Иван Гранитски и проф. Иван Маразов представят книгите от поредицата

Иван Гранитски и проф. Иван Маразов показват книгите от поредицата „ Мнемозина “ в Българската академия на науките. Събитието е на 15 януари.

„ Мнемозина “ е поредност на издателството „ Захарий Стоянов “. В нея са включени книгите „ Залмоксис “, „ Тракийският конник “, „ Гибелта на Троя “, „ Пътят на душите “ и „ Орфей “.

Всяка от тях съдържа мистична поема от Иван Гранитски и критически коментар от Иван Маразов.

Първата книга от поредицата, „ Залмоксис “, излиза през 2019 година, а последната – „ Орфей “, е оповестена през 2023 година

___

Иван Маразов

Интуитивният мистагог

Поезията на Иван Гранитски, която по този начин добре интепретира от гледната точка на литературната рецензия Панко Анчев, съдържа и един втори семантичен слой. Поетът самичък назовава поемите си „ мистични “. Тази дълбинна податливост на Гранитски към „ мистичното/мистериалното “ не е инцидентна. Още от ранни години той се увлича от огромните мистици на древността и новото време и намира в техните трудове откровения за „ скритите неща “, т.е. за тайното познание. В този ред попадат и новите физически открития, които като че ли удостоверяват съществуването на първичен план от „ върховен разсъдък “ в устройството на вселената и възникването на живота. Когато стартира да чете Питагор и Платон, той е притеглен от доктрината за дихотомията „ тяло – душа “, а откривайки К.-Г. Юнг, той намира опора в архетипите на груповото безсъзнателно. Питагорейството, Емпедокъл, орфизмът, Платон са изключително близки на Гранитски свещени учения („ Орфей “). „ Кажи ми кои са ти другари и ще ти кажа кой си “. Макар и много стихийно изграждана първоначално, теоретическата база за неговия мистицизъм последователно се подрежда. Всяка нова поема потвърждава разгръщане на свободата, с която той оперира с митологическия материал. Нещо повече, той реализира все по-дълбоко потапяне в митологичното мислене, в митопоезиса.

В поетичния цикъл „ Съзерцания “ Иван Гранитски съзерцава света и хората от издигнатата позиция на поет-мислител. Естествено е, като човек с идея и осведоменост, той да се обърне към античната философия от стадия, когато тя е още неотделима от митопоетичното, когато употребява фигури и метод на мислене, свойствени за архаичния човек. В този текст предлагам не литературоведски разбор, а екзегетичен коментар на една лирика, в която има доста прикрит, постоянно тайнствен, смислов подтекст.

Макар и не експлицитно, само че в стиховете на Гранитски гъмжи от космогонични знаци: пропаст, пещера, висини, пъклен реки, слънце, огън. Това основава чувство за пораждане / заличаване, величие / гибел, непорочност / гнусота, т.е. за безконечна битка на началата / корени / галактически детайли:

„ Корени и детайли помнят
началото на всички начала “ (XXXI)
„ Елементите начални сътворяват

кръга на безконечните превъплъщения
Огънят водата въодушевява
въздухът е Божието желание “ (XXXII)

„ Огънят танцувайки основава
ипостасите на формите първоначални “ (XXXII)

Растителната метафора за индивида, която Гранитски по разнообразни способи и в разнообразни облици прокарва в своите стихове, е свойствена за митопоезиса. Дори в редките лирични паузи страстта, пробудена от естественото положение, се преобразува в разсъждения за Раждането и Развитието. В този аспект понятия като „ зародиш “, „ семе “, „ корен “, „ кълн “, „ стрък “, „ избуяване “ и други сходни са значими митопоетични категории.

„ Семето в пръстта въздиша
както човешката душа “ (XXXVIII)

Някои стихотворения припомнят диалектическите парадокси на Хераклит:
„ Другото не е ли същото
въпреки с противоположен знак “ (VII)

„ Бавно бързото чака
несъгласията споделени “ (VIII)

„ Единното е с голям брой лица
непрекъснатото е най-нетрайно “ (XXVI)

Наблягането върху Словото се съотнася с архаичната визия за креативната роля на назоваването: изказаната дума е демиургичен космогоничен акт. А въпреки това, то е в основата на Паметта и нейното опазване в поемите, то е отзивчивото средство, посредством което хората споделят общите показа и общата Памет (Х).

„ Притежават думите магична мощ
смисъла сменят и цвета “ (XIX)

Тук е показана семиотичната роля на думата: тя е знак, съответното значение на който се разкрива единствено в подтекста, в който са включени.

