Овчият блян по президентска република
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за
Чакай, чакай! - слушам да казвате. Защо пък този идеал да е овчи? И дали въобще е идеал? Бленува ли някой президентска република или това са следващите рафинирани медийни провокации? Според мен може и да бленува, няма да се учудя.
Според мен народ, който съумя въпреки и за напълно малко да направи Станислав Трифонов с всичките му там комедианти първа политическа мощ, подобен народ може да бленува всичко! Такъв народ може да направи президент който и да е. Да, след това ще го псува със знойни псувни, ко както е споделил Дядо Славейков: „ Късно е либе за китка! “. Ето за какво не е добра концепция страната на подобен народ да бъде президентска република – тъй като не знаеш кой пример от нашия богат и особен генотип на следващия ден ще бъде повдигнат за държавна глава. Историята ни учи, че всичко е допустимо. И то не за по един, а за по два мандата.
Разбира се, концепцията за президентска република не е напълно без съображение. Ако беше, нямаше да ѝ обръщаме внимание. В постполитическата ера (взимам термина от една забележителна книга, чиято премиера ще бъде при започване на другата седмица и за която ще приказваме отделно), в постполитическата ера партиите са се трансформирали в отричане на самите себе си. Самата дума „ партия “ значи част от някакво цяло, която е друга от другите елементи и е в конкуренция с тях по въпроса кое е най-полезно за обществото.
Обаче вместо да се конкурират, партиите все по-често търсят картелни съглашения в името на пресметливото систематизиране на властта и нейното оптимално преференциално практикуване. Така в политическо отношение обществото към този момент не се дели на разнообразни партии със свои истински идеологии, а на ръководещи и ръководени, на професионални политици и гласоподаватели – дилетанти. Точно както съгласно жаргона в пандиза пандизчиите се разделят на „ шматки “ и „ тарикати “. Тарикатът идеологически, нравствено и естетически може да е всевъзможен, само че все си е хитрец. Шматката интелектуално, професионално и обществено може да е всякаква, само че все си е шматка. Нещо сходно съставлява и актуалната политическа картина.
Но откакто партиите са се трансформирали в отричане на самите себе си, то останал ли е някакъв смисъл в системата на многопартийна парламентарна народна власт? Не е ли пристигнало време тя да бъде сменена с нещо друго?
– Дошло е! - бодро се провиква Станислав Трифонов, очарован от тази логичност. – Дошло е време за президентска република и за президент, който ще натика партиите там, където им е мястото.
Дюшеш му е на Станислав Трифонов. Тъкмо са го позабравили медиите (с изключение може би на неговата собствена), таман не е бил скоро в лъча на прожектора и го гризе изострен припадък на ексхибиционистична абстиненция. Тази болест мъчи всички, пристрастени към бравурните обществени изяви, които скоро не са си взимали дозата.
– Не, бе! – ще ме прекъсне някой тъничък фейсбук ценител на политическите процеси. – Не е по този начин. Путин му заплаща!
– Че какво пречи едното на другото? – почтено ще свия плещи аз.
На пръв взор президентската република може да наподобява като излаз от тупика на многопартийната изтощеност. Може, тъй като по нещо наподобява на монархията (истинския изход), само че наподобява единствено външно, единствено по привидната концентрация и йерархичност, само че природата й е напълно друга, няма нищо общо с природата на монархията. Точно както антихристът лицемерно се преструва на Христос и се показва за него, по този начин и президентската република се преструва на монархия, обаче не е и не може, няма по какъв начин да бъде, тъй като при нея посоката на произхода на властта е обърната и вместо от горната страна надолу, идва изпод нагоре или някъде в профил, от сенчестото задкулисие. Изглежда през днешния ден обстановката във връзка с партиите не е доста по-различна от онази през 1934, само че тогава България беше царство. Има обаче наивни хора, които си фантазират, че оня успешен резултат ще се повтори, в случай че стане „ президентство “.
Днес има една голяма причина в никакъв случай да не позволяваме България да е президентска република и тази причина е по-скоро субективна, в сравнение с справедлива. Президентската република сама по себе си може да е хубава и потребна система, само че в случай че предположиш, че за президенти се избират способени и състоятелни хора, цветчета от съцветието на нацията. В България на доктрина (а и на процедура, както демонстрира най-новата история) президент може да стане всеки. И то не просто всеки, а в конкуренция сред една почтена кандидатура и една недостойна, възможностите нормално са на страната на недостойната. Не знам за какво се получава по този начин. Вероятно тъй като светът „ цялостен лежи в злото “ (1 Иоан 5:19).
