Иван Гранитски за Енергията на българския духВ тази книга се

Иван Гранитски за " Енергията на българския дух "

В тази книга се прави опит да се наблюдава придвижването на силата на българския дух, нейното притихване в столетия на вековно иго и нейното експлоадиране в навечерието на Възраждането и изключително след освобождението на България от османско иго.

Разбира се, в случай че гледаме световно на интервала от съвсем пет века иго, ще забележим, че в действителност, въпреки българският дух да е бил приспан в петстотингодишен мъртвешки исторически сън, обособени искрици са проблясвали и са поддържали вярата за бъдещо събуждане. Тези искрици са припламвали в скитове и манастири (главно в Атон – Хилендарския и Зографския манастир) и несъмнено, през XVI и XVII век в други отшелнически обители из стенещото под свиреп терор клето Отечество.

Всяка национална литература следва, свидетелства и показва спорните и от време на време прекомерно трагични пулсации на социума, пробва се да следи и отразява публичното развиване, духа на епохата, съответните поколенчески разлики, само че и общите трендове. От друга страна, самият публичен живот бива осмислен и облъчван от върховите произведения и обществената сила на създателите.

Разбира се, тук доста значима е степента на гения на обособения създател и магическата дарба да се внушават на обществото нови благородни хрумвания, които по-късно могат да се трансфорат в на практика цели.

Тук е мястото да конкретизираме какво разбираме под формулировката „ силата на отечествения дух “, както и в какви проявления тя се разпростира. След нашествието на османците на Балканския полуостров и загубата на държавност, следва отблъскващ интервал на геноцид върху популацията, което заварват османците. Главната цел и блян на оживелите и разпокъсани общности е да се запазят физически. Една част от популацията (предимно по-здрави и млади хора) са продадени в иго из източните пазари, друга част, както към този момент споменахме, са избити, а трета част се крият из планините и горите. Има и четвърта част, която явно стартира да сътрудничи на новите завоеватели.

Унищожени са освен знаците и знаците на държавната власт, само че и голяма част от духовните опори на тогавашното общество – манастири, църкви, библиотеки и прочие В тези условия на небивали насилия и зверства индивидът е доведен съвсем до скотско битие и поражда основният въпрос – физическото оцеляване и по опция продължаването на рода.

В свое историческо проучване „ България под въздействието на геополитиката “ акад. Константин Косев проницателно показва, че в тази обстановка българите интуитивно са усетили, че спасението е в непрекъснатия демографски напредък. Но също по този начин и заради това, че са напълно обезправени, оцеляването им е обвързвано и с това да демонстрират изключителна трудова интензивност, стопанска деятелност и непрекъснато духовно рационализиране.

Акад. Косев акцентира, че: „ Именно техният веществен и нравствен разцвет незабелязано от ден дневно разрушава устоите на османското владичество. Не е инцидентно че таман подвластните нации, включително и българите, играят значима роля в процеса на възникване и развиване на нови буржоазни публични връзки в Османската империя. Това стои в основата на възрожденското обновяване, обхванало българското общество през XVIII и XIX век “.

Слава богу, българският народ се оказва, че има мощен и резистентен генетичен код. Това му разрешава да не изчезне историческата му памет, паметта за рода, за предишното държавно великолепие, за една благородна и устойчива държавотворна традиция, развивана съвсем седем века преди рухването под османско иго.

Ето за какво можем да определим първата тенденция, в която се развива силата на българския дух, като възобновяване на историческата памет, събуждане на народностното съзнание.

От Аспарухова до Симеонова България в продължение на повече от три века, съгласно сполучливата метафора на акад. Антон Дончев Балканският полуостров съставлява врящо етническо гърне, в което се преплавят десетки етноси. Три от тях обаче – траки, прабългари и славяни, слагат началото на относително единно и хомогенно общество, което след приемането от християнството от княз Борис I получава лично историческо самочувствие и стартира да построява трайна историческа памет. Тогава става и невидимото смесване на традиции и обреди. Богатите фолклорни обичаи, създавани от упоменатите три съществени етнически групи, се успоредяват, взаимно си въздействат и взаимопроникват.

 Двестагодишният интервал на византийско господство не прекършва съгласно нас към този момент добре завършените обичаи. Много мощен фактор тук става и единният език, който сплотява териториите, в които се е простирало и Първото, а по-късно и Второто българско царство. Ясно е, че мощната генетична памет, ярките расови обособености са надеждната основа, която предпоставя по-късно оцеляването на паметта за славната история на страна, жанр и обичаи. И през идващите, съвсем пет века, липса на държавност, тази историческа памет, въплътена в мощния генетичен код, е единствено приспана, само че не и унищожена.

Благодарение на този непокътнат генетичен код става допустимо епохалното дело на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански и стотиците знайни и незнайни духовни дейци и просветители, скрито и невидимо работили в оживелите манастири, скитове и прочие

Така точно се приготвя почвата за второто значимо проявяване на отечествения дух – осъзнаването на националната самородност и еднаквост, която сплотява робската маса и я трансформира в общественост, подготвена да се бори и реализира националното си избавление и самоопределяне.

