Иван Стамболов – Сула: КРАТКА ИСТОРИЯ НА УМНОКРАСИВИТЕТА. Иван Стамболов

Иван Стамболов – Сула: КРАТКА ИСТОРИЯ НА УМНОКРАСИВИТЕТА. Иван Стамболов – Сула пусна нов исторически разбор на българската реалност във връзка с една част от българското общество, която счита себе си илюзорно за най-изтънчената и напредничавата част от българската интелигенция. В последните години тя се снабди с термина „ умнокрасивитет “ и Сула ловко се възползва от словосъчетанието, с цел да покаже, че явлението не е ново, а има история надълбоко обратно във времето.

SafeNews разгласява коментара без редакторска интервенция:

Всеизвестен е трагикомичният конфликт сред кръга „ Мисъл “ и Иван Вазов в края на 19 и началото на 20 век. През 1892 излиза първият брой на списание „ Мисъл “, което незабавно се декларира като проводник на индивидуализма и естетизма – т.е. на модернизма в литературата по него време.

Още в същия първи брой на списанието доктор Кръстев взема решение да се заяде не с кого да е, а с оповестения към този момент за патриарх на българската литература Иван Вазов. Заяждането е в смисъл че творчеството на Вазов не е нищо изключително и се радва на някаква известност само поради известността на самия си създател – известност като персона, име, само че нищо повече.

Целта е да се покаже, че каквото било – било, че родната просвета поема по нов, напредничав европейски път и че народняци и патрЕоти като дяда ти Вазова са анахронизъм, архаични фосили без място в модерния свят. Нещо като особняци в национални носии, извиващи хорà пред Народния спектакъл.

Вазов не им остава задължен и ги посипва с изпепеляващия си жлъч, като в общи линии назовава доктор Кръстев незабележимо безличие, а Пенчо Славейков  – саката отровна змия.

Едва ли Дядо Вазов се е водил от освен това от нормално неспокойствие, надали е влагал някакъв идеологически подтекст, само че по този начин заформилата се люта свада илюстрира една корелация, присъща освен за навечерието и началото на трагичния ХХ век, само че и за цялата човешка история.

Като си спомних този живописен случай, си дадох сметка, че кръгът „ Мисъл “ е ни повече, ни по-малко своего рода умнокрасивитет за своето време – учили в чужбина, попили европейска просвета, леко надменни, арогантни, те са естети, жреци на красивата форма, а оттова и на изтънченото, без значение дали е съдържателно или не.

Имат самочувствието на хайлайф на нацията и в случай че нацията не ги следва през огън и вода, афишират я за елементарна, недорасла и недостойна за мащабите им.

Умнокрасавецът от всички столетия, какъвто е бил и прародител му гностик през античността, усеща че е над междинното интелектуално равнище (умният човек няма по какъв начин да не усети, даже да не е доста умен), че има някакъв най-малко обща просвета (който той постоянно смята за максимум) и е уверен, че разсъдъкът му е задоволителен да опознае цялата галактика, да се оправи с нея и да я подчини на волята си.

Но не всяка красива форма е божествена, не всяка красива форма е трансцедентна, а изкуството би трябвало да е точно това – трансцедентно, – другояче не е изкуство. Дори символизмът, част от модернизма на младия ХХ век, не всеки път е трансцедентен. Даже в множеството случаи не е, доставяйки само чувствена приятност, маскирайки я като духовна.

Членовете на кръга „ Мисъл “ са безумно надарени. Но какво е геният? Преди всичко не е наша заслуга, затова не е и мотив за горделивост, въпреки че надали има надарен човек, който да не се е гордял най-малко мъничко с гения си – „ Да, геният ми несъмнено е от Бог, само че за какво го е дал навръх мен, а? Може би тъй като аз го заслужавам, а ти – не “. Еми, не е по този начин. Често гений се дава на неприятни хора, на изроди, на социопати. Талантът е инструмент в ръцете на майстора, само че не и самият занаятчия.

Нашата следосвобожденска интелигенция бъка от окултисти и модернисти. Тази интелигенция (или най-малко „ модерната “ част от нея) генетично се дефинира от два тежки комплекса и едно трагично събитие.

Комплексите са: „ Изостанали сме от света и би трябвало да го догонваме “ и „ Трябва да се откъснем от съветското въздействие “, което за оня миг си е справедлива историческа нужда. И в двата случая народът е елементарен и би трябвало да се разграничим от него.

А пък трагичното събитие е: „ Нямаме традиция и би трябвало бързо да си създадем еднаквост и самочувствие “. Причината не е само в „ османското наличие “, а и в историческите особености. Ние сме наследници на Изтока, който не е създал такова светско изкуство като Запада.