Вижте по какъв начин беше определен Румен Радев. Нима изборът му не беше рафинирана партийна измама? Нима в него имаше нещо мажоритарно, нещо директно? Точно както селските деребеи са несменяеми кметове с поддръжката на разнообразни партии и местни обединения. Ако деребеят не успее да си обезпечи поддръжката на мощните в парламентарно отношение, то и в локално няма никакви шансове. Това белким не е партийно? И щом е по този начин, за какво да сменяме партийната система с нещо друго, в случай че отново тя ще избира другото, единствено дето няма да носи отговорност за него?
Тези, които през днешния ден го назовават „ потник “ и „ чорап “ и въпият за импийчмънт, наскоро коленичиха пред Радев и гласоподаваха за него. Два пъти. Такава президентска република ли желаете?
Пък и какво тъкмо си показват тези, които през днешния ден желаят президентска република? Дори и да стане България такава, то няма да е Радев президентът, колкото и да им се желае на почитателите му, в случай че не откри метод да се окопае като Путин. Кой ще бъде тогава? Както към този момент казахме, всеки може да е и това е тревожното. Може да е да вземем за пример Слави Трифонов. Нима изключвате тази опция? Има един характерен електорат, който няма да гласоподава за Слави Трифонов, само и единствено в случай че се кандидатира Азис.
Може президент да стане Костя™ Копейкин®, Черепа или оня там от " Спаси София ", дето неотдавна и той стана партиец. Може да е някой от NEXO, може да е Христо Грозев (нали по този начин се споделяше проверяващият публицист, дето нашумя за малко преди няколко седмици?) или пък оня катаджия, дето отказал рушвета, или пък пребитият в Македония юноша. Или пък Джон Малкович. Всичко може. Всеки може да стане президент. Актьорите споделят, че в Холивуд ставаш звезда след 30 близки проекта на огромния екран. Тук можеш да станеш президент след една седмица медийно внимание, изключително в обществените мрежи. Такава президентска република ли желаете? Не, не мисля, че желаете. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Чакай, чакай! - слушам да казвате. Защо пък този идеал да е овчи? И дали въобще е идеал? Бленува ли някой президентска република или това са следващите рафинирани медийни провокации? Според мен може и да бленува, няма да се учудя.
Според мен народ, който съумя въпреки и за напълно малко да направи Станислав Трифонов с всичките му там комедианти първа политическа мощ, подобен народ може да бленува всичко! Такъв народ може да направи президент който и да е. Да, след това ще го псува със знойни псувни, ко както е споделил Дядо Славейков: „ Късно е либе за китка! “. Ето за какво не е добра концепция страната на подобен народ да бъде президентска република – тъй като не знаеш кой пример от нашия богат и особен генотип на следващия ден ще бъде повдигнат за държавна глава. Историята ни учи, че всичко е допустимо. И то не за по един, а за по два мандата.
Разбира се, концепцията за президентска република не е напълно без съображение. Ако беше, нямаше да ѝ обръщаме внимание. В постполитическата ера (взимам термина от една забележителна книга, чиято премиера ще бъде при започване на другата седмица и за която ще приказваме отделно), в постполитическата ера партиите са се трансформирали в отричане на самите себе си. Самата дума „ партия “ значи част от някакво цяло, която е друга от другите елементи и е в конкуренция с тях по въпроса кое е най-полезно за обществото.
Обаче вместо да се конкурират, партиите все по-често търсят картелни съглашения в името на пресметливото систематизиране на властта и нейното оптимално преференциално практикуване. Така в политическо отношение обществото към този момент не се дели на разнообразни партии със свои истински идеологии, а на ръководещи и ръководени, на професионални политици и гласоподаватели – дилетанти. Точно както съгласно жаргона в пандиза пандизчиите се разделят на „ шматки “ и „ тарикати “. Тарикатът идеологически, нравствено и естетически може да е всевъзможен, само че все си е хитрец. Шматката интелектуално, професионално и обществено може да е всякаква, само че все си е шматка. Нещо сходно съставлява и актуалната политическа картина.
Но откакто партиите са се трансформирали в отричане на самите себе си, то останал ли е някакъв смисъл в системата на многопартийна парламентарна народна власт? Не е ли пристигнало време тя да бъде сменена с нещо друго?