„ Душите на индивидите живеят
не в телата а във думите “ (XIX)

Душата е дихание и от това съпоставяне произтича нейното отъждествяване с думата; и душата, и думата излетява като птица от устата на Поета, заради което у индоевропейците постоянно се употребява кенинга „ крилато слово “, само че и душата е крилата, както демонстрират изображенията по антични вази.

„ Затуй свободни те (душите – б.а.) се реят
и се възраждат в слово мъдро “ (XIX)

Сред думите изключително значимо е Името, защото наименуването е равнозначно на придаване на Същност, Идентичност. Епичинят воин е угрижен единствено за това да си сътвори Име, защото в запазването на името (чрез епоса, могилата, изкуството) за идващите генерации той вижда опцията за величие.

„ И разбираш че Смъртта
е единствено загуба на името “ (XXXIII)

Нали след ритуалната гибел в инициацията (възрастова или мистериална) посвещаваният получава ново име като знак на новото раждане в нов статус.

Познанието (самопознанието) носи светлина. Това е друга архаична метафора. Тя е в основа на кулминационния миг в мистериите: бликването на ярка светлина в мрака на пещерата / залата прави миста „ прогледнал “, т.е. получил тайното познание, благословен.

„ И благословен постигаш
висшо прояснение “ (XXXVI)

В стиховете на Гранитски сказуеми като „ виждам “, „ мечтателствам “, „ заглеждам се “ и други сходни се използват доста постоянно и постоянно с тайнствен акцент. А непрекъснатото повторение в разнообразни аспекти на концепцията за Чистота сигурно има корен в орфическата / Емпедокловата тематика за Пречистването: единствено на чистата душа е разрешено да съзерцава „ звездопадите “ небесни, „ втрещен в звездната омайност “. Орфизмът предлага тази съзерцателна позиция за душите, освободени от Дионис от смъртната титаническа съставна част в тях. В доста от „ Съзерцанията “ Гранитски дава израз на тази визия: положителното и мисълта (в душата), бялото, би трябвало да надделеят над злото и краткотрайните телесни утехи, черното. Няма подозрение, че обликът на Пещерата и играта на сенките в нея е вдъхнат от Платон (XXVI)

Опозицията „ душа – тяло “, свойствена за ранната гръцка философия и завършена дефинитивно от Платон, е една от главните тематики в този цикъл:
„ Нямаш към този момент материално тяло
трансфорат в чиста мисъл “ (XIV)
„ В нощта на тялото
душата е заключена “ (XLII)
„ Всъщност няма тлен
за душата ти безплътна “ (XXXIII)

В тази съпротива тялото е материалното / тленното, а душата – безтелесното / безсмъртното. Затова сравнението на душата с лека субстанция като „ пушек “ е непрекъснато в индоевропейските показа: „ от въздуха по-лек “, както споделя Гранитски. У траките имало религиозна фракция на „ капнобатите “ – „ вървящи в дима “ или „ хранещи се с пушек “, които по всяка възможност се грижели посредством специфична диета за чистотата на душата. Дали И. Гранитски е имал поради тази антична метафора или е попитал своето подсъзнание, когато е написал:

„ Многострадалните души се реят
волни и свободни като пушек “ (XVI)
„ Ако се превъплътиш във пушек
ще разкриеш Душа непоколебима “ (XVIII)

В доста от поемите душата търси своя Път – различен извънредно значим архетип в архаичното мислене. Пътят е предначертан, само че не детерминиран. Неговата посока и неговият край зависят от персоналния избор, въплътен в земното държание: дали измежду звездите или при лодкаря, който към този момент чака (XXXV). Затова той е „ собствен “, въпреки и най-често в аспекта на родовата линия.

Реещите се души в безкрая безспорно са „ нашепнати “ от орфическата / питагорейската теория за безсмъртието (ХI и др.). Крайната, висшата цел на пътуването на орфическата душа е да стигне до звездите и да съзерцава техния танц. Гранитски е запленен от това философско течение, по тази причина не е инцидентно, че откриваме толкоз навеяни от него тематики: за безсмъртието на душата, за превъплъщенията ѝ, за магичния смисъл на числата (XL), за маркираното държание на индивида в търсене на безсмъртието. В края на краищата истинната душа ще седне на безконечния гуляй на трапезата на другите герои и богове:

„ Нима не знаете че сте на богове сходни “ (XLV)
„ Случайната игра на зарове “ (XVI) е архетипично схващане за Съдбата / Предопределението. В ритуализирана форма тя се играе по време на сериозни интервали в календарните празници – главно, по Нова Година, само че по този начин също и при избора на цар – той би трябвало да е „ късметлия “. Всяко число си има смисъл, по тази причина играта в действителност разкрива волята на боговете и Съдбата, въплътена в Случая. Именно заради това в светилища и в погребения откриваме ашици, които от време на време са макети, изпълнени в стъкло, бронз, теракота, даже в злато (както във Варненския халколитен некропол или златни зарове, както в архаичното заравяне от Охрид).

