Проф. Николай Овчаров: В средата на XIV век България отново била голяма империя
Иван Александър избира да укрепи границите си в Тракия, където най-много търси териториално уголемение
Проф. Николай Овчаров
В средата на ХІV в. Българското царство е характерен образец за една забележителна средновековна страна. Българското наличие на север от Дунав е добре проучено от историка Пламен Павлов. Редица документи от ХІV в. свидетелстват, че тогава проходите в Южните Карпати са подсилени с дребни замъци, като изключително внимание е отделено на пътищата по реките Дъмбовица и Арджеш, свързвали Влахия с Трансилвания. Имената на тези крепости, в които е имало български гарнизони, приказват сами по себе си – Бран, Ръшнов, Стража. Това било значимо, тъй като там се е осъществявал граничния и митнически надзор на царството.
По време на цар Иван Александър Асен българската митница се намирала в Източна Трансилвания на прохода Рукър-Бран до град Брашов. За това ясно приказва грамотата на влашкия воевода Радул І (1371; 1377-1383): „ Царю Александре, този, който e твой вамеш (митничар – б. а.) в Рукер, да му заповядаш да взема вама (мито – б. а.), както е съгласно закона. А другояче да не смее да прави. И който и да бъде митничар на моста на Дъбовица (днес – Дъмбовица), той също по този начин да взема. “ Явно митничарите по границата били българи и, както през днешния ден, имали проблеми със закона. А когато воеводата Владислав І Влайко (1364-1377) почнал да сече лични сребърни монети, в началото употребява известните аспри на своя сюзерен, цар Иван Александър, като подрежда да се нанесе контрамарка – клеймо, удостоверяващо личността на воеводата.
Западноевропейците чудесно познавали обстановката във Влахия и Прикарпатието. Във френското „ Анонимно изложение “ (1308 г.) България е избрана като огромна империя, по чиято среда протича река Дунав. В Брюжкия итинерарий от края на ХІV в. в листата на българските градове наред с Търновград са изброени редица замъци от Влахия и Трансилвания. Царството се простира от двете страни на Дунав в цяла серия географски карти (Анджелино де Далорто от 1325-1330 година, Джакопо Касталдо от 1584 година, Йохан Хоман от 1697 година и др.)
В западна посока земите сред Видин, Пирот и Ниш се намирали трайно под скиптъра на цар Иван Александър. Надписът от църквата край Станичене свидетелства, че той оставя чичо си Белаур за техен шеф под строгия надзор на Търновград. Намирането на златовезаната дреха на царя в гроб край същия храм ясно демонстрира, че обстановката се резервира през целия век. Известната Похвала в Песнивеца от 1337 година ясно свидетелства до каква степен се е простирала властта на цар Иван Александър на запад: „...Бдин и цялото Подунавие, дори и до Морава. “ Става дума за региона при днешния сръбски град Смедерево, като река Морава разделя областите Белград и Браничево, които през по-голямата част от Средновековието били в рамките на българската страна. Похвалата илюстрира гордостта, че царят възвърнал българските позиции в региона.
Някои упрекват цар Иван Александър, че изоставил македонските области. Земите към Вардар не били в рамките на царството още от 1282 година Те се поделят сред Византия и Сърбия, а Иван Александър избира да укрепи границите си в Тракия, където най-много търси териториално уголемение. Той поделя с могъщия първи сръбски цар Стефан Душан сферите на въздействие и остава с него непосредствен другар.
Сръбският двор безусловно гъмжал от представители на висшата българска аристокрация. Освен сестрата на царя и брачна половинка на Душан, Елена, там бил брат му, диктатор Йоан Комнин Асен, управлявал завоюваното от сърбите Адриатическо крайбрежие. Високопоставена дама в двора е по-малката сестра Теодора, сватосвана два пъти за короновани особи.
Важно място там има синът на някогашния крънски диктатор Елтимир и братовчед на Душан, Йоан Драгушин от царския жанр на Тертерите, който сръбският крал назовава „ същински брат “ и обичал даже повече от роден брат. А престолонаследникът на престола, вторият и финален сръбски цар Стефан Урош V, по родословие бил три четвърти българин!
Тези връзки със Сръбското царство по време на неговата най-голяма мощност разрешават България да резервира и в третата четвърт на ХІV в. земите по поречието на Струма до Мелник и Петрич. Вече загатнах, че вниманието на цар Иван Александър постоянно било ориентирано към Тракия и черноморското крайбрежие или Романия, както отбелязва Песнивецът. След борбата при Русокастро трайно е превзета цялата област сред Диампол (Ямбол) и Черно море с всички замъци чак до Ахтопол. От изток на запад до яката на Родопите границата сред царството и Византийската империя върви почти по актуалната ни граница с Турция. Този факт се вижда чудесно от Житието на Теодосий Търновски, написано от вселенския патриарх Калист.