– Дошло е! - бодро се провиква Станислав Трифонов, очарован от тази логичност. – Дошло е време за президентска република и за президент, който ще натика партиите там, където им е мястото.
Дюшеш му е на Станислав Трифонов. Тъкмо са го позабравили медиите (с изключение може би на неговата собствена), таман не е бил скоро в лъча на прожектора и го гризе изострен припадък на ексхибиционистична абстиненция. Тази болест мъчи всички, пристрастени към бравурните обществени изяви, които скоро не са си взимали дозата.
– Не, бе! – ще ме прекъсне някой тъничък фейсбук ценител на политическите процеси. – Не е по този начин. Путин му заплаща!
– Че какво пречи едното на другото? – почтено ще свия плещи аз.
На пръв взор президентската република може да наподобява като излаз от тупика на многопартийната изтощеност. Може, тъй като по нещо наподобява на монархията (истинския изход), само че наподобява единствено външно, единствено по привидната концентрация и йерархичност, само че природата й е напълно друга, няма нищо общо с природата на монархията. Точно както антихристът лицемерно се преструва на Христос и се показва за него, по този начин и президентската република се преструва на монархия, обаче не е и не може, няма по какъв начин да бъде, тъй като при нея посоката на произхода на властта е обърната и вместо от горната страна надолу, идва изпод нагоре или някъде в профил, от сенчестото задкулисие. Изглежда през днешния ден обстановката във връзка с партиите не е доста по-различна от онази през 1934, само че тогава България беше царство. Има обаче наивни хора, които си фантазират, че оня успешен резултат ще се повтори, в случай че стане „ президентство “.
Днес има една голяма причина в никакъв случай да не позволяваме България да е президентска република и тази причина е по-скоро субективна, в сравнение с справедлива. Президентската република сама по себе си може да е хубава и потребна система, само че в случай че предположиш, че за президенти се избират способени и състоятелни хора, цветчета от съцветието на нацията. В България на доктрина (а и на процедура, както демонстрира най-новата история) президент може да стане всеки. И то не просто всеки, а в конкуренция сред една почтена кандидатура и една недостойна, възможностите нормално са на страната на недостойната. Не знам за какво се получава по този начин. Вероятно тъй като светът „ цялостен лежи в злото “ (1 Иоан 5:19).
Вижте по какъв начин беше определен Румен Радев. Нима изборът му не беше рафинирана партийна измама? Нима в него имаше нещо мажоритарно, нещо директно? Точно както селските деребеи са несменяеми кметове с поддръжката на разнообразни партии и местни обединения. Ако деребеят не успее да си обезпечи поддръжката на мощните в парламентарно отношение, то и в локално няма никакви шансове. Това белким не е партийно? И щом е по този начин, за какво да сменяме партийната система с нещо друго, в случай че отново тя ще избира другото, единствено дето няма да носи отговорност за него?
Тези, които през днешния ден го назовават „ потник “ и „ чорап “ и въпият за импийчмънт, наскоро коленичиха пред Радев и гласоподаваха за него. Два пъти. Такава президентска република ли желаете?
Пък и какво тъкмо си показват тези, които през днешния ден желаят президентска република? Дори и да стане България такава, то няма да е Радев президентът, колкото и да им се желае на почитателите му, в случай че не откри метод да се окопае като Путин. Кой ще бъде тогава? Както към този момент казахме, всеки може да е и това е тревожното. Може да е да вземем за пример Слави Трифонов. Нима изключвате тази опция? Има един характерен електорат, който няма да гласоподава за Слави Трифонов, само и единствено в случай че се кандидатира Азис.
Може президент да стане Костя™ Копейкин®, Черепа или оня там от " Спаси София ", дето неотдавна и той стана партиец. Може да е някой от NEXO, може да е Христо Грозев (нали по този начин се споделяше проверяващият публицист, дето нашумя за малко преди няколко седмици?) или пък оня катаджия, дето отказал рушвета, или пък пребитият в Македония юноша. Или пък Джон Малкович. Всичко може. Всеки може да стане президент. Актьорите споделят, че в Холивуд ставаш звезда след 30 близки проекта на огромния екран. Тук можеш да станеш президент след една седмица медийно внимание, изключително в обществените мрежи. Такава президентска република ли желаете? Не, не мисля, че желаете. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