Главната заслуга на Българското възобновление е в това, че за къс интервал се концентрират напъните на всички будни мозъци в поробеното Отечество и те реализират за две десетилетия грандиозна смяна на публичното схващане.

Достатъчно е тук да напомним един доста индикативен факт. Когато след следващата руско-турска война и похода на военачалник Дибич Забалкански (1828 – 1829 г.) делегация от обнадеждени наши съотечественици отива при него и моли за интервенция на Руската империя за освобождение и на българите след постигането на отчасти избавление на Гърция и автономност на княжествата Влашко и Молдова, генералът непосредствено пита просителите: „ Ама какви сте вие, нямаме информация за подобен независим етнос! “, и попарва очакванията на делегацията. Но от този момент нататък доникъде на века за две десетилетия узрява националното съзнание и самоопределяне на досегашните раи.

С напъните на упоменатите към този момент просветители, първи стихотворци, журналисти, основатели и учители в килийните учебни заведения, читалищни служащи и прочие към този момент е готова почвата за появяването и на първите революционни дейци.

Необходимо е да се подчертае, че от средата на XIX век до навечерието на Априлското въстание ускорено стартира да се развива предприемачеството по българските земи. Загниващата Османска империя има потребност от произвеждане, от артикули (главно за армията) и заради това не пречи, а дори насърчава производителния порив на българите.

Ето за какво с възникването на първичните буржоазнопроизводствени връзки се появява и ново публично схващане. Разбира се, българското общество още не е класово разслоено и няма дори и първи проблясъци на класово схващане, само че бурно разрастващите се буржоазнопроизводствени връзки подкрепят узряването на националното самоосъзнаване. Предприемачите, надарените със икономически усет люде, доста ясно схващат, че техните стопански ползи ще бъдат доста по-добре предпазени, в случай че те работят в лична национална страна.

Но редом с националното самоосъзнаване и с офор­мянето на революционните кръгове в Белград, Браила, Букурещ и прочие, узрява и още едно направление, в което се насочва пробуденият български дух. След националното самоосъзнаване идва и общественото събуждане. Бившите раи стартират да се борят освен за национално избавление, само че и за събуждане на обществената интензивност. Европа, както знаем, по това време е разтърсена от ред национални революции, които обаче са събудили и изостреното обществено възприятие на до неотдавна поробените народи. И нашите дейци на Възраждането, изключително революционните кръгове, и най-много активността на Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, приготвят дружно с бъдещата национална гражданска война и общественото самоосъзнаване на обществото, чиито членове стартират да получават изострено възприятие за обществена правдивост, взаимност, икономически прогрес и духовно разкрепостяване.

Именно по тази причина акад. Косев акцентира: „ При най-обща параленост на добрините и злините, претърпени през другите интервали в предишното, Възраждането се откроява като най-успешната и плодотворна ера в цялата ни история. Това е ера на съзидание и всеобхватен прогрес. Трудно е даже да се изброят всички достижения през това време. Достатъчно е единствено да споменем, че таман тогава се основава и укрепва модерната българска нация, тогава се образува новобългарският литературен език, тогава се построява фундаментът на националната ни култура и просвета, тогава се поставят основите на първите общобългарски институции като предвестници на националната държавност. През Възраждането българите като че ли се прераждат за нов живот с друга по-различна физиономия “.

Подходът на проучването не е историко-философски, а литературнокритически, като посредством литературното дело на писатели, революционери и духовни будители на нацията, работили в продължение на повече от век и половина, се опитваме да откроим най-важните проявления в разгръщането на силата на българския дух. Стремим се да наблюдаваме пробуждането на приспания в петстотингодишен мъртвешки исторически сън български дух, възпламенен от искрите в упоменатите произведения на Паисий и Софроний, както и от неуморната организаторска активност на Георги Раковски и Васил Левски.

Първият с основополагащи свои историографски съчинения, както и с поемата „ Горски пасажер “, с будителската си журналистика, а вторият с редица писма до комитетски дейци и поборници, в които е кристализирала философията на Апостола на свободата за постигането на националното избавление.

Паисий легитимира и стимулира отварянето на битките за църковна самостоятелност. Той сподели, че българският християнин има право на своя Църква и да изповядва вярата си на роден език. Защото гърците си имат свои ползи, упоритости и цели, чийто политически темперамент пречи на българите да служат на Господа.

Ще виждаме все по-често и с по-голяма уточненост по какъв начин всичко заложено в „ История славяноболгарская “ ще се демонстрира, ще бъде развивано и утвърждавано като предписание в устройването на обществото.

Националноосвободителната гражданска война, чиято първа фаза е битката за църковна самостоятелност, както и всяка гражданска война, изисква на първо време своята идеологическа подготовка и обосновка. Трябва да се осветли концепцията, да се развие, продължи и конкретизира, с цел да бъде възприета от повече хора. Да стане неотменна част от времето и потребностите на обществото. Но в този момент е належащо гладко, въпреки и ускорено, развиване на процесите, с цел да се преодолее „ изоставането “ и българският свят да се приобщи органично към общоевропейския политико-революционен развой “.

