Референдуми и президенти
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за Tribune.bg
Това с „ неочакваната концепция “ концепция на Президента да инициира референдум за еврото беше груба неточност. Или, както се споделя – ГСП. Нали знаете какво е ГСП? Това е редуциране на „ груба селска демонстрация “. Дори и за слепците стана ясно, че маневрата е чисто политическа и то от най-долнопробния популистки тип. Едва ли има човек (включително и Президента), който да се залъгва, че подобен референдум ще има и че въобще е вероятен. Но Радев все пак реши да разлае кучетата, без даже да си даде труда да аргументира юридически предлагането си. А може и да е желал, обаче юридическият му консултант го напусна и го остави самичък на неговите си дарования.
Защо Радев ги прави такива? Лично аз с недалновидния си взор виждам четири вероятни аргументи:
От предпочитание да отклони вниманието от абсурда с Боташ. Но и да успее, ще е единствено краткотрайно, няма да му се размине;От предпочитание да клати болшинството и държавното управление. Той ненавижда всяко държавно управление, като се изключи личните си служебни (които подписват покупко-продажби като тази с Боташ) и работи не просто като разединител на нацията, а като професионален пакостник, което изключително си проличава в новогодишните нощи от мрачните му речи;Ще прави партия и желае да откъсва сантиментални души от другите сантиментални партии. Мечтае си да стане фактор от величината на Костя Копейкин™.От дивотия. От дивотия, пустославие и алчност за власт. Това най-вече наподобява на бръснача на Окам – принцип, съгласно който нормално най-простото и близо до мозъка пояснение се оказва правилно.Но без значение от повода, действието има една ясна цел – да провокира стрес и излишно раздразнителен публично спор. И го реализира, тъй като се опира на един фундаментален принцип: едно превъзбудено и в същото време некадърно общество доста елементарно се поляризира. Наше общество към този момент е оформило някакви лагери на основата на противодействия като Изток/Запад, евроскептицизъм/еврофедерализъм, патриотизъм/глобализъм и така нататък Все неща, които на по-голямата част от въвлечените не са изключително ясни. И един път разграничени, когато едните кажат „ ДА “ на еврото, другите се усещат длъжни да кажат „ НЕ “.
Мислел съм ли какво ли ще стане, в случай че Коста Копейкин™ (длъжен съм да го пиша по този начин, тъй като нали преди време опазиха това фразеология като комерсиална марка), какво ли ще стане, в случай че Коста Копейкин™ каже, че Кока-Кола е цялостен отпадък и че същинското безалкохолно е единствено Пепси? Тогава „ демократичната общественост “ ще скочи, ще каже, че пишката му е дребна и че Пепси е цялостен отпадък, а истината е в Кока-Кола. И ще избухне величествен публичен скандал за два-три дни. Ето това е, за жал, механизмът, по който се структурират политическите противодействия в последно време.
По-интересен обаче е въпросът за референдумите – нещо хубаво ли са те или не. Знам, знам, че за доста хора референдумите са реликва от порядъка на Левски и Мадарския конник. Познавам мнозина, които ще ми скочат, в случай че изразя даже и прашинка подозрение във връзка с директната народна власт. Но въпреки всичко това подозрение е налице. И то произлиза от нещо доста просто – от убеждението, че в случай че попиташ някого за нещо, което той не знае и от което не схваща, най-вероятно ще получиш неверен отговор. И в случай че въпросът е обвързван с избор, то изборът на некомпетентния запитан ще бъде нездравословен на първо място за него. На референдум могат да се слагат въпроси от рода на „ Кога да се мият улиците – през деня или нощем? “, само че въпроси за валутата, нуклеарната енергетика, геополитическата ориентировка би трябвало да се вземат решение от експерти.
Нека си поиграем и сменяем думата „ народна власт “ с думата „ медицина “. Тогава ще се появят пред нас облиците на директната медицина и на представителната медицина. При директната медицина докторът минава заран на визитация, застава по средата на стаята и пита: „ Да му отрежем ли крайници на този или да го лекуваме? “ и болните стартират да гласоподават съгласно благосклонностите си, само че най-много съгласно това, за което са клюкарствали със сестрите и санитарките по-рано. Те проучвания не са виждали, а и да видят, няма да схванат нищо. При представителната медицина картинката е такава, каквато я знаем: „ Докторе, ти си учил, ти си практикувал, решавай ти! Ние те упълномощаваме “.
Още по-интересен е въпросът: „ Щом експерти, на които сме дали своят вот доверие (в случая депутати, които излъчват държавно управление, президент, кметове и общински съветници), ще вземат решение проблемите, които ние не разбираме, то заслужили ли са те нашето доверие, нашия интерес ли ще пазят или ще вървят против него в името на своя? “. И по този начин се връщаме към един остарял принцип, за който сме говорили неведнъж.
В общи линии има два генерални възгледи към ролята на индивида в връзките му със света – демократичен и закостенял:
1. Либерален : човек би трябвало да живее по този начин, че да остави след себе си един по-добър свят.
2. Консервативен . Човек би трябвало да живее по този начин, че да обърне и усъвършенства себе си. Ако задоволително хора го реализиран, светът ще стане по-добър от единствено себе си.
Ако ги използван не към обособения човек, а към неговите политически избраници, които той е показал да вземат решение проблемите вместо него, ще забележим, че до момента в който те се мъчат да оправят света – нещо, за което нямат нито сили, нито подготвеност, нито пък предпочитание, – светът ще си бъде неоправен, а даже ще става и по-лош с времето и поколенията.
Ако обаче се насочат към персонално рационализиране, към което би трябвало да се насочат и всички останали хора, тогава може би ще видят, че не техните персонални ползи са преди всичко и ще сторят нещо за публичния интерес.
Така че рецептата, в случай че въобще има такава, е представителна народна власт в границите на морално крепко общество. Така въпросите ще се преглеждат и решенията ще се взимат от способените в полза на всички останали.
Но надали мислите на Радев са взели тази посока, когато е обсъждал хода си с предлагането за референдум. Той се е взрял в най-евтината популистка формула: има народ и ръководещи, ние и те. Ние сме положителни, те са зли. Ето ме: аз стоя на страната на „ ние “, на страната на народа, против мръсните „ тях “, гадните политици (все едно аз съм нещо друго!). Спомнете си това, когато на следващия ден направя партия и турете пепел на тези нелепости за Боташ! “. Така е протекла мисловната активност на Радев. А ние можем да си умуваме, колкото си щем.
Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
* * *
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
FaceBookTwitterPinterest
