Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg Има различни

Иван Стамболов – Сула, коментар особено за Tribune.bg Има разнообразни възгледи за света като цяло и в частност за обособени негови елементи като, да речем, историята. Тъй като сме демократи, защото сме толерантни, защото сходно на Волтер сме подготвени да умрем за правото на другия свободно да изкаже мнението си, даже и да не сме съгласни с него, коства ми се, че е добре освен да чакаме, само че и да пожелаваме от политическите субекти, които на избори се състезават за гласа ни, с изключение на разнообразни хитроумни и проникновени политики, да ни оферират за избор и разнообразни мирогледни системи. В момента, даже и без да го осъзнават, всички се опират на формалния светоглед, който в общи линии е следният. Преди 13,7 милиарда години се случва събитие, наречено Големия гърмеж и това поставя началото на Вселената. Какво е имало преди този момент физиката признава, че не знае, че за нея това е неразгадаем проблем. Преди към четири и половина милиарда години от отпадъците на една звезда се образува топка, която по-късно ще назовем Земя. По някое време на тази топка се появява странна форма на организация на материята, която ще назовем живот, само че и по въпроса за неговото пораждане науката не се ангажира с общоприето мнение. Вероятно неживата материя все се усложнява и усложнява, до момента в който най-после стане жива. Но кое я кара да се усложнява – за това ние не сме сигурни. Следващото разтърсване е моментът, в който живата материя се трансформира от неразумна в рационална, само че и тук се лутаме в догадки. Приемаме, че материята има свойство наречено „ отражение “ (например когато прозорецът се счупи от хвърлен камък, това е някаква елементарна форма на отражение на стъклото), което също предстои на усложняване. Най-сложната и може би най-съвършената форма на отражение на материята назоваваме „ разсъдък “. Тогава материята, била доскоро нежива, а след това жива, само че неразумна, се осъзнава. Осъзнатата материя назоваваме homo sapiens и допускаме, че се е появил преди към четвърт милион години. Заедно с рационалната и осъзната материя се появява и историята – систематичното изложение на събитията с присъединяване на homo sapiens и опитът за придаване на някакъв смисъл на тяхната поредност. Историята се подчинява на публични закони, които не са доста разнообразни от естествените, съгласно които събитията стават или инцидентно, или по някаква независеща от индивида нужда, или пък по груповата воля на прогресивните съсловия. Движещите сили на публичните прослойки назоваваме ползи (понякога и „ идеали “ за по-поетично), а структурите, които ги показват – политически партии. Под една или друга форма политически партии е имало от дълбока античност, още преди някой да се е сетил да записва историята. Това е в общи линии днешният формален светоглед. Но не всеки път е било по този начин. За християнството историята не е инцидентна, безредна и циклична. Тя е развой със свое начало и собствен край и което е най-важното – със свои смисъл и цел. Човекът не е в своето обикновено положение. Светът не е в своето обикновено положение. Времето не е обикновено събитие, а средство, позволяващо светът и индивида да се върнат в естественото си положение. Следователно индивидът не се ражда добър за да благоденства и да се забавлява, а се ражда неприятен, повреден, за да се оправи. Любопитно ми е да видя този светоглед в политическото мислене. Защото, съгласете се, че една политика, построена върху убеждението, че светът е повреден, индивидът е неприятен и напъните му би трябвало да са ориентирани към превъзмогването на тази неправда, че историята има начало, край, посока и смисъл и че се ръководи от Промисъл, би била прекомерно друга от тази, на която се любуваме. Според този светоглед историческите беди на народите са резултат от техните грехове. Каква друга картина на света и в частност на България рисува това разбиране! Ако допускането е вярно (каквото е), само че никой не му обръща внимание, то по какъв начин, общителни дами и господа, „ шъ съ оправим “?! Та ние не можем да стартираме да се оправяме, камо ли да завършваме процеса, в случай че въобще има от какво да се