Следващият гърмеж на пробудената национална сила прави свети Софроний Врачански. Той е едно от най-удивителните, знаменателни и заредени с животворна патриотична сила феномени в новата история на България. Какво ли не е този национален будител, мъченик и просветител на православната религия?
Той е един от основателите на пробуждащата се за нов живот млада българска литература.

„ Житие и премеждия грешнаго Софрония ” е от първите истински произведения на писаното ни слово. Софроний е един от основателите и първопроходците на литературния български език.
„ И свободих ся от тие страхове и от тие краткотрайния нужди – написа той. – Имам обаче една скорб, и бою ся от Бога, да мя не суди Бог, като узех аз оное паство на рамена моя и оставих го. Но паки надею ся на Бога всемилостиваго, како го не оставих поради почивание мое, само че от голямая потребност и от тешкии долг, що мя натовариха... Затова ся трудя и аз сеги, през деня и нощем, да испиша няколико книги по нашему болгарскому язику; та в случай че не би возможно мене да сказувам им сас уста моя, да чуят от мене, грешнаго, някои полезное наставление, а тие да прочетут писание мое и да уползуется. И за мене, недостоинаго, Бога да молят. ”

В същото време този разгорещен патриот дружно с Паисий Хилендарски е и от първите исторически писатели, които поставят основите на проучването на българската история и драмите на националната орис. Епископ Софроний е просветител на православието, бранител на вярата, деятел на Българската православна черква с изключителни заслуги. Това е и една от аргументите той да бъде канонизиран за светец от Светия синод на Българската православна черква през 1964 година

В нашето проучване възприемаме хронологично-типологичния способ като структурообразуващ. За това в Първа глава разсъждаваме върху световното значение на фигури като Георги Раковски и Любен Каравелов, които не престават будителското дело на Паисий и Софроний и го разпростират в нови обществени и национални направления; Раковски като татко на пробуждащото се революционно въодушевление на обществото, само че и като ослепителен журналист, историограф и публицист, и Любен Каравелов като първосъздател на модерната българска прозаичност. Нека напомним, че той е по едно и също време и първопроходец за сръбската литература, изключително с неговата популярна повест „ Крива ли е ориста? “. А без огнената му журналистика във вестниците „ Свобода “ и „ Независимост “ е просто невероятно да си представим пробуждането на българското национално съзнание в навечерието на Априлското въстание.

Подчертаваме също по този начин и незаобиколимата роля на Добри Чинтулов, без чиито въодушевени стихове и неуморна будителска активност не би се запалила поетичната искра на любородието.

Специално се подчертава и върху духовното завещание на Апостола на българската независимост Васил Левски, отразено в многочислени негови писма до поборници и революционни комитети. Внимателно четейки и препрочитайки тези писма, се убеждаваме, че точно Левски е духовната еманация на пробудения народен дух и възкресената воля за независимост – национална, обществена и духовна…

Тук е мястото да изтъкнем, че заради спецификата на новата българска история, прекомерно постоянно в една персона са въплътени разнообразни и впечатляващи гении и действия – мнозина от най-всеотдадените дейци на православната ни черква са по едно и също време и писатели, учители, просветители, революционери и комитетски дейци. Едни от най-заслужилите дейци за реализиране на църковна самостоятелност са писатели, учени, просветители и революционери. Достатъчно е тук да напомним имената на Георги Раковски, Петко Славейков, Марко Балабанов, Марин Дринов и прочие И магията на възкръсналия и неудържимо разгръщащ се в разнообразни направления български дух се крие точно в свещеното триединство и единодушие на трите животворни потока – църковни дейци и духовни будители, писатели, учени и просветители, революционери и поборници.

Анализирайки съответното творчество на българските писатели от Христо Ботев насетне, се опитваме да покажем освен посоките, по които се разпростира силата на българския дух (национален, обществен, естетико-художествен, нравствен), само че и съответния самостоятелен принос на знакови имена най-вече на поети, белетристи и естетически новатори.

Разсъждавайки върху художествените послания на такива създатели като: Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Александър Вутимски, Богомил Райнов, Александър Геров, Веселин Ханчев, Валери Петров, Пеньо Пенев, Павел Матев, Лиляна Стефанова, Димитър Талев, Николай Хайтов, Антон Дончев, Георги Джагаров, Станка Пенчева, Андрей Германов, Любомир Левчев, Стефан Цанев и Христо Фотев, виждаме какъв брой богати и многопластови са проявленията на българския дух, добродетелност и гений.

Убедени сме, че при цялата специфичност на съответния създател, при голямото многообразие на самостоятелните художествени почерци, при невероятните премеждия на всяка житейска и креативна орис, личностите, за които приказваме и които живеят и творят в границите на по-малко от век и половина, в последна сметка концентрират, избистрят, насочват, подхранват, целеполагат, само че дружно с това и отразяват ипостасите на възкръсналия след дълго вековно иго български народен дух.