Иван Гранитски представя книгата Акварел с илюстрации от Ивайло Мирчев на 17 май
Иван Гранитски показва книгата " Акварел " с илюстрации от Ивайло Мирчев. Събитието е на 17 май в културен клуб " Тракия " (ул. " Стефан Караджа " 7А), оповестяват уредниците от издателство " Захарий Стоянов ".
" Акварелът е техника на пластическата въздишка. Талантливият създател основава акварела с вътрешната светлина на душата си, по тази причина той излъчва мекост, деликатност, ефирност, прозирност, леко дишане като лъх на гълъбово крило и оставя у сензитивния фен чувството за неземно успокоение и омиротвореност ", написа Иван Гранитски.
По думите му Ивайло Мирчев е един от майсторите на акварелните въздишки, самобитни пластически ноктюрни и импромптюта, а посланията на неговите акварели работят като поетически заклинания - раздрусват сърцето, изострят съзнанието и зареждат въображението ни с полифонични инвенции.
" Истинският стихотворец пресъздава това, което другите не виждат. Той показва пред тях един свят, който съществува действително в избрани измерения, само че единствено за малко на брой тези измерения са видни и осъзнати. Единствен поетът ги регистрира и подтиква всички да се научат да не ги подценяват и пропущат. Защото същинският им живот е да се любуват на хубостта, смисъла, логиката и съвършеното устройство на сътворението ", написа Панко Анчев.
По думите му Иван Гранитски умее да следи " дребните “ картини на природата, да ги дорисува и одухотворява, и видени през неговите очи и пресъздадени с неговите думи да ги показа с читателите си. Мене ме впечатлява това комбиниране на като че ли изключващи се умения на поета - да бъде мъдрец на човешкото знание, нравоучител, журналист, художник, ценител на природата и лирик, разяснява Анчев.
Според него стихотворенията в " Акварел “ не са просто описания, не са застинали пейзажи, нито " натюрморти “, събрали са не просто очертанията на естествената картина дружно с цветовете. " Те са видимо застинали в очакване да бъдат видени и пресъздадени и затова не са елементарен покой ", споделя критикът.
____
Ето го и целия текст на Панко Анчев за книгата " Акварел "
Да рисуваш с думи придвижването в покоя
Истинският стихотворец пресъздава това, което другите не виждат. Той показва пред тях един свят, който съществува действително в избрани измерения, само че единствено за малко на брой тези измерения са видни и осъзнати. Единствен поетът ги регистрира и подтиква всички да се научат да не ги подценяват и пропущат. Защото същинският им живот е да се любуват на хубостта, смисъла, логиката и съвършеното устройство на Сътворението.
Но явно не е елементарно да се види това, което всички виждат, но мнозина го отминават и пропущат безгрижно. Малцина са тези, които виждат същността там, където тя е и в какво и по какъв начин се демонстрира, с цел да отвори очите и разсъдъка на индивида. Преди това то би трябвало да се направи обозримо, близко, разбираемо, налично и даже познато, с цел да се види какво се крие под повърхността на забележимото. Всеки стихотворец реализира това по собствен друг метод.
Иван Гранитски е стихотворец на задълбоченото разсъждение над философските проблеми и категории и изключително над тези, които произлизат от познанието на света и индивида. Той наблюдава придвижването на човешката мисъл в историята, търси връзките и продълженията на познанието сред другите столетия. Той е същински метафизичен стихотворец, за който философията е тематика и сюжет на поезията му.
Поетът яростно реагира на порока и прегрешението, на грубостта и нелепостта. А те се демонстрират по най-различни способи и форми и пречат на човешкото развиване, оскверняват полезности, профанират духа и мисълта.
Иван Гранитски умее и нещо друго: да следи „ дребните “ картини на природата, да ги дорисува и одухотворява. И видени през неговите очи и пресъздадени с неговите думи да ги показа с читателите си. Мене ме впечатлява това комбиниране на като че ли изключващи се умения на поета: да бъде мъдрец на човешкото знание, нравоучител, журналист, художник, ценител на природата и лирик. Тези умения се демонстрират на задоволително високо художествено ниво, с цел да се види, че са присъщи единствено на най-значимите създатели на словото. Какъвто без подозрение е и Иван Гранитски.