оправяме, а не гоним заболели мечти, не се ядосваме, че не получаваме нещо, което по принцип не ни се поставя. Пробвахме ли да познаем кръста си, да го понесем, пък да забележим дали всичко останало няма да „ ни се придаде “ (Мат. 6:33)? Грехове могат да правят както личностите, по този начин и народите, тъй като и те имат някаква обща жива мощ, която наподобява на душа и върви в комплект с групова свободна воля. Но белким когато един народ е направил грях, го и направил и всеки един човек от този народ? Къде е справедливостта? Съвсем на мястото си. Дори и цялостен народ да получи отмъщение за груповите си грехове, праведниците като Лот ще бъдат подминати (песах, פֶּסַח). Всеки персонално ще си получи заслуженото и то в най-прецизна мяра, без това обаче да обърка общата картина на възмездието. Такъв е Промисълът и да не позволяваме грешката да го изследваме. Що е грях? И по какъв начин да го разпознаваме у мъжете и дамите, които изпращаме във властта посредством гласовете си? Хубав въпрос, изключително в подтекста на напъните ни през последните седмици да изследваме доброто и злото в политиката. Грехът може да е първородният грях, чиито последствия теглим, без да имаме директна виновност за него, само че по този начин или другояче сме развалени и би трябвало някак да се оправяме. Грях също по този начин е всяко наше деяние или мисъл, което опонира на Божия закон и Божия план за света и индивида, всяко деяние, което не подхожда на Божията воля, т.е. представлява своеволие. Още античните са забелязали, че има две вероятни положения за мирозданието – безпорядък и космос. Космосът отразява креативния план, а хаосът отразява неговото отсъствие; космосът е ред, а хаосът – безвластие, безредица, атаксия. Първородният грях е ни повече ни по-малко единодушие на индивида с закононарушението на Денница – най-светлият ангел, паднал от горделивост и трансформирал се в това, което назоваваме, дявол, демон, княз на този свят, татко на лъжата и така нататък А закононарушението на Денница е това, че се е възгордял до такава степен, че да повярва в личната си достатъчност, правеща излишно Божието наличие. Гордостта е суетното разбиране на горделивеца, че няма потребност от Бог, тъй като самичък може да е господ. Да виждате инцидентно детайли от самочувствието на индивида? Ето това е увредата на първородния грях. Смешното е, че индивидът желае да се богоуподоби, да стане господ, а Бог желае безусловно същото, само че индивидът упорства да го реализира по различен, изобретен от самия него метод. И нормално се проваля във всеки собствен ентусиазъм, с цел да се хвърли ядосан и обезверен към идващия, също толкоз обезсърчителен. Ежедневните грехове, които към този момент са наша директна и персонална отговорност, произлизат от първородния. Без него нямаше да имаме и разбиране за тях. Всички те са резултат от безчинство и горделивост. Най-типичните сме привикнали да назоваваме „ смъртни “ и съгласно най-разпространеното разбиране те са 7 на брой, макар че има и други парадигми. Как наподобяват те при хората с власт, заемащи една или друга позиция в ръководството на обществото? Биха могли да наподобяват да вземем за пример по този начин (в скоби са добродетелите, които ги поправят). Гордост (Смирение). Опиянението от властта, възприятието за предимство, за духовно и материално преимущество, илюзията за лична справедливост и безпогрешност. Тези положения могат да създадат властника несъответстващ. Противоотровата е примирение, подозрение в личното великолепие, осъзнаването на личната дребност и последователност в подтекста на огромните исторически събития. Скъперничество (Безкористност). Страхът да не загубиш, да не пропилееш добитото. Материалното състояние на доста хора се трансформира откакто попаднат във властта и постоянно те се оказват неподготвени. Устроени са по този начин, че благосъстоянието развива у тях не благотворителност, а сребролюбие и те се скъпят освен на материалното, само че и на благородните пориви на душата си, тъй като мислят тяхното проявление за разточителство и уязвимост. Този грях се лекува с безкористност, а безкористният човек е оня, който не отдава огромно значение и даже гледа с известно пренебрежение (но пък и с