На запад с разрушаването на тринитарния догмат (filioque-то) се къса мистичната връзка с небесното и земното заема цялото мисловно пространство на индивида, а пък с чумната зараза през 14 век се ражда мъчителният хуманизъм, който слага индивида на пиедестала, на който до тогава е стоял Бог. Така светското изкуство на Запада последователно се отдалечава от Църквата и реализира невероятни художествени висоти, отнасящи се за жал единствено до този, материалния свят. С сходно съвършенство на формата през днешния ден се пробват да ни удивят творбите на изкуствения разсъдък, само че и те не водят по-надалеч оттова, откъдето са тръгнали.

Така или другояче в първите дни на Третото българско царство нашата художествена интелигенция е безусловно смазана от недостижимостта на западните мостри и стартира да търси способи по какъв начин да се открои върху техния декор, трупан с епохи. Не сме единствено ние. Вижте руснаците – погерманчили цялата си просвета от Петър I насетне, те и през днешния ден изразходват сила да копират Запада, вместо да основат нещо свое.

За нашата „ съвременна “ интелигенция първата стъпка, conditio sine qua non, е да скъса с елементарния народ, с цел да бъде възприемана като световно, а не като национално събитие. В този смисъл националният до мозъка на костите Иван Вазов е бодил в… хайде да кажем петата на „ модерната “ интелигенция. От своя страна разграничаването от елементарния и смрадлив народ води до разкъсване с Църквата, до чиито богословски небеса „ модерната “ интелигенция в никакъв случай не е успявала да се допре. Така „ модерната “ интелигенция (или умнокрасивитетът на младия ХХ век) се принуждава да търси духовно опрощение другаде. И го намира в мита за Боян магесника.

Нямате визия какъв брой български интелектуалци са прелъстени от този мит. Няма да ги изброявам, тъй като ще ви се изправи косата. На процедура всички, които и до през днешния ден се преподават в учебните заведения и университетите като родни класици, не са били подминати от тази болест.

За умнокрасивитета от всички времена е присъща обсесията му от напредъка и модерността. Не всеки напредък е добър, само че и не всеки е неприятен. Пък и какво значи напредък? Значи прогрес, крачка напред в вярната посока, крачка по пътя към задачата. Но коя е задачата? С отговора на този въпрос всичко си идва на мястото.

За едни цел е теосиса, богоуподобяването или казано на всемирски език – моралното самоусъвършенстване, тъй като от него ще произлезе като разследване всичко мечтано. За други задачата е завземане на колкото е допустимо по-голяма територия от този свят и придобиване на всички материални богатства, които се намират на нея. За страдание, през днешния ден под напредък се схваща второто.

Тръгнал от античните гностици, минал през просвещенските богоборци и естетите-модернисти от 19 и началото на 20 век, умнокрасивитетът не изчезва и през епохата на комунизма. Тогава обаче става работническо-селски, каквато е повелята на времето.

Превръща се в алена аристокрация. Придобива това народнячество, което толкоз презираше у Дядо Вазов. Умнокрасивитетът постоянно е в крайник с повелята на времето. Те са гневни, революционни и класово непримирими, държат се като дисиденти, а в действителност правят тъкмо това, което системата желае от тях.

А същинските дисиденти сочат с пръст и ги назовават врагове на народа. И отново са каймакът на обществото, и отново са цветът на нацията и отново са „ най-прогресивната класа-хегемон “, и отново простолюдието е под достолепието им, както бяха необразованите цървуланковци за символистите. А същинската национална интелигенция стана обект на злоба, ненавист, пренебрежение и гнет. На „ канселиране “, в случай че би трябвало да използваме актуалната терминология.

С „ демокрацията “ умнокрасивитетът стана демократичен. Преди либерали бяха дисидентите, само че хунвейбините им лишиха тази роля. Затова и либерализмът олевя по този начин мъчително. Днес „ елитът “, „ авангардът “, „ цветът “ (вече не на нацията, тъй като е срамно, а на човечеството) още веднъж е формиран от същата порода – горда, надменна и безбожна.

Разбира се, всичко това е малко пресилено, както повеляват законите на публицистичния род, само че то е по този начин, с цел да се очертае по-ярко наклонността. Разбира се, че в редовете на интелигенцията има свестни и морални хора, пропити от нормалност и човечност – другояче не може, другояче светът би приключил в същия момент.

Дори те към момента са болшинство и по тази причина продължаваме да назоваваме положителното положително, а злото зло, макар че го следваме с възходяща ненаситност. Когато стартираме да назоваваме злото положително, тогава към този момент всичко ще бъде свършено и ще настъпи началото на края. Спокойно, и това ще стане, и през това ще би трябвало да преминем. Не може без него. Но това, което ни чака отвъд, в зората на Осмия ден от Сътворението, когато ще забележим ново небе и нова земя, си заслужава. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.

Автор: Иван Стамболов – Сула

За в. “Труд ”.

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се разграничава от тази на