песни ” с името Никола Йонков… Защо не с Вапцаров, за какво не с Проданчин, каквато е същинската му фамилия, и за какво не с Иванов, татко му се споделя въпреки всичко Иван, само че „ Йонков ” звучи някак „ по-македонски ”, нали? Известна е приказката сред банскалии, „ След Цара е Вапцара ”, което илюстрира позицията на татко му в Пиринския край – предводител на клан… Бащата на поета е „ челник ”, като приятеля си Яни Сандански. Но знае се, че Яни Сандански, с изключение на „ бунтовник ” е и много сполучлив бизнесмен. (По-това време на такива са им викали „ деребеи ”). Родителите на Вапцаров са евангелисти. Както споделя един литературовед – българските писатели нямат татковци, те имат майки… Майката Елена (подобно на Вазовата, Ботевата, и т.н.) е умна жена, от която той научава доста неща – можем да открием много реликти в поезията му, които са на евангелистка основа. Другата линия, революционната, стартира с легендата, че Вапцаров е стоял на коленете на войводата Яворов, другар на татко му, и си играл с револвера му... е ненапълно вярна. Но дотук: Вапцаров не има нищо от Яворовата досетливост в поезията, стиховете му са графично начупени без никакъв смисъл на „ стълбички ”, което е реплика на Маяковски. Темата за машината също дължи на футуризма на упоменатия, а не на това, че е приключил техническо учебно заведение...

Но дано отидем на нашата тематика – двете му „ предсмъртни стихотворения ”- „ Прощално ” и „ Борбата е безмилостно жестока ”. Те качествено се разграничават от всичко написано до тогава от Йонков/Вапцаров.

Легендата е, че те са писани в пандиза

После предадени на Младен Исаев в общата им килията, посредством тетрадка Сампа, която по-късно Исаев крие дълго време в крачола си ( забележете в „ крачола ”, не в чорапа, не в гащите, а в „ крачола ”- ето още една асоциативна кукичка хвърлена към Яворов... Опазва я даже и в трите концлагера, в които е заточен. Това, несъмнено, може да го измисли единствено стихотворец, евентуално Исаев...). По-късно дъщерите на Исаев, съгласно завета му, „ подаряват ”прословутата тетрадка Сампа на музея в София. Какво е правила толкоз време в Исаев, можем единствено да гадаем...

Версията на Бойка Вапцарова, за двете „ предсмъртни стихотворения ” е друга. Тя е назначена за негова изследователка след Девети септември. Вапцаров и предава наследник бележник Байер в деня преди разстрела... В бележника са дублирани „ предсмъртните стихотворения... за какво? Присъдата произнесена сутринта, а вечерта е към този момент изпълнена. (Интересно по какъв начин Бойка изнася ръкописите от пандиза? Нещо, което тя премълчава...) Но пък е много словоохотлива къде ги скрива ( в гърне, което поставя в каца със сирене... Кой се храни тогава със сирене? По-заможните българи, сиромасите, към които Вапцаров се отнася като към приятели по орис, но по никакъв начин не са от неговата рогозка, бедните се хранят с туршия от мушмули... „ Богатите ” са притежатели на мракобесни мандри и реакционни артелни, които скоро стават главен зложелател на развихрилото се партизанско придвижване след нападението на националсоциалистическа Германия против нейния съдружник болшевишка Русия. Който е ходил в софийския музей на Вапцаров може да види в дома му да вземем за пример бойлер за топла вода и други екстри. Вапцаров се настанява на 4 етаж в новопостроената през 1936 година кооперация, която трансформира в тайна квартира... С кремълските долари, за подривна активност против царска България, към този момент може да си разреши да живее, „ работи ” и „ твори ” пищно като... буржоа „ Животът ” към този момент не е „ озъбено свирепо куче ”, а от Изток се задава подобен живот, че...

