Българинът между Изтока и Запада
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за Tribune.bg
Да се абстрахираме от потоците експертиза, които струят от обществените мрежи, и да забележим какво схваща Българинът (дето си го ) от протичащото се в, до, към и във връзка на Украйна. Даже хайде и това да не гледаме – огромен праз какво е схванал или недоразбрал Българинът! Предпазен от зловредно и преднамерено медийно влияние, на Българина не му пука изключително какво става в Украйна или пък какво ще стане, в случай че не тая сряда, то някоя друга сряда в неопределеното бъдеще, щом Русия нахлуе в Украйна под смаяния взор на Европа и Америка и провокира вълна от заявления, резолюции, наказания и военнополеви лечебни заведения. А той е защитен, тъй като без значение от привидната нервност в обществените мрежи, Българинът в своето безшумно, само че смазващо болшинство, не отделя доста време за мнения и разбори, изключително по въпроси, надалеч от неговата рогозка. Когато някакви си там велики сили се дърлят за далаверата си, Българинът гледа да се захване с нещо по-практично. И въпреки всичко, колкото и да е неинформиран и безразличен, от Българина се чака да заеме някаква позиция, да направи някакъв избор, да се дефинира по отношение на международния дневен ред.
Каква позиция да заемем, в случай че не знаем съвсем нищо. Досадното е, че даже да разполагаме единствено с някакъв дребен кварк от цялата нужна информация и то разказан ни от рафинирани манипулатори преднамерено, с някаква хибридна цел, отново би трябвало да кажем за кого сме, кого утвърждаваме и кого порицаваме даже и чисто интуитивно. Има няколко метода да го създадем.
Първият метод е на реалностите и уговорките. Ние членуваме в Европейския съюз и (което в тази ситуация е по-решаващо) в НАТО, което самò по себе си дефинира нашето държание, диктува нашия избор. Нека напомним за какво сме членове на Европейски Съюз и НАТО. След половин век безразсъден шаячен социализъм – време на лимитирана независимост на мисълта и словото и време на трагично закъснение по отношение на пъстрото ползване на Запада, най-много време на пагубно софтуерно закъснение – пред нас не се виждаше различен път, с изключение на на запад. Не си представяхме друго, не искахме и не търсихме друго, ужасявахме се от всяка друга опция. Тогава, с вяра да се присъединим към процъфтяващия богат и разюздано потребяващ Запад, по улиците и площадите излизаха толкоз доста хора, колкото в никакъв случай по-късно по никакъв различен мотив не са излизали. Дори и да е имало тогава някакви соц носталгици, те се бяха изпокрили в миши дупки. Евроатлантическият цивилизационен избор беше народен блян и ние го постигнахме за разлика от предходния блян да се съберем в рамките на Екзархията. Ние станахме евроатлантици от сърце и душа и към момента сме такива. Така че тук място за съмнение няма – по въпроса за Украйна, даже и нищичко да не знаем за него – твърдо със Запада. Дали още тогава не са се дълбаели новите граници сред Изтока и Запада? Нищо чудно да са се дълбаели. Твърде евентуално да са се дълбаели. Но ние хвърчахме на крилете на вярата.
Вторият метод е на разума и интереса. Твърдо със Запада сме, само че Западът в последно време наподобява все по-налудничав и в някои връзки – напряко недъгав. Сякаш е оповестил война на нормалността и здравия разсъдък. Но единствено в някои случаи, не трябва да забравяме това. Като цяло Западът към момента е оня земен парадайс, по който въздишахме и подсмърчахме пред витрините на Кореком. Всеки, за който самостоятелният триумф и персоналното благосъстояние не престават да са напред в ценностната му система, гледа на запад. Западният човек е по-корпоративен, той е човек на златната среда, за разлика от източния, който е човек на крайностите. Поради това западният човек е по-способен да работи в колектив, да слага публичният интерес над персоналния (което за източния е трудно), по-дисциплиниран е и институциите му работят по-ефективно, съблюдава правила и процедури, заради което съумява да реализира по-дългосрочни цели. Уважава разпоредбите и се радва на по-осезаема правдивост. Трябва да сме луди, с цел да не изберем всичко това и даже да не заместим с него своята си просвета, да го прибавим към нея и да я обогатим.