признателност, осъзнавайки че заслугата не е негова) на придобивките си. Чревоугодие (Пост). То е израз на всеобща алчност, която елементарно превзема индивида. Най-отчетливо се показва в лакомията към храна, само че се отнася и за всички други прекалено придобивани материални богатства (например несъразмерната жадност за познание също е лакомия). Чревоугодието е пристрастеността към усвояване на още и още, даже тогава, когато поглъщането стане тягостно. Лесно се демонстрира у хора, които внезапно попаднат пред купища богатства и никой не им пречи да гребат с цялостни шепи от тях и да тъпчат джобовете (и търбусите) си. Лекува се с пост или другояче казано – с целеустремено самоограничение. Гняв (Кротост). Силата и властта могат да трансформират индивида по два метода: благородният става милосърден, спокоен, убеден в себе си, до момента в който по-слабият и неопитен, изключително оня, на който силата и властта са се случили ненадейно и ненадейно, е податлив да стане високомерен, експлозивен и избухлив. Гневът е нападателна проява на предимство – съществуващо или несъществуващо. Гневливият елементарно ще нарани различен човек, преди даже да се замисли, тъй като гневът е ентусиазъм за заличаване. Добродетелта, която обезврежда този грях е кротостта. Кротостта е смиреното приемане на всяка обстановка без преувеличаване на личната роля в нея. Похотливост (Целомъдрие). Една от най-силните пристрастености, триумфът на материята над духа, отменяне на небесното в името на земното. Похотливостта е нездравословна не толкоз за другите, що се касае за оня, който владее, тъй като унищожава у него всевъзможен блян към божественото и безконечното. И при хората, както и при доста животни, похотливостта е метод за проявление на мощ и предимство, акт на завземане. Затова върви паралелно с властолюбието, гнева и лакомията. Историята познава изнасилването като акт на подчинение. Промискуитетът е белег на обществено процъфтяване. Лекува се с непорочие и самоограничение, с ориентиране на мозъка към духовното. Леност (Трудолюбие). Мързелът е смъртен грях, тъй като пречи на индивида да прави добродетели. За страдание постоянно се случва по този начин, че властта развращава и в тази посока. Възгордял се един път, опиянил се от несъществуващото си предимство, грешникът не вижда смисъл да напредва в нищо, да реализира някаква цел, да отстоява позиция или да води борба. Той има вяра, че оттук насетне му се поставя единствено мързеливо да се любува на постигнатото и да бере плодовете на публичното си състояние за всеобщо удивление и злоба. А да желаеш да предизвикаш злоба у другите – това е безумство. Спасението е в трудолюбието, с което човек си слага общополезни цели и ги преследва настойчиво. Завист (Любов). Това е пристрастеността да желаеш непознатото, даже и когато не ти се поставя, даже и когато не ти е нужно. Това също е злобата от триумфа на някой различен, от мимолетната му популярност, от вниманието, с което го подарява за момент аплодиращата навалица. Завистта върви дружно с всички останали грехове – произлиза от тях и на собствен ред ги ражда. Тя може да бъде изключително мощна в изострената политическа битка и постоянно води хората до неразумни действия, даже и против личния им интерес. Лекува се с обич, тъй като любовта не търси нищо непознато, нито желае страданието на другия, в противен случай – любовта е самоотвержена. Изобщо любовта е тази, с която може да се победи всеки грях и да се отгледа всяка добродетел, тъй като „ любовта е дълготърпелива, цялостна с доброта, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на несправедливост се не радва, а се радва на истина “ (1 Кор. 13:4-6). Това са седемте смъртни гряха в подтекста на политиката. За тях може да се приказва още доста, както и за добродетелите, които ги поправят, само че е задоволително да схванем главната концепция – че доста от бедите в живота на индивида и в живота на обществото са резултат от нарушена естетика вследствие осъществен грях. „ Това са цялостни нелепости! “, ще каже някой. Ами в случай че не са?… Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен. *** Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “. Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.