Но да се върнем на

„ предсмъртните ” две стихотворения

Те са наречени по този начин след гибелта му, защото Вапцаров не е можел да знае, че ще го осъдят на гибел. Баща му е персонален другар на Борис ІІІ, Партията разполага с печени адвокати-комунисти... единственото мрачно облаче, което мержелее на хоризонта на „ светлото бъдеще ”, е македонизмът му, по това време сходни заигравки обаче не се простят. През 1934 година царят не разрешава Вътрешна македонска революционна организация, която се е трансформирала мафиотска организация за мокри поръчки. Македонстването, по този начин да се каже, става държавна политика. Вапцаров явно живее още с някакви сантиментални показа, явна доверчивост, употребена и от комунистите.

Но дано отново се върнем към двете „ предсмъртни стихотворения ”- те несъмнено се разграничават от всичко писано до тогава от Вапцаров. Няма по какъв начин да бъдат включени и в листата на сякаш подготвяната му „ втора ” книга, „ подреждана ” от самия него в даден в Синята тетрадка лист с негов почерк. Измислената след гибелта му в някои издания „ Антология ” има за задача да приюти всички стихотворения, отвън „ Моторни песни ”, ръкописни, отпечатани и най-сетне и „ предсмъртните ” две... Текстологичната работа върху неговите ръкописи в никакъв случай не стопира и тя се прави от авторитетни писатели в комунистическите среди – Хр. Радевски, Б. Делчев, Мл. Исаев, брачната половинка му Бойка, и други научни служащи от Българска академия на науките... И все пак има поразителни недоглеждания, контаминации (смесване на редакции), безпорядък в тактиките на нареждане на наследството, като някои сякаш съблюдават експлицитната авторска воля, други волунтаристично ползват редакции, а някои евентуално дописват текстовете... Става дума за най-хубавото стихотворение „ Прощално ”, където за първи път откриваме някакви човешки нотки, а не стоманени ударения вид Юрий Левитан... И тук поражда въпросът: А дали той го е писал? Не е ли плод на авторски колектив или просто е написано от Мл. Исаев, който е влезнал в кожата на другаря Вапцаров. И в действителност вижте това „ затворническо ” стихотворение на Мл. Исаев, което някак напасва по дух и интонация на „ Прощално ”... Ето го:

Свиждане
Щракна ключ - и влязоха при тебе трима:
слънцето
стражарят
и детето.
- Татко! - хлипа дъщерята ти обичана.
- Татко! - И сълза в очичките й свети.
Две ръчички те прегръщат и те галят,
две малини те целуват по челото.
Има кой за тебе на света да жали,
щом преминеш ти междата на живота.
Пак изщрака ключ - излязоха си тримата:
слънцето
стражарят
и детето.
Само върху челото ти още има
мъничка сълза - като звездичка светла.
1942

Тетрадката Сампа е предадена от Вапцаров на Мл. Исаев в килията, където лежат дружно от 4 март 1942 година Постановката с предаването на Тетрадката Сампа (и бележника?) в последния ден можем да открием в едно изявление на Исаев: „ Аз попаднах с Никола Вапцаров, Антон Попов и още петима души в обща килия. ”,„ Сутринта към 10 часа ни предизвестиха да се готвим за отиване в съда. Тогава Вапцаров ми съобщи тефтерчето си с поръка да го предам на брат му Борис и тетрадката " Сампа ", която сподели да запазя при себе си. Аз ги мушнах сред облеклата си и тръгнахме. ”

А ето какво откриваме в ЛитерНет, оповестено от НЛМ през 2022г.: „ Младен Исаев изнася от килията на пандиза, оригиналите на „ Прощално “ и „ Предсмъртно “, записани в черния бележник „ Байер “ и тетрадката „ Сампа “. Тя е принадлежала на Антон Попов, който написа от лицевата ѝ част, а по-късно я дава на най-близкия си другар (Вапцаров, бел.м.), с цел да запише той за финален път своите стихове, най-после трети стихотворец – Младен Исаев, я изнася от затвора… ”

Ето какво пък се споделя на формалната страница на музея: ”След демократичните промени фондовете на музея бяха обогатени с доста нови дарения, най-ценното от които е тетрадката " Сампа " с последния дубликат на осем Вапцарови произведения, изработен преди разстрела му. ”