Третият метод е на сърцето. Той е най-труден за разказване, освен тъй като се обуславя от най-различни идейни и културни предпоставки, инстинкти за принадлежност, възприятие за историчност и континуитет, за родова памет, от политически избори и пристрастия, от стопански ползи и зависимости, само че и тъй като е строго самостоятелен. За да обобщим и разбираем метода на сърцето, би трябвало уверено да го опростим, да го сведем до едно, само че значимо нещо. И аз предлагам това само и значимо нещо да е Свободата. Защото в последна сметка тя беше и основното, когато гонехме последния си народен блян и избирахме цивилизационната си принадлежност. Но къде е тази независимост, за която мечтаехме и мечтаем – при Изтока или при Запада? С всяка минала година отговорът на този въпрос става все по-сложен, изключително що се отнася до Запада. Вижте Канада! В Канада – един от флагманите на свободния свят – оня ден одобриха изключително състояние, активиращо закон, съгласно който банките могат да блокират парите на всекиго без съд и присъда, стига да е водач на камион и да се намира по една или друга причина с камиона си в Отава. А той няма къде другаде да си държи парите, тъй като евентуално са го принудили да прави всичките си заплащания през банката, да получава заплатата си по дебитна карта, поради която неизбежна доброта банката му е друснала и наказателна рента при по-голям влог, с цел да не си държи парите там, ами да тегли ипотечен заем от същата тази банка при още по-голяма от наказателната рента. Егати свободния свят! Тайно и бавно (дори не и за няколко века) либерализмът се трансформира в тоталитаризъм, а тоталитаризмът е обществено-политическото измерение на сатанизма – задоволително е да погледнете единствено неизброимите съвременни секти и всичко това, по което потресаващо си наподобяват, макар колоритните разлики на повърхността. Западът е токсичен от тоталитаризъм макар претенцията за висша полезност на личностните права и свободи (които са все по-малко личностни и от ден на ден малцинствени и групови). За свободата на изток да не приказваме. Та нали от нея избягахме с писъци преди 30 години!
Така или другояче свободата е значима. Може би тя е най-важното, тъй като посредством нея освен можем да познаем истината, само че и да я изберем. Без независимост човешката персона е незавършена. Без независимост тя даже престава да бъде персона, а се трансформира в субект, зависещ на законите на алиенацията и самотата. Без независимост индивидът не може да има нито заслуга, нито виновност. Тоест без независимост индивидът е някакъв доста лачен робот, нещо като мощен смарт телефон, като климатик, който можеш да управляваш по интернет, като някакъв изкуствен интелект, каквото и да значи това. Така че, когато идващия път ви накарат да изберете страна все едно в какво опълчване, търсете свободата. Когато я намерите, ще намерите истината, а откриете ли истината, познаете ли я, значи сте минали в положителното. Човекът не живее, с цел да покори звездите или да експортира интелекта си в голям информативен облак. Човек живее, с цел да попадне в положителното. Ако попадне, значи е успял; в случай че не попадне – провалил се е. Залогът за всичко това е вечността оттатък времето, което към този момент стартира да става досадно.
А в този момент можете да се върнете на тематиката за Украйна. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Да се абстрахираме от потоците експертиза, които струят от обществените мрежи, и да забележим какво схваща Българинът (дето си го ) от протичащото се в, до, към и във връзка на Украйна. Даже хайде и това да не гледаме – огромен праз какво е схванал или недоразбрал Българинът! Предпазен от зловредно и преднамерено медийно влияние, на Българина не му пука изключително какво става в Украйна или пък какво ще стане, в случай че не тая сряда, то някоя друга сряда в неопределеното бъдеще, щом Русия нахлуе в Украйна под смаяния взор на Европа и Америка и провокира вълна от заявления, резолюции, наказания и военнополеви лечебни заведения. А той е защитен, тъй като без значение от привидната нервност в обществените мрежи, Българинът в своето безшумно, само че смазващо болшинство, не отделя доста време за мнения и разбори, изключително по въпроси, надалеч от неговата рогозка. Когато някакви си там велики сили се дърлят за далаверата си, Българинът гледа да се захване с нещо по-практично. И въпреки всичко, колкото и да е неинформиран и безразличен, от Българина се чака да заеме някаква позиция, да направи някакъв избор, да се дефинира по отношение на международния дневен ред.
Каква позиция да заемем, в случай че не знаем съвсем нищо. Досадното е, че даже да разполагаме единствено с някакъв дребен кварк от цялата нужна информация и то разказан ни от рафинирани манипулатори преднамерено, с някаква хибридна цел, отново би трябвало да кажем за кого сме, кого утвърждаваме и кого порицаваме даже и чисто интуитивно. Има няколко метода да го създадем.
Първият метод е на реалностите и уговорките. Ние членуваме в Европейския съюз и (което в тази ситуация е по-решаващо) в НАТО, което самò по себе си дефинира нашето държание, диктува нашия избор. Нека напомним за какво сме членове на Европейски Съюз и НАТО. След половин век безразсъден шаячен социализъм – време на лимитирана независимост на мисълта и словото и време на трагично закъснение по отношение на пъстрото ползване на Запада, най-много време на пагубно софтуерно закъснение – пред нас не се виждаше различен път, с изключение на на запад. Не си представяхме друго, не искахме и не търсихме друго, ужасявахме се от всяка друга опция. Тогава, с вяра да се присъединим към процъфтяващия богат и разюздано потребяващ Запад, по улиците и площадите излизаха толкоз доста хора, колкото в никакъв случай по-късно по никакъв различен мотив не са излизали. Дори и да е имало тогава някакви соц носталгици, те се бяха изпокрили в миши дупки. Евроатлантическият цивилизационен избор беше народен блян и ние го постигнахме за разлика от предходния блян да се съберем в рамките на Екзархията. Ние станахме евроатлантици от сърце и душа и към момента сме такива. Така че тук място за съмнение няма – по въпроса за Украйна, даже и нищичко да не знаем за него – твърдо със Запада. Дали още тогава не са се дълбаели новите граници сред Изтока и Запада? Нищо чудно да са се дълбаели. Твърде евентуално да са се дълбаели. Но ние хвърчахме на крилете на вярата.