Съзерцавайки съзерцаемото, Гранитски в действителност отива надалеч отвън това, което е пред очите му. Това е вътрешно съзерцаване на „ действителното “, от което се ражда нов свят – на духа и мисълта. В него душата свободно се рее в безграничните пространства на извънвремието, думите заместват нешата, с цел да изваят другата действителност.

Най-впечатляващото в този цикъл стхове е превръщането на философските хрумвания в поетични облици, което ускорява тяхното подстрекателство върху усещането на читателите и в прочувствен проект. Това е една стихос–биЛка за душата, която търси своето величие. Нали и лекарите на гетския господ Залмоксис лекували душата с припявания, а тялото с билки. А нашите неверни души и тела, заболели от неистини и лицемерия, остро се нуждаят от лекуване.

Теоретичната база за епичните поеми на Гранитски е в огромна степен интуитивно основана. Той търси мислители, в които да откри вътрешно роднинство за своите мистични увлечения. Чете и размишлява, дискутира и съпоставя. Той непрекъснато се учи, а това значи, че открива себе си. Той схваща за какво ранната философия е неотделима от поезията: светът е изпълним от мисълта, само че се основава от Словото. Религия, просвета, изкуство са тъждествени категории, които дават средства за постигане до Истината. Тази теоретична среда става извор за мистичната устременост на поетическото творчество на Гранитски.

На тази идейна основа се роди концепцията за поредицата „ Мнемозина “. Гръцката богиня на паметта не беше инцидентно определена. Разбира се, положителната памет е наложително изискване за архаичния стихотворец, който я тренира посредством разнообразни мнемотехники. Какво обаче „ запомня “ той? Това, което Музите, дъщерите на Мнемозина, му „ покажат “, тъй като „ от високо “ те виждат и предишното, и бъдещето и ги разкриват на артиста. А той, защото има дара да вижда в отвъдното, го предава на аудиторията си. Затова митичният артист е най-често кьорав, т.е. неговото вътрешно зрение е отправено към Онзи свят, където се пази предишното, свещената история на народа му. Следователно, той пронизва пластовете на времето, изразени пространствено: „ в този момент “ е „ тук “, а „ предишното “ е „ там “. Но точно предишното е значимо: в него се съдържат прецедентите на всички събития, моделите за държание, предопределенията на Съдбата, истината. В това навлизане в предишното се състои „ дарът на Музите “, които те вдъхват в поета. Сега бихме дефинирали „ дара на Музите “ като архетипи на груповото безсъзнателно, за които приказва Юнг. Макар и потиснати от непрекъснатата потопеност в всекидневието, те могат да се разсънят по време на сън, или при изключтелни условия, или у хора с нараснала сензитивност.

У Гранитски тази вътрешен глас е изключително изострена и това му оказва помощ да прекосява граници и да стига до метафори, които като че ли се извличат от сферата на безсъзнателното. Той твърди, че някои стихове ги вижда на сън, че написа незабавно откакто се разсъни рано, т.е. в междинната зона на сън и бодрост. Това са лиминални положения, присъщи за архаичния артист. Той получава дара си насън, по пладне, в пещерите на Музите (Хезиод, Архилох) или нощем в гробниците на антични поети (народни артисти, акини и т.н.).

Гранитски е задоволително просветен в областта на мита, обреда и мистерията. Но това не би било задоволително с цел да изкаже своите видения. Той мисли митологично. У него облиците и действята им се раждат асоциативно: „ дума дума отваря “. Сякаш знае „ от единствено себе си “ архетипичните смисли на обектите и облиците и незабавно ги свързва в асоциативна верига. Пространствените, темпорални или образни опозиции построяват митологичната картина. Понякога потреблението на бинарни опозиции получава космогоничен смисъл. Основната съпротива в неговата лирика е орфико-платоновска: „ тяло – душа “. Тя може да приема разнообразни реализации: „ мрачно – ярко “, „ долу – горе “, „ змия – пчела “, „ втурване – издигане “, „ под земята свят – висини “, „ тленно – постоянно “ и така нататък И както в митопоезиса, тези опозиции вдъхват на новия мит витална динамичност. При Гранитски митът не се „ споделя “, а получава жива плът, сътворява се в самия развой.

