Иван Лепичев, един от най-добрите треньори в историята на женския

Иван Лепичев, един от най-хубавите треньори в историята на женския ни баскетбол, даде особено изявление за предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Лепичев се учи от именития Иван Гълъбов и като негов асистент е повторен европейски вицешампион. И идващите му резултати са повече от впечатляващи. Начело на представителния ни отбор заема пето място на олимпийските игри в Сеул през 1988 година и печели бронзови медали от шампионата на Стария континент във Варна година по-късно. С три тима ликува с купата у нас - Стомана (Перник), дискови запаметяващи устройства (Стара Загора) и Монтана.

- Здравейте, господин Лепичев! Благодаря ви, че приехте поканата да гостувате в предаването „ Код Спорт “! Какво прави сега експерт, на който повече от 50 години от живота му са били отдадени на баскетбола?

- Започвам с някои рекомендации от сътрудници, които ме познават години наред. Когато взех решение да се пенсионирам предходната година, ме питаха: „ Добре де, Иване, какво ще правиш в Бобошево? “ Казах им напълно в прав текст – хора, аз дадох 43 години от живота си като треньор. И то на равнище, където се е изисквало всичко оптимално – положително разпространение, работа. Всичко това за мен беше едно огромно напрежение. Надявам се, че най-малко няколко години ще имам спокойствието, откакто съм се пенсионирал и съм се откъснал от баскетбола, да бъда по-спокоен и да пребивавам малко повече.

- И въпреки всичко за какво решихте да избягате от града и да изберете спокойствието в родното място Бобошево?

- Тази прелестна къща ме кара да си остана тук. Знаете ли – в Бобошево не помня за баскетбола. Казват ми, че ще устоя една-две години, тъй като съм привикнал толкоз време да работя с разнообразни генерации младежи – девойки и момчета. В един миг се откъсваш от тази среда. Имам желание да седна и да напиша една книга за това, което съм претърпял. За мен най-важна е логиката на психиката на индивида. Ако ти не приемеш, че към този момент е време да спреш да се занимаваш с това напрежение като работа, тогава се получават проблеми за избрания човек. За мен това към този момент е минало.

- Какво си казвате, когато през днешния ден гледате дуел от женското ни баскетболно състезание?

- Много пъти сме започвали подобен диалог. Дори преди години, когато бях в Бургас, един ваш сътрудник ме попита какво мисля за женския баскетбол. Казвам непосредствено заглавието – „ Трудно ще излезем от блатото “. Но това беше 2008 година 12 години по-късно считам, че нещата са още по-зле.

- Защо съгласно вас се стигна до това сходство на шампионат – два тима, няма чужденки, няма фенове, няма нищо?

- Надявам се след тези три години, за които федерацията вкара правилото да няма чужденки, може би ще си трансформират решението да има най-малко две чужденки, които са нужни малко да издигнат равнището на другите тимове. Един млад тим на Славия примерно, Бургас, Стара Загора, Хасково, които се отхвърлиха. Отбори, които бяха част от шампионата на България. Тогава може би ръководителите ще трансформират решението си да спонсорират. Защо се скапе баскетболният тим на девойките в Бургас Поради тази причина. Родителите почнаха да си взимат децата да вървят да играят във Варна, в Стара Загора, тъй като ние нямаме дами. За мен това беше показателно. Бях доста афектиран, само че в това време не мога да отвръщам.

- Смятате ли, че в миналото ще си върнем позициите в женския баскетбол или това е в областта на фантастиката?

- Не, няма какво да се заблуждаваме. Давам един обикновен образец – когато играехме квалификацията за европейското състезание, аз в живота си, в годините, в които съм работил като асистент и като старши треньор на женския народен тим, ние не сме мислели за съперници Холандия, даже Гърция, Турция. Когато загубихме от Холандия тук, разбрах, че към този момент нашият женски баскетбол на равнище народен тим е завършил тотално.

- Преди какъв брой години разбрахте, че баскетболът е вашият живот?

- Това стартира в Бобошево. Моят първи преподавател Сотир Чалъков, който беше многостранна персона – и футболист, и преподавател, ме възпламени. А желанието да се развъртвам като баскетболист е поради брат ми. Той стартира преди мен да играе баскетбол, преди мен отпътува в Благоевград. Като че ли като отидох да изучавам там, това още повече ускори желанието в мен да стартира да се занимавам проведено. Тук съм играл в ученическите тимове, само че в Благоевград започнах да се занимавам проведено с тренировки. Това ме накара да се ориентирам към баскетбола. Фактически, започвайки да упражнявам в техникума, по-късно в юношеския и мъжкия тим на Благоевград, към този момент пътят ми беше избран.