В тази книга аз откривам още нещо значително в дарбата на Иван Гранитски като стихотворец и наблюдаващ на природата. Той не просто я гледа в профил и открива, че тя е красива и одухотворена като Божие създание. Присъщо на мнозина и в доста предходни стихотворения на Иван Гранитски личи тази негова бдителност. Особено там, където е улавял обособени фрагменти от нея, цялостни с хубост, ентусиазъм, наслада, непорочност и изобилие от краски. И меки и нежни звуци, които единствено въодушевеното ухо на създателя улавя.
Да пишеш за природата се изисква тънка бдителност и вглъбеност, която е дадена на индивида по рождение. Те са качества на оня, които, даже и когато я следи „ в профил “, с цел да я опише и пресъздаде, е част от нея. Истинският стихотворец има друга памет, друга настройка за битието, друга любов към Мирозданието, които не могат да се наподобяват и повтарят с думи. Защото тогава думите не се съчетават между тях и не създават хубост и истина. Но даже и да произведат, ще е книжна, изкуствена, измислена. Тя може някого да впечатли, да го възхити даже, но щом в нея няма същински живот, не ухае и не диша, тъй като не е създание на Божа заложба.
Иван Гранитски следи и пресъздава природата по друг от другите поети метод. Прави го органично, както диша и се вълнува, гледа и претърпява. Неговото зрение не е обучавано, не е през увеличителни стъкла и насочвано от литературни мостри. То е същинско и креативно. Затова и вижда повече от всички!
Стихотворенията в тази книга, озаглавена „ Акварел “ не са просто описания. Те не са застинали пейзажи, нито „ натюрморти “. Стиховете му са събрали не просто очертанията на естествената картина дружно с цветовете. Те са видимо застинали в очакване да бъдат видени и пресъздадени и затова не са елементарен покой. Покоят е положение на природата, когато тя бива гледана „ отчуждено “, без схващане и задоволително обич и знание. Истинският стихотворец знае, че този покой се движи. Движи се постепенно и съвсем неуловимо за окото. Той е положението на утихналата в мир, тишина и великолепие природа, която се е предоставила на индивида, с цел да я гледа и претърпява в цялата й цялост и присъщо великолепие. Тя е хранилище на огромното, на това, което я показва в галактическите й измерения. Но и на дребното, дребното, безпомощното, което никой не вижда и отминава с равнодушие. Защото няма защо да му се възхищаваш и прекланяш.
Поетът обаче знае, че всичко има значение, значимо е и би трябвало да се съпреживява. Защото е Творение на Бога и носи в себе си цялото Мироздание в неговата същинска и неизмерима цялост.
Ето го това Мироздание в стихотворенията от книга, наречена „ Акварел “.
Покоят в поезията на Иван Гранитски е епически заслужен, хубав, обемен, достоен даже. Но в това време е и интимно непосредствен, с цел да бъде усетен с човешките сетива. Той е вместен в обособени фрагменти, уловени от наблюдателното око на лирическия персонаж и овладян от думите. И наново оживял посредством тях.
Ето един подобен откъс, в който се възпроизвежда величието и нежността на природата:
Сухото дърво е така изтънчено
привечерното небе го откроява
Едничка вейка се поклаща
ветрецът нежно я отвява
Свенливо заревото се прозява
здрачът страхливо пъпли
Щурците пеят до давност
кадифена нощ настава
Този откъс демонстрира и една друга специфичност на поезията на Иван Гранитски, отчетливо проявена в книгата: покоят се движи, но вътре в него придвижването не стопира. Самата природа във всичките й положения и фрагменти е преносима, дейна и поддържа несекващия си живот. Такава е същинската картина и даже когато от нея се откъсва един откъс, с цел да се пресътвори, поетът я съхранява в естествената й среда и я демонстрира такава, каквато е в реалност.
Аз доста одобрявам тази вътрешна динамичност в пейзажа, която дружно с динамичността на гледания „ извън “ покой, откроява освен хубост, само че и същинския живот.
Когато четеш такива стихотворения, няма по какъв начин да не изпиташ наслада, ентусиазъм, наслаждение.
Аз ги изпитах и съм убеден, че и читателят на книгата също ще се извърши с тях! Защото ни откриват хубостта и смисъла на живота и света и ни учат по какъв начин да я търсим и претърпяваме умерено, умно и още веднъж и още веднъж. Ще му оказват помощ и прелестните акварели на един чудноват художник: Ивайло Мирчев. Ивайло Мирчев е прочел по собствен метод поезията на Иван Гранитски и ни я показва със средствата на своето изкуство, с цел да подчертае нейната висока живописност и метафизичен смисъл. По този метод книгата към този момент е на двама ярки и неповторими създатели – единият е стихотворец и създател на словото, а другият е художник и е трансформирал това слово в изображение.