Не става дума единствено за метафори, заимствани от мистериалната терминология. Планината, пещерата, реката, дървото, вятърът, светлината, златото, огънят, лирата с нейните седем струни, пътят и така нататък получават бездънен миторитуален смисъл, какъвто са имали за архаичния човек: те се обитават от божества и нимфи, герои и чудовища. Те са освен естествени обекти, те са топоси на сакралното, в които се разиграват свещени истории. Затова повишението на знаковия, семиотичния статус даже на най-дребния обект (дърво, цвете) го издига в йерархията на сакралното.

У Гранитски сегашното постоянно е с негативен знак. Не, той не възхвалява предишното или бъдещето. Той като че ли е във вечността, в безвремието, което се мери в галактически единици, в еони. В стиховете му постоянно се срещаме с глаголните дейности „ полет “, „ издигане “, „ възвисяване “. Това са пространствени термини за отделяне от земното, титаническото начало. Защото времето ни прави смъртни, а успеха над времето дава величие на дущата („ Залмоксис “). Това е орфическото циклично време: Хронос като змия захапала опашката си. Затова И. Гранитски преглежда земното битие („ в този момент “) като „ суетност “, т.е. като ненужна за душата шарена обвивка, която, защото е непрекъснато заета със „ затлъстяване “, ѝ пречи да откри своя същински Път.

Естествено е Пътят да стане една от главните метафори в неговите поеми и стихове („ Пътят на душите “). Той е обвързван с концепцията за преход (пространствен, обществен или инициационен). „ Кораба вербален пътешества из вселенските простори, с цел да открие знанието скрито “. Това е същинското предопределение на пътешествието, което е налице в „ биографиите “ на всички митични и епични артисти (Орфей, Залмоксис, Абарис, Питагор, Епименид, Емпедокъл и т.н.). Те натрупат познание от контакта с „ непознатото “, с цел да го предадат на „ своите “. Но най-чужд е отвъдният свят. Затова огромните теурзи като Питагор и Епименид слизат в долния свят, където прекарват в сън даже стотици години – катабазисът и сънят, символичната гибел, им обезпечава достъп до изора на тайното познание. И Залмоксис, и Орфей, също правят това странствуване, с цел да станат създатели и наставници на велики мистерии. По модела на Питагор Гранитски основава нов мит за слизане на Орфей в Пещерата на съня. Нашият неоепик разказва срещите на поета в царството на Хадес с Емпедокъл, Питагор, Хераклит и Платон, като че ли освен да съблюдава традицията, която изисква да се опише пътешествието в другия свят от определени герои (напр. иранския Арда Вираз или гръцкия Одисей), само че и с цел да покаже, че в действителност тракийският артист непринудено се спуска там, с цел да натрупа познание от мъдреците. Няма значение, че той е по-стар от всички тях – в отвъдния свят времената текат редом. Връщането на Евридика се оказва лиричен мотив и красива метафора на търсенето на сакралното познание. И, както нормално в епоса, тези срещи се оказват и място за шерване на истината за космоса и живота. У Гранитски поетичното съпоставяне на поета с пчела, която натрупа мед като прелита от цвете на цвете, тъкмо превежда ролята на меда/познание в индоеврапейската лирика (Один, Платон). Архетипът на пътя стига кулминационната точка си в картината на реките, които отделят Хадес от белия свят. Те са последният път, който води или до „ наказване “ на неправедните души в мрака или до издигане на праведните до звездите.
Но самата поема е облик на Пътя. Дори механически видяно, и тя, както Пътят, употребява като съществена метрична единица „ стъпката “. А защото поемата се пее и танцува (срв. ария и танц, наречени „ Залмоксис “), тя има свои темп и хореография, т.е. отмерва пространствено Пътя – Маршрут. От стъпките на героя се разтрисат планините, само че Орфей не чува стъпката на Евридика и това довежда пътешествието му до съдбовен край. Този облик на Пътя построява Гранитски в своите поеми и читателят поема по него, с цел да научи доста непознати за него неща.