Къде остана обаче синият (черният) бележник Байер? Който ту се появява, ту изчезва, като си сменя и цвета… Както отбелязва проф. М. Неделчев постоянно „ текстологическите полемики се обръщат в кланови разпри ”. И още: „ в най-ранната процедура на редактиране и издаване имаме даже обособени случаи на директна и нестимулирана интервенция, на досъчиняване и пренаписване на стихове и цели куплети ”(1)

С други думи всеки, който е непосредствен по някакъв метод на поета и разполага с някоя от тетрадките, се усеща оторизиран да редактира – дописва, редуцира, размества и замества Вапцаровите стихове…

Колективизъм в деяние

Ето и версията(легендата) на брачната половинка Бойка. Предсмъртния му завет към нея минути преди разстрела е: ”И гледай тетрадките със стиховете да не пропаднат. Скрийте ги добре. И когато настъпи свободата, дано Христо Радевски ги редактира и помогне за по-хубавото им печатане ”.

Нека вметнем няколко думи на една от най-прецизните изследователки на делото на Вапцаров: ”През всички тези години следих и съм сочила с обстоятелства, че към Вапцаровия списък се реализира един тип брауново придвижване - непрекъснато се вихрят сензации, текат сили извън във вътрешността и назад. ”(2)

И още нещо за брачната половинка Бойка: „ Съпругата би трябвало да пази и обработва фонда, макар че й липсва подготовка за сходна активност. 25 години тя не оправя и прибавя нищо в архива.... Напротив, взема оттова каквото е допустимо за персоналната си сбирка. Не протяга ръка обаче към съдбовното листче № 7, намиращо се в синия бележник " Байер ". В него са ръкописите на двете прощални стихотворения, записани тук в часовете преди разстрела. Невъзможно е това листче да изчезне, при съществуващата злоба и съревнование сред членовете на семейството и при съществуването на втори оригинал в тетрадка " Сампа ", която си е присвоил Младен Исаев. Обаче е допустимо и даже наложително да се фалшифицира текстът на " Прощално ", тъй като по силата на наследствените авторски права тя е оторизиран редактор на съвсем всички издания на Вапцаровите съчинения, дружно с Лидия Кацкова, редакторка в издателството на Съюз на българските писатели и приятелка на главореза на партията Лев Главинчев ”(3)

И Бойка ги фалшифицира. Известно по какъв начин и с подмяната на коя дума, неуместна за нея… Вече е усетила, че

„ Прощално ” - не е писано за нея…

Въпросът с биографичните измислици към личността на Вапцаров по никакъв начин не ни вълнува. Това, което ни вълнува – за какво половин век ни натрапваха една партийна лирика с минимална литературна стойност? „ Поезия ” с нищо не съдействала за еволюцията на националната ни лирика, в противен случай – посредством мита за Вапцаров години наред партийната цензура мачка хората на словото, унижава същински надарените, от Ботева насам, самият Ботев…

Кога стартира същинското канонизиране на Вапцаров?

Датата е 4. 4. 1952 година, когато по поръка на Полютбюро на Българска комунистическа партия и персонално от други Вълко Червенков, се отпуска голямата сума от 2 млн. лева за превръщането на Вапцаров в най-значимият български стихотворец. Наближава 10 годишнината от гибелта му и през същата година Вапцаров получава и Световната премия за мир, евентуално издействана от другарите от Кремъл. Учредява се и Международна премия на името му. Превеждат го на непознати езици.

Да чакаме интелектуална почтеност от комунистическите манипулатори е наивно. (Но и те позволяват неточности, тъй като им липсва какво – вкус…) Но намират се почтени изследователки да приказват за нуждата от графологична експертиза. И тя се постанова, коства ми се, най-много за двете „ предсмъртни ” стихотворения.

Едното е до половина в „ оригинала ” в тетрадката Сампа, на стр.10:
„ Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както споделят, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и...
толкова.
Какво тук значи някаква си персона?! ”

Откриваме го обаче в уеб страницата Словото даже датирано (постфактум) до прецизен час: 14 ч. 23. 7. 1942 година Значи до разстрела остават няколко часа, и тъкмо тогава смазания от инквизиции стихотворец, уплашен от преди малко произнесената му смъртна присъда, сяда да дописва и редактира стихотворения?