" Акварелът е техника на пластическата въздишка. Талантливият създател основава акварела с вътрешната светлина на душата си, по тази причина той излъчва мекост, деликатност, ефирност, прозирност, леко дишане като лъх на гълъбово крило и оставя у сензитивния фен чувството за неземно успокоение и омиротвореност ", написа Иван Гранитски.
По думите му Ивайло Мирчев е един от майсторите на акварелните въздишки, самобитни пластически ноктюрни и импромптюта, а посланията на неговите акварели работят като поетически заклинания - раздрусват сърцето, изострят съзнанието и зареждат въображението ни с полифонични инвенции.
" Истинският стихотворец пресъздава това, което другите не виждат. Той показва пред тях един свят, който съществува действително в избрани измерения, само че единствено за малко на брой тези измерения са видни и осъзнати. Единствен поетът ги регистрира и подтиква всички да се научат да не ги подценяват и пропущат. Защото същинският им живот е да се любуват на хубостта, смисъла, логиката и съвършеното устройство на сътворението ", написа Панко Анчев.
По думите му Иван Гранитски умее да следи " дребните “ картини на природата, да ги дорисува и одухотворява, и видени през неговите очи и пресъздадени с неговите думи да ги показа с читателите си. Мене ме впечатлява това комбиниране на като че ли изключващи се умения на поета - да бъде мъдрец на човешкото знание, нравоучител, журналист, художник, ценител на природата и лирик, разяснява Анчев.
Според него стихотворенията в " Акварел “ не са просто описания, не са застинали пейзажи, нито " натюрморти “, събрали са не просто очертанията на естествената картина дружно с цветовете. " Те са видимо застинали в очакване да бъдат видени и пресъздадени и затова не са елементарен покой ", споделя критикът.
____
Ето го и целия текст на Панко Анчев за книгата " Акварел "
Да рисуваш с думи придвижването в покоя
Истинският стихотворец пресъздава това, което другите не виждат. Той показва пред тях един свят, който съществува действително в избрани измерения, само че единствено за малко на брой тези измерения са видни и осъзнати. Единствен поетът ги регистрира и подтиква всички да се научат да не ги подценяват и пропущат. Защото същинският им живот е да се любуват на хубостта, смисъла, логиката и съвършеното устройство на Сътворението.
Но явно не е елементарно да се види това, което всички виждат, но мнозина го отминават и пропущат безгрижно. Малцина са тези, които виждат същността там, където тя е и в какво и по какъв начин се демонстрира, с цел да отвори очите и разсъдъка на индивида. Преди това то би трябвало да се направи обозримо, близко, разбираемо, налично и даже познато, с цел да се види какво се крие под повърхността на забележимото. Всеки стихотворец реализира това по собствен друг метод.
Иван Гранитски е стихотворец на задълбоченото разсъждение над философските проблеми и категории и изключително над тези, които произлизат от познанието на света и индивида. Той наблюдава придвижването на човешката мисъл в историята, търси връзките и продълженията на познанието сред другите столетия. Той е същински метафизичен стихотворец, за който философията е тематика и сюжет на поезията му.
Поетът яростно реагира на порока и прегрешението, на грубостта и нелепостта. А те се демонстрират по най-различни способи и форми и пречат на човешкото развиване, оскверняват полезности, профанират духа и мисълта.
Иван Гранитски умее и нещо друго: да следи „ дребните “ картини на природата, да ги дорисува и одухотворява. И видени през неговите очи и пресъздадени с неговите думи да ги показа с читателите си. Мене ме впечатлява това комбиниране на като че ли изключващи се умения на поета: да бъде мъдрец на човешкото знание, нравоучител, журналист, художник, ценител на природата и лирик. Тези умения се демонстрират на задоволително високо художествено ниво, с цел да се види, че са присъщи единствено на най-значимите създатели на словото. Какъвто без подозрение е и Иван Гранитски.
В тази книга аз откривам още нещо значително в дарбата на Иван Гранитски като стихотворец и наблюдаващ на природата. Той не просто я гледа в профил и открива, че тя е красива и одухотворена като Божие създание. Присъщо на мнозина и в доста предходни стихотворения на Иван Гранитски личи тази негова бдителност. Особено там, където е улавял обособени фрагменти от нея, цялостни с хубост, ентусиазъм, наслада, непорочност и изобилие от краски. И меки и нежни звуци, които единствено въодушевеното ухо на създателя улавя.