Понякога стиховете на Гранитски наподобяват като словесни загадки. Бих споделил, те са предумишлено езотерични. Но подобен е мистериалният език – той „ скрива “, с цел да отдели душите на отдадените от тези на непосветените. Първите след девет години Персефона ще изпрати на небесата, а другите ще паднат долу в калта. „ Затворете ушите на непосветените “. Чрез тези думи на Платон Гранитски дефинира своята публика – като го прочете, тя става отдадена, в случай че към този момент не е. Което значи – пречистена и одухотворена. Този катартичен миг е присъщ за поезията на Гранитски. Защото в ритуален проект пречистването е нужната подготовка за посвещението.

От друга страна, „ словото на мъдрия реда международен сътворява “, „ Словото е лекокрилият вестител на Божието желание, невидимата щерна, в която Словото овеществява Небитие във Битие “. Да назовеш значи да сътвориш. Тази присъща за архаичните космогонии визия се трансформира в необорима вътрешна увереност на създателя в силата на „ крилатите думи “.

Разбира се, в неоепичната лирика на Гранитски ще намерим и открити паралели с езика на архаичния епос: многосъставни думи, непрекъснати прилагателни и формули, конструиране на поемите в цикли от песни и така нататък Тази нарочна архаизация на поетичния език основава атмосфера на отминали времена, която облекчава възпримането на новия мит.
Епичните поеми на И. Гранитски възсъздават един загубен свят, в който знанието има полезност. В тях обилно блика митологията и всеки квалифициран четец ще изпита удоволствието да отгатне един или различен облик, едно или друго деяние, да разкрие връзки и асоциации, формули и тематики, метафори и подмятания. Прочитът е като удовлетворението да дешифрираш пъзел. И да се усетиш като отдаден след този сантиментален ностос, завръшане в света на Духа.

Не на мен е обещано да осъждам за поетическия гений на Иван Гранитски. Архаичното общество вижда гения в изкусното потребление на необятен набор от тематики и формули, посредством които артистът предава разкритото му от Музите познание. В поемите си Гранитски основава атмосфера на тайнственост, в която желае да потопи читателя. Прочитът на поезията му се трансформира в посвещение. Затова го назовавам МИСТАГОГ.

__

Мнемозина е гръцката богиня на Паметта. Като щерка на Уран и Гея, тя е измежду предолимпийското потомство божества. Следователно тя пази паметта за „ предисторията “ на света. От Зевс тя родила деветте Музи – покровителки на изкуствата. Чрез тях тя дава на поетите „ знанието “ и те единствено повтарят божествените видения.

Древните вярвали, че има два извора – на Лета, „ Забравата “, и на Мнемозина, „ Паметта “. А по пътя към безсмъртното отвъдно орфиците вземат ограничения да не се объркат тези извори и жадната душа да пие единствено от извора на Мнемозина, защото не би трябвало да не помни паролата за допуск до царството на Персефона.

Гърците назовават „ Истината “ Алетея, незабрава. Загубването на паметта е равнозначно на неистина. Защото единствено паметта обезпечава идентичността на индивида, която се състои в принадлежността към дадена етнокултурна група, жанр, семейство. Дори против дара на безсмъртието, обещан му от Калипсо, Одисей отхвърля да не помни „ себе си “, тъй като тогава той би останал без памет, т.е. без жанр. Или, както той самичък нарекъл себе си, „ Никой “.

Родословната памет, която сплотява и сплотява групата, се съхранява и поддържа от аедите – поетите артисти, чиновници рупори на Музите. Те знаят и пазят всички героични генеалогии и непрекъснато актуализират паметта за тях. Възпявайки подвизите на героите, те припомнят на техните приемници – аристократите, освен славата на рода им, само че и тези полезности, поради които героите умират.

Кръщаваме тази поредност с името на Мнемозина, тъй като имаме вяра в смисъла на Паметта.

1. ЗАЛМОКСИС
2. ТРАКИЙСКИЯТ КОННИК
3. ГИБЕЛТА НА ТРОЯ
4. ПЪТЯТ НА ДУШИТЕ
5. ОРФЕЙ
6. ЛИКУРГ
7.Хермес – царският господ на траките
8. АПОЛОН
9. ДИОНИС
10. КЕНТАВЪРЪТ
11. КОТИТО
12. ТЕЗЕЙ
13. АРЕС КАНДАОН
14. ТЕРЕС, ПРОКНА И ФИЛОМЕЛА
15. СИРЕНАТА
16. АМАЗОНКАТА
17. ДРАКОНЪТ
18. ТИВАНСКАТА ОБСАДА