- А за какво избрахте да работите с дами?

- Това отново е обвързвано с моята орис и с времето, в което приключих ВИФ. Точно тогава имаше едни условия във връзка с всички сътрудници, които са приключили института, трябваше да бъдат софийски поданици, с цел да имат правото да работят в София. За мой огромен шанс, първата ми брачна половинка Рени беше баскетболистка, нейната майка беше една от огромните баскетболистки – Добринка Джамбазова. И тя направи действия дали е допустимо някъде в София да стартира работа. В същото време за първи път се проведоха високоръстови баскетболист и баскетболистка. Тогава високоръстови баскетболистки отидоха в Кремиковци. Имах удоволствието да стартира да работя в тази школа и то с помощта на повода, която споделих доскоро. Не можех да стартира работа, само че можех да го направя в Кремиковци. Това е и повода да стартира с женски баскетбол.

- Изненадан ли останахте от поканата на именития треньор на женския ни народен тим Иван Гълъбов да станете негов асистент?

- Ще опиша една история, обвързвана с моето развиване като млад треньор. През 1982 година имах огромното наслаждение и благополучие да вземам участие с кадетски народен тим на европейското състезание във Финландия с поколението на Чобанова, Капралова и други девойки. Всички станаха положителни баскетболистки. Ваня Войнова, господ да я елементарни, беше лидер. Тогава загубихме от Италия с панер от центъра. Те станаха бронзови медалисти. Моето предпочитание и упоритости като всеки млад треньор бяха толкоз мощно накърнени, че като се прибрахме не обелих нито една дума. Бях се затворил в себе си с тъгата и тъгата. Прибрахме се в София и отидох във федерацията да вършим някакъв доклад. Свърших работа, потеглих към стадион „ Васил Левски “ и ме среща Иван Гълъбов. Каза ми: „ Иване, честито!Четвърто място! Ти знаеш ли какво е да си четвърти в Европа! “ Винаги, когато се сещам за това, си напомням, че той е огромен човек! Защото аз в действителност го изживях тежко, само че той ме върна в живота като експерт! Причината да стана помощник-треньор? Работех с необикновено предпочитание и това, което може би им е направило усещане е, че се приписвам напълно на работата. И един божи ден ходя на стадиона, той ме среща и вика: „ Иване, ела желая да ти кажа нещо. “ Взехме по едно кафе, а тогава даже и пушехме. Каза ми: „ Виж какво, Иване, имам една концепция. Решил съм да те взема за помощник-треньор. “ Отговорих му: „ Моля? Другарю Гълъбов, само че нали въпреки всичко би трябвало да отида у дома да приказвам със
фамилията. “ Няма проблеми – на следващия ден се виждаме и ми казваш. В момента, в който отидох у дома и споделих с Рени и с баба Бинка, те викат, че това е стъпка в развиването ми като треньор да работя с един от най-хубавите треньори на България. Но това, което е доста впечатляващо, тъй като се повтори бе на Общото заседание на всички треньори в България. Старши треньорът на националния тим даваше на всички проекта и то за четири години като цикъл по какъв начин да се работи – състав, играчи… Сподели пред всички треньорското управление – доктор, теляк и най-после сподели, че помощник-треньор ще му бъде Иван Лепичев. Кой е Иван Лепичев? Е, да, имах триумфи като треньор с подрастващите. Става Асен Джонджоров и вика: „ Абе, Гълъбе, този Иван топките ли ще ти носи? “ Тогава разбрах що за човек е и от този момент не съм нарушил правилата си, когато работя с треньорите, да ги почитам и да държа на тях. Започна да изяснява – Лепичев е израснал пред мен, аз съм го гледал. Той е един добър демонстратор. Човек, който се отдава на работата и за мене той ще бъде потребен. Това беше първата стъпка като помощник-треньор на женския народен тим.

- Трудно ли бе да се наследи човек и експерт като Иван Гълъбов?