Да пишеш за природата се изисква тънка бдителност и вглъбеност, която е дадена на индивида по рождение. Те са качества на оня, които, даже и когато я следи „ в профил “, с цел да я опише и пресъздаде, е част от нея. Истинският стихотворец има друга памет, друга настройка за битието, друга любов към Мирозданието, които не могат да се наподобяват и повтарят с думи. Защото тогава думите не се съчетават между тях и не създават хубост и истина. Но даже и да произведат, ще е книжна, изкуствена, измислена. Тя може някого да впечатли, да го възхити даже, но щом в нея няма същински живот, не ухае и не диша, тъй като не е създание на Божа заложба.
Иван Гранитски следи и пресъздава природата по друг от другите поети метод. Прави го органично, както диша и се вълнува, гледа и претърпява. Неговото зрение не е обучавано, не е през увеличителни стъкла и насочвано от литературни мостри. То е същинско и креативно. Затова и вижда повече от всички!
Стихотворенията в тази книга, озаглавена „ Акварел “ не са просто описания. Те не са застинали пейзажи, нито „ натюрморти “. Стиховете му са събрали не просто очертанията на естествената картина дружно с цветовете. Те са видимо застинали в очакване да бъдат видени и пресъздадени и затова не са елементарен покой. Покоят е положение на природата, когато тя бива гледана „ отчуждено “, без схващане и задоволително обич и знание. Истинският стихотворец знае, че този покой се движи. Движи се постепенно и съвсем неуловимо за окото. Той е положението на утихналата в мир, тишина и великолепие природа, която се е предоставила на индивида, с цел да я гледа и претърпява в цялата й цялост и присъщо великолепие. Тя е хранилище на огромното, на това, което я показва в галактическите й измерения. Но и на дребното, дребното, безпомощното, което никой не вижда и отминава с равнодушие. Защото няма защо да му се възхищаваш и прекланяш.
Поетът обаче знае, че всичко има значение, значимо е и би трябвало да се съпреживява. Защото е Творение на Бога и носи в себе си цялото Мироздание в неговата същинска и неизмерима цялост.
Ето го това Мироздание в стихотворенията от книга, наречена „ Акварел “.
Покоят в поезията на Иван Гранитски е епически заслужен, хубав, обемен, достоен даже. Но в това време е и интимно непосредствен, с цел да бъде усетен с човешките сетива. Той е вместен в обособени фрагменти, уловени от наблюдателното око на лирическия персонаж и овладян от думите. И наново оживял посредством тях.
Ето един подобен откъс, в който се възпроизвежда величието и нежността на природата:
Сухото дърво е така изтънчено
привечерното небе го откроява
Едничка вейка се поклаща
ветрецът нежно я отвява
Свенливо заревото се прозява
здрачът страхливо пъпли
Щурците пеят до давност
кадифена нощ настава
Този откъс демонстрира и една друга специфичност на поезията на Иван Гранитски, отчетливо проявена в книгата: покоят се движи, но вътре в него придвижването не стопира. Самата природа във всичките й положения и фрагменти е преносима, дейна и поддържа несекващия си живот. Такава е същинската картина и даже когато от нея се откъсва един откъс, с цел да се пресътвори, поетът я съхранява в естествената й среда и я демонстрира такава, каквато е в реалност.
Аз доста одобрявам тази вътрешна динамичност в пейзажа, която дружно с динамичността на гледания „ извън “ покой, откроява освен хубост, само че и същинския живот.
Когато четеш такива стихотворения, няма по какъв начин да не изпиташ наслада, ентусиазъм, наслаждение.
Аз ги изпитах и съм убеден, че и читателят на книгата също ще се извърши с тях! Защото ни откриват хубостта и смисъла на живота и света и ни учат по какъв начин да я търсим и претърпяваме умерено, умно и още веднъж и още веднъж. Ще му оказват помощ и прелестните акварели на един чудноват художник: Ивайло Мирчев. Ивайло Мирчев е прочел по собствен метод поезията на Иван Гранитски и ни я показва със средствата на своето изкуство, с цел да подчертае нейната висока живописност и метафизичен смисъл. По този метод книгата към този момент е на двама ярки и неповторими създатели – единият е стихотворец и създател на словото, а другият е художник и е трансформирал това слово в изображение.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