Тормозят детето ви в интернет? Травмите са ужасяващи
Иван Игов е един от основателите на учебната логика на психиката в България. Завършил е логика на психиката в Софийския университет. Специализирал е психодиагностика и възрастова логика на психиката. 26 години е съвещателен психолог в НПМГ. Автор е на Държавните просветителни условия по логика на психиката в междинното обучение. Бивш академични учител. Публикувал е десетина книги, учебници и публикации. Представител е на България в NEPES - Европейската мрежа на психолозите в образованието. Освен това е началник на секция „ Училищна логика на психиката ” към Дружеството на психолозите в България.
- Г-н Игов, всички сме били възпитаници – знаем какво е едно дете да наранява или да се гаври с друго. Кога този тормоз се придвижи в технологиите?
- От 1997 година в Дружеството на психолозите в България изследваме учебните заведения. Преди пет години в анкетните карти, които се попълнят от децата в края на годината, забелязахме, че тормозът стартира да изчезва от действителния свят. Децата споделяха, че са унизени. Но класическите модели – „ ритат ме ”, „ бият ме ”, „ блъскат ме ”, „ наскърбяват ме ” – съвсем ги нямаше. След това в екипа на сдружението с поддръжката на УНИЦЕФ започнахме да прилагаме международния модел за справяне с новото събитие в България. Какво в действителност е кибертормоз? Системно принуждение, което е злонамерено и продължава доста време, от едно дете или група деца по отношение на друго дете.
Почти никой – нито страната, нито неправителственият бранш, не беше обърнал внимание на честотата на тези случаи. А те бяха фрапантни. Оказа се, че всяко четвърто дете в България е директна или косвена жертва на тормоз. Косвена значи, че детето вижда, че това се случва в учебно заведение, и се опасява. Преките жертви нормално са две, най-много три деца в клас. Насилниците също са толкоз. Но една огромна група деца живеят в боязън, че може да са идващите жертви.
Изследвахме 1600 възпитаници в София, тъй като финансовите благоприятни условия на плана не ни разрешиха да отидем в страната. Оказа се, че се случва следното: когато учителите и родителите не съумяват да се оправят с класическия тормоз, той стартира да минава в кибертормоз, т.е. в обществените мрежи, електронните пощи, SMS-ите и MMS-ите, чатовете, уеб страници или разпространяването на видеозаписи. Всяка нова технология, която излиза в информационното пространство, може да бъде употребена за това.
- Коя от двете несгоди е по-голяма – физическото принуждение или психическият кибертормоз?
- И двете са страшни, тъй като контузиите, които нанасят за в бъдеще, са ужасяващи. Съвсем почтено. В учебно заведение вие от кои бяхте – от тихите или от готините?
- Неутрална. Нито от най-готините, нито от потърпевшите.
- Значи от наблюдаващите. Това са тези, към които в действителност са ориентирани всички модели за предварителна защита. Защото това са хората, които могат да вземат отношение. Идеята на стратегиите за справяне с казуса е децата да могат да се стопират взаимно. Това е по-добрият модел. По-лошо е да се намесват възрастните, тъй като те не знаят какво се случва в света на технологиите.
Ние всички сме претърпели или сме виждали какво значи типичен тормоз. Но родителите у нас в този момент в 85% от случаите нямат никаква визия какво се случва с децата им в киберпространството. Страхът е порнография. Страхът е педофилия. Но това, че детето може да бъде наранено по различен метод, не се вижда.
Класическият тормоз е директен, а кибертормозът – неизвестен. Първият е местен – единствено в учебно заведение, пред учебно заведение, пред блока. Другият е цялостен. Случва се на всички места и когато и да е. За новия тормоз няма граници. Той може да е непрекъснат и е продължение на действителния. Обикновено този, който е нападателен в учебно заведение, продължава нападенията си в мрежата. Става дума за деца от трети клас нагоре, най-вече момчета. Въпреки че тормозът от страна на девойките напоследък се усилва. Той е с по-фина, подмолна форма, която е обвързвана с оскърбление и води до самоизолация на жертвата.