Кой и по кое време дописва стихотворението не излиза наяве. Ами най-вероятно Младен Исаев. Или Христо Радевски. В оригинала датата обаче е напълно друга, написана е под стихотворението – София, април. 42 година През април не би трябвало лирическият воин да знае, че ще има: ”Разстрел. И след разстрела – червей ” Още по-фрапиращо е стихотворението да продължава след логическия „ извод ” и поанта: „ Какво тук значи някаква си персона?! ”

А препинателните знаци (?! ) - до комунистическата правописна промяна остават още три години, белким Вапцаров е оракул и тук? През април 42 година Вапцаров „ предсказва ” и метода, по който ще изпълнят смъртната му присъда – „ Разстрел ”, ами в случай че го бяха обесили?!

Но кое е най-фрапиращото – това е финалното двустишие, тромаво и бъркащо времето на говорене с времето на писане, те не съвпадат…

Но в бурята ще бъдем отново със тебе,
народе мой, тъй като те обичахме!

„ Народе мой ” е анахронизъм… Но за какво: „ тъй като те обичаХме ”, за какво в минало време, „ тъй като ТЕ (или СЕ) обичаме ” е по-точно и вярно… Друга неточност на фалшификаторите: и двете „ предсмъртни ” стихотворения са на една страница (стр.10).

„ ще вперя взор в мрака да те видя.
Когато се наситя да те виждам ”

Твърдят, че Вапцаров е акуратен стихотворец – само че вижте какъв брой перифраза има в този израз… Хем ще впери взор, щото нищо не се вижда в мрака, хем „ когато се наситя да те виждам ”- ами няма по какъв начин да се наситиш „ да гледаш ”, в стаята липсват лъчи, мрак е… Я, да забележим в този момент глагола „ ще приседна ”… Къде другаде на Вапцаров му се постановяваше „ да седне ”? Ето тук: „ Идва при мене. запъхтян и потен служащ и споделя: — Пишете за Ботев! „ За Ботев ли? — Седам. ” После лирическият воин се кани да целува, пък нали той към този момент изрева в „ Кино ”-то: „ Един размазан Джон. целува буйно Грета. По устните му – сладостна лига... ” Сега в ново амплоа на фантом ще целува… Ясно е. Мизансцена не е на Вапцаров, на Исаев е… а и тясното легло е станало будоар.

„ Тук някъде в сюжета се вписва синята Вапцарова тетрадка със листата на 12-те заглавия - евентуален план за втора стихосбирка. Сред тях са четири незнайни, които може би ще се появят в този момент. Намира се в музея в София, предадена е от Бойка през 1952 година ”, ” Впрочем имам съвет към специалистите, които ще вършат експертиза на почерка, в случай че не са купени и са експерти, да сравнят хартията и нарезите на новите открития с хартията и нарезите на Синята тетрадка. Ако не го създадат, то значи, че всичко е бутафория. ”(4)

Мисля, че няма за какво да се впускаме в безплодни психически разбори на „ предсмъртните ” положения на Вапцаров… Вероятно Вапцаров да си е припомнил някои евангелски уроци на майка си… Вероятно е и да се покаял. Това няма никакво значение. Мисля, че комунистическата операция с текстовете му, цялото това дописване и превръщане, което евентуално от позиция на другарите му е в реда на нещата… Та нали той

изрича сталинското: „ Какво тук значи някаква си персона?! ”

И отношението му към текстове (му) – те принадлежат на масите, личността и нейният живот е незначителен за революционерите… В този дух по какъв начин можем да тълкуваме опита му за самоубийство? Ами като романтическо клише… Пък и нали и идолът на който е подражавал ( Маяковски) също се е самоубил?

Бележки

*Преводът на Зб.Херберт е изработен от Веря Деянова. Съществува още един превод – на бургаската преводачка Д.Лау-Буковска, където „ за силата на усета ” е преведено като „ за съществеността на усета ”…

1. М.Неделчев, ” Живот за Вапцаровите думи ”, ЛитерНет,31.5.2005г

2. Цвета Трифонова, ”Водевилът с Вапцаровите архиви ”, ЛитерНет, 9.3.2009г.

3. Пак там.

4.Пак там.
Източник: faktor.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР