Иван Кръстев: Дворът на крал Доналд
Иван Кръстев, Портал " Култура "
Този спор е остарял: дали властта е тази, която корумпира, или страхът от нейната загуба? Какъвто и да е правилният отговор, явно през днешния ден в Съединени американски щати се случва нещо удивително.
През последните две седмици медиите бяха залети с вести за персоналното обогатяване на президента Доналд Тръмп. Според известията семейство Тръмп и техните бизнес сътрудници са спечелили 320 милиона $ от новата криптовалута, милиарди долари от посредничеството в покупко-продажби с недвижими парцели, а като връх на всичко Тръмп одобри предлагането на Катар и получи първокласен аероплан като подарък за американското държавно управление. Forbes пресмята, че сред март 2024 и март 2025 година чистото положение на Тръмп се е нараснало с 1,2 милиарда $.
Тази изключителна обстановка повдига три основни въпроса. Първо, за какво Тръмп даже не се преструва, че следва нормалната за всеки президент процедура да се издига красива стена сред обществената служба и частния бизнес? Второ, за какво обществеността не се трогва от възходящото благосъстояние на семейство Тръмп и съпровождащите го спорове на ползи? И трето, какъв брой дълго може да продължи тази социална толерантност?
На първия въпрос пряк отговор даде синът на президента, Доналд Тръмп-младши. По време на бизнес конгрес в Катар той изрази споделяната от семейство Тръмп максима: „ Независимо от всичко, те ще ви ударят “, което значи, че играта по правила е игра за губещи. И той има право.
Резултатът от антикорупционното отвращение през последните десетилетия е, че към този момент съвсем никой не има вяра, че тези, които се стремят към властта, са водени от друга мотивация, а не от желанието за персонално замогване. Ключовата разлика е сред тези като Тръмп, които не крият споровете на ползи, и лицемерите, които се пробват да ги прикрият. Сагата с Хънтър Байдън припомня, че опитът на сина на президента да прикрие бизнес покупко-продажбите си провокира по-голямо отвращение от самите покупко-продажби.
Тръмп се възползва и от мащаба на своите облаги. За елементарните жители всяка сума, която надвишава 100 или над 100 пъти годишния им приход, е съвсем неразбираема. Обществото не мисли в милиарди, тъй че за обществеността покупко-продажбите на Тръмп са съвсем без значение.
За мнозина по-болезнен е вторият въпрос: за какво обществото остава безразлично? „ Или необятната общност в никакъв случай не се е интересувала от това “ – допуска Пол Розенцвайг, участник в следствието на Кенет Стар против президента Бил Клинтън през 90-те години на ХХ век – или „ се е интересувала от това в предишното, само че към този момент не го прави “. Според него възмущението против корупцията „ постоянно е било просто плод на въображението на елита “.
Ала то е освен това. В предишното поданиците на монарсите в доста страни постоянно са толерирали кралската корупция, защото тя е транспарантна и разточителният живот на кралските особи е бил непрекъснато на показ.
През XIX век общоприетото разбиране е, че монархията е форма на мощно ръководство, защото е разбираема за хората. Днес на демокрацията се гледа по същия метод. Обществената угриженост по отношение на корупцията поражда, когато демокрацията престане да има смисъл – когато хората към този момент не знаят кой взема решенията. „ Кой в действителност взема решенията? “, е въпросът, който раздира актуалните демокрации. Дали водачите следват волята на гласоподавателите, или на своите донори? Дали на изборите се избират управници, или анонимни бюрократи без лица?
В миг на дълбока неустановеност и съмнение е по-лесно да възложиш очакванията си на харизматична персона, в сравнение с комплицираната институционална машина на актуалната народна власт. Нарастващата прелест на персонализираната власт е директен резултат от чувството на хората, че към този момент не схващат по какъв начин работят техните демокрации.
„ Кой взема решенията? “, е въпрос, чийто отговор не провокира паники във връзка с Белия дом на Тръмп. Той е този, който взема решенията, и вследствие на това обогатяването на фамилията му, до момента в който е на власт, към този момент не е толкоз застрашително. Тръмп може да е един от най-опетнените американски президенти, само че е също и най-прозрачният.
В това се състои дискретният сексапил на патримониалните режими – в привлекателността да управляваш страната като фамилен бизнес. Както Тръмп добре схваща, персоналната власт бива отслабена от потайността, тя е под опасност, в случай че този, който я има, бъде упрекнат не в корупция, а в двуличие.
Неговата администрация е същински пъкъл за теоретиците на конспирацията, тъй като всичко е на показ. Настоящата антилиберална вълна е протест против двойните стандарти. В общество, доминирано от съмнение, единственият, на който може да се има доверие, е циникът. В своя идеализиран вид актуалната народна власт дава обещание, че политическият водач ще се отнася към личните си деца като към всички останали. Ала за тези, които гласоподават за новите властници, това е в действителност една „ огромна неистина “.
Що се отнася до отговора на третия въпрос – какъв брой дълго може да продължи търпимостта на обществото към „ красивите “ покупко-продажби на Тръмп, това ще стане ясно в бъдеще. Но едно е ясно: в случай че болшинството от американските жители в последна сметка се обърне против тази администрация, негов съединителен девиз евентуално ще бъде обвиняването в „ двуличие “.
Англоезичната версия на текста е оповестена във „ Файненшъл таймс “