Вторият метод е на разума и интереса. Твърдо със Запада сме, само че Западът в последно време наподобява все по-налудничав и в някои връзки – напряко недъгав. Сякаш е оповестил война на нормалността и здравия разсъдък. Но единствено в някои случаи, не трябва да забравяме това. Като цяло Западът към момента е оня земен парадайс, по който въздишахме и подсмърчахме пред витрините на Кореком. Всеки, за който самостоятелният триумф и персоналното благосъстояние не престават да са напред в ценностната му система, гледа на запад. Западният човек е по-корпоративен, той е човек на златната среда, за разлика от източния, който е човек на крайностите. Поради това западният човек е по-способен да работи в колектив, да слага публичният интерес над персоналния (което за източния е трудно), по-дисциплиниран е и институциите му работят по-ефективно, съблюдава правила и процедури, заради което съумява да реализира по-дългосрочни цели. Уважава разпоредбите и се радва на по-осезаема правдивост. Трябва да сме луди, с цел да не изберем всичко това и даже да не заместим с него своята си просвета, да го прибавим към нея и да я обогатим.
Третият метод е на сърцето. Той е най-труден за разказване, освен тъй като се обуславя от най-различни идейни и културни предпоставки, инстинкти за принадлежност, възприятие за историчност и континуитет, за родова памет, от политически избори и пристрастия, от стопански ползи и зависимости, само че и тъй като е строго самостоятелен. За да обобщим и разбираем метода на сърцето, би трябвало уверено да го опростим, да го сведем до едно, само че значимо нещо. И аз предлагам това само и значимо нещо да е Свободата. Защото в последна сметка тя беше и основното, когато гонехме последния си народен блян и избирахме цивилизационната си принадлежност. Но къде е тази независимост, за която мечтаехме и мечтаем – при Изтока или при Запада? С всяка минала година отговорът на този въпрос става все по-сложен, изключително що се отнася до Запада. Вижте Канада! В Канада – един от флагманите на свободния свят – оня ден одобриха изключително състояние, активиращо закон, съгласно който банките могат да блокират парите на всекиго без съд и присъда, стига да е водач на камион и да се намира по една или друга причина с камиона си в Отава. А той няма къде другаде да си държи парите, тъй като евентуално са го принудили да прави всичките си заплащания през банката, да получава заплатата си по дебитна карта, поради която неизбежна доброта банката му е друснала и наказателна рента при по-голям влог, с цел да не си държи парите там, ами да тегли ипотечен заем от същата тази банка при още по-голяма от наказателната рента. Егати свободния свят! Тайно и бавно (дори не и за няколко века) либерализмът се трансформира в тоталитаризъм, а тоталитаризмът е обществено-политическото измерение на сатанизма – задоволително е да погледнете единствено неизброимите съвременни секти и всичко това, по което потресаващо си наподобяват, макар колоритните разлики на повърхността. Западът е токсичен от тоталитаризъм макар претенцията за висша полезност на личностните права и свободи (които са все по-малко личностни и от ден на ден малцинствени и групови). За свободата на изток да не приказваме. Та нали от нея избягахме с писъци преди 30 години!
Така или другояче свободата е значима. Може би тя е най-важното, тъй като посредством нея освен можем да познаем истината, само че и да я изберем. Без независимост човешката персона е незавършена. Без независимост тя даже престава да бъде персона, а се трансформира в субект, зависещ на законите на алиенацията и самотата. Без независимост индивидът не може да има нито заслуга, нито виновност. Тоест без независимост индивидът е някакъв доста лачен робот, нещо като мощен смарт телефон, като климатик, който можеш да управляваш по интернет, като някакъв изкуствен интелект, каквото и да значи това. Така че, когато идващия път ви накарат да изберете страна все едно в какво опълчване, търсете свободата. Когато я намерите, ще намерите истината, а откриете ли истината, познаете ли я, значи сте минали в положителното. Човекът не живее, с цел да покори звездите или да експортира интелекта си в голям информативен облак. Човек живее, с цел да попадне в положителното. Ако попадне, значи е успял; в случай че не попадне – провалил се е. Залогът за всичко това е вечността оттатък времето, което към този момент стартира да става досадно.
А в този момент можете да се върнете на тематиката за Украйна. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