- Когато започнах да работя като треньор на националните тимове, в Русе имаше един шампионат „ Старт “. Събираха на него мощни тимове от Европа. Така съм изживявал нещата, по този начин съм се представял като треньор пред хората. На един от мачовете идва Пенка Стоянова и вика: „ Иване, като те виждам тебе, виждам Иван Гълъбов. “ Маниери, движение… Не че съм се опитвал. Казах: „ Пепо, аз в никакъв случай не мога да бъда другаря Гълъбов! За мен той е персона, която мъчно може да бъде достигната в неговите триумфи като треньор! “ Бях треньор на потомство 1970-1971 година на европейското в Полша. И там станахме четвърти. Г-н Божков беше лидер на тима. Не знам по какъв начин съм се държал, само че ние играхме добре като тим. Това потомство с Лидия Върбанова, Ирена Торолова беше доста мощно и отново станахме четвърти. Прибираме се и ме викат във федерацията. Казаха, че са се допитали до състезателките на женския народен тим дали съм в положение да поема отговорността и тежестта да бъда старши треньор на отбора. Застанах, погледнах го и му споделих: „ Другарю Божков, не знам дали опитът ми разрешава, само че считам, че натрупах задоволително опит и като асистент, и като старши треньор на девическите национални тимове. Добре, ще се опитам. “ Тогава Бюрото на федерацията ми гласоподава доверие да бъда треньор на женския народен тим. Отговорността беше доста огромна, само че пък не скърбя, че я поех.

- Каква бе оценката за петото място за състава ни, воден от вас на олимпийските игри в Сеул?

- Не мога да се оплача, че надали не е имало отрицателна оценка във връзка с нашето класиране. Но може би самите участници – ние като треньорско управление и състезателките не бяхме задоволени, тъй като имахме малко късмет. Загубихме го против Австралия, само че видяно действително тимовете, които отидоха в първата четворка – Съединени американски щати, Югославия, СССР… И ние да бяхме стигнали до такава степен, не можехме да създадем повече от четвърто място. Познаваме силата на тези три баскетболни школи. Може би единственият ни късмет психически, в случай че бяхме влезнали в четворката, че щяхме да посрещнем на полуфинала Югославия. Ние в никакъв случай не сме се страхували от Югославия, макар че те бяха тим с класа и положителни състезателки. Не беше неприятен отзвукът в България. Но ние бяхме неудовлетворени от това, че останахме на пето място, макар че играхме добре.

- Трето място на европейското състезание във Варна– задоволен ли останахте от този триумф пред родна аудитория?

- Трето място за млад треньор като мен на женския народен тим беше един добър триумф, не мога да кажа супер. Както Гълъбов вярваше на хората, с които работеше, по този начин и аз им имах вяра. Не е загадка, че когато си колеблив като треньор и си напрегнат, и някой ти каже нещо, а ти не си подготвен да го убедиш в противоположното, си склонен с такова мнение. Това мнение ни изяде главата на нас. Не послушах оня, който беше мой преподавател. Когато за първи път станах асистент на Гълъбов на Балканиадата в София, той споделяше: „ Иване, Югославия са мощен тим, само че нямат положителни гардове. Технични, водене, организация, само че нямат пукотевица. Затова постоянно, когато играем против Югославия сме на 5 против 4. Оставяме гарда да играе,защото те имаха високи баскетболистки, само че си оказваме помощ между тях да спрем другите състезателки. “ Тогава наруших това предписание, взехме решение, че можем да пресираме. Тогава играеха Стойна Вангеловска, Нина, Лариса, господ да я елементарни. Те ни надиграваха на средата на игрището и ни наказваха под коша. Така загубихме мача с Югославия на полуфинала. За нас щеше да бъде в действителност опция да станем европейски първенци, което беше една фантазия на всички ни. Да играем край със Съюз на съветските социалистически републики, един мач най-после, аудитория, нищо не се знае. Започнахме със Съюз на съветските социалистически републики полуфинала, поведохме с 11 точки и по-късно не можахме да издържим

.- Шампион сте на България с тимовете на Стомана (Перник), дискови запаметяващи устройства (Стара Загора) и Монтана – коя купа беше извоювана най-трудно?

- В Стомана (Перник), когато станахме първенци през 1996 година След като Перник завършиха финансово, отпътувах за Стара Загора ноември, само че там имаше положителни състезателки – две руски баскетболистки, а нашите девойки също бяха на положително равнище. Може би там не беше толкоз мъчно да станем първенци на България. Когато бях в Перник, Тодор Ненов водеше едно мощно потомство на Марица с Цонка Вайсилова и Радостина Димитрова. Те вървяха доста мощно, когато аз отидох. Вальо Петров беше треньор на тима. Когато отидох в Перник, се бях върнал от Малайзия и какво се получи – те бяха сринати душевен и не имаха вяра, че могат да бият Марица (Пловдив). Това ми е коствало извънредно огромни старания и труд да се убедят нашите девойки, че Марица е тим, който може да бъде надвит. Може би това е най-големият ми триумф като треньор, тъй като съумях да убедя девойките. Бяха опитни – и Евладия Славчева, и Лариса Сашова, доста сериозен тим, само че не е задоволително това. И когато станаха шампионки,
загубихме купата на България в Перник пред лична аудитория. Ники Неделчев ми беше доста добър другар и сътрудник, доста го уважавах. Но когато го сложиха арбитър на финалния мач, а той е от Пловдив, аз не реагирах. Казах, че няма проблеми, дано той да свири. Когато свърши купата, станахме втори и направиха банкета, Румен Хаджиянков се опита да ме предизвика във връзка с Ники Неделчев. Казах му, че аз избрах съдията. За мен съдията не е отговорен ние да станем втори. След това продължихме да се борим и когато стигнахме до финала с Марица в първия ни мач против тях, те ни биха. Но знам правилото от всички по-опитни треньори, от които съм се учил в тези години, че когато мачът не върви, играят с аварийни играчи, с цел да запазят силата душевен, физически и спортно-технически на играчите си. Казах им, че би трябвало да създадем всичко допустимо да вземем втория мач. И ги бихме с две точки. Но отново шанс – четири секунди преди края Лалка Хорозова извършва три фаула при две точки за нас. Е, не можа да вкара! И по-късно ги убихме в Перник.

- Кое ви накара да поемете предизвикването да заминете за Малайзия, с цел да поемете националния тим на тази страна?

- Времената започнаха да се трансформират в женския баскетбол в България. Това беше 1992 година Колкото и да е куриозно аз след Стара Загора останах без тим и работа. Тогава непосредствено приказвах с господин Божков и му споделих да забележим, в случай че мога да отида някъде на работа. Факторът, който беше доста значим, с цел да отида там е Тино Лазаров. Бяха доста положителни сътрудници, уважаваха се и си помагаха. Беше един от членовете на Съдийската гилдия във ФИБА и беше доста непосредствен с един от изпълнителните шефове на федерацията на Малайзия. Пред мен се обади, имаше леко посредничество, само че преди този момент съм бил на олимпийска подготовка и международно състезание, освен това с положителни резултати и ме познаваха. Предложиха ми и се съгласих.

- Кое ви шокира най-вече в Малайзия? С кое неможахте да свикнете?

- Най-трудното първоначално беше, че имат по три имена. В началото споделях: „ Excuse me number 6, excuse me number 7…” Не мога да им запомня имената! Това ми беше най-тежкото. Адаптацията не е толкоз страшна, тъй като на двете огромни надпревари бяхме по един месец. Климатът е различен, хората са разнообразни, само че изцяло гостоприемни. Мога да кажа, че 25 години по-късно, когато отидох предходната година при сина ми Симеон, който стартира да играе там, тези девойки, които са към този момент сред 40 и 50-годишни, не са не запомнили тези три години. Те са дилетанти, само че за три години вложих професионалния си живот.

- Защо решихте да обръснете мустаците, откакто те бяха запазена марка за визията ви?

- Давам образец – Ангел Иванов където и да ме види, споделя, че не може да ме гледа без мустак. В началото, в случай че не се усмихнех, почваха да ме подминават. Но каква е повода? Това е 1996 година, откакто бях треньор на Перник, станах още веднъж треньор на националния тим за дами и започнаха да побеляват мустаците. Взех да ги бръсна от горната страна. Отидохме в Бърно на подготовка за европейско състезание. Всяка заран ставах и си споделях пред огледалото, че ще се обръсна и на третия ден го направих. Слизам долу на закуска и по едно време се чува – Тренерът е с друго лице, без мустаци. Обръснах ги, тъй като мустаците бяха побелели, а те те вършат малко по-възрастен.

- Кое ви прави благополучен сега?

- Спокойствието. Може да наподобява цинично от моя страна, само че в последните години в баскетбола се сблъсках с доста отрицателни страсти, свързани с моите стремежи и упоритости да се потвърждавам още веднъж. Може би това, че се откъснах от баскетбола преди една година, за мен е най-голямото благополучие.