Другото огромно завладяване на цар Иван Александър на юг е направено през 1344 година, когато, възползвайки се от Гражданската война във Византия, той причислява към царството по-голямата част от актуалните Пловдивска, Пазарджишка и Смолянска област. Единствената частична териториална загуба, която цар Иван Александър търпи доникъде на ХІV в., е добитата краткотрайно през 1344 година област Мора (Източните Родопи) с основния й град Перперикон.
Очертаните граници на Българското царство към средата на ХІV в. го дефинират като една от огромните средновековни монархии на Европа. Заедно с васалните владения територията му не е била по-малка от 150 000 кв. км. Държавата е приета и на Изток, и на Запад. Ромейският василевс Андроник ІІІ Палеолог назовава Иван Александър собствен „ нравствен брат ”. Това е политическо разбиране, с което съгласно строго дефинираната подчиненост на Източната Римска империя за пръв път български цар е избран за еднакъв. През Х в. великият Симеон съумява да доближи единствено до „ нравствен наследник ”!
С не по-малко почитание към цар Иван Александър се отнасят западните страни. За тях българският държател е император, който с нищо не се отличава от ромейския василевс. В това отношение са доста забавни разменените писма сред Търновград и Република Венеция по отношение на проспериращата сред тях търговия. Още от ХІІІ в. италианските търговци стартират да основават свои фактории по Черно море за експорт на зърнени храни, кожи, восък, мед и други първични материали. Цар Иван Александър основава закони, париращи някои злоупотреби, появили се при тази дейна търговия. През 1346/1347 година е подписан пакта „ Клетва и контракт на господин императора на Загора (България – б. а.) Александър “. Тя урежда търговията на венецианците в България: „...да идват и да си отиват със своите кораби и артикули през цялото ми царство живи и здрави. ” Договорът е доказан с друго писмо от 1352 година до венецианския дож Андреа Дандоло, подписано собственоръчно от владетеля: „ Йоан Александър, цар на всички българи и гърци. ”
Тази политика несъмнено дава резултати. Сребърните венециански матапани са измежду най-често намираните при разкопки в българските градове монети от ХІV в., изключително на юг от Стара планина. Малко по-късно бързат да се намесят и противниците на Венеция, генуезците. През май 1352 година към Търновград се насочат двама пратеници на Паганино Дория, командващ флотата на Генуа в Мраморно море.
В края на византийската Гражданска война се стига и до спокойно регламентиране на връзките сред цар Иван Александър с новия едноличен властник в Константинопол - Йоан V Палеолог. На 9 декември 1354 година многострадалният василевс най-накрая е съумял да надделее над узурпатора Йоан Кантакузин и заема полагаемия му се трон. Още през 1355 година е уречен брака сред дъщерята на царя Кера Мария и византийския престолонаследник Андроник ІV Палеолог. Всичко наподобява чудесно като се изключи фактора, който всички балкански владетели подценяват – турците.
Проф. Николай Овчаров
В средата на ХІV в. Българското царство е характерен образец за една забележителна средновековна страна. Българското наличие на север от Дунав е добре проучено от историка Пламен Павлов. Редица документи от ХІV в. свидетелстват, че тогава проходите в Южните Карпати са подсилени с дребни замъци, като изключително внимание е отделено на пътищата по реките Дъмбовица и Арджеш, свързвали Влахия с Трансилвания. Имената на тези крепости, в които е имало български гарнизони, приказват сами по себе си – Бран, Ръшнов, Стража. Това било значимо, тъй като там се е осъществявал граничния и митнически надзор на царството.
По време на цар Иван Александър Асен българската митница се намирала в Източна Трансилвания на прохода Рукър-Бран до град Брашов. За това ясно приказва грамотата на влашкия воевода Радул І (1371; 1377-1383): „ Царю Александре, този, който e твой вамеш (митничар – б. а.) в Рукер, да му заповядаш да взема вама (мито – б. а.), както е съгласно закона. А другояче да не смее да прави. И който и да бъде митничар на моста на Дъбовица (днес – Дъмбовица), той също по този начин да взема. “ Явно митничарите по границата били българи и, както през днешния ден, имали проблеми със закона. А когато воеводата Владислав І Влайко (1364-1377) почнал да сече лични сребърни монети, в началото употребява известните аспри на своя сюзерен, цар Иван Александър, като подрежда да се нанесе контрамарка – клеймо, удостоверяващо личността на воеводата.
Западноевропейците чудесно познавали обстановката във Влахия и Прикарпатието. Във френското „ Анонимно изложение “ (1308 г.) България е избрана като огромна империя, по чиято среда протича река Дунав. В Брюжкия итинерарий от края на ХІV в. в листата на българските градове наред с Търновград са изброени редица замъци от Влахия и Трансилвания. Царството се простира от двете страни на Дунав в цяла серия географски карти (Анджелино де Далорто от 1325-1330 година, Джакопо Касталдо от 1584 година, Йохан Хоман от 1697 година и др.)
В западна посока земите сред Видин, Пирот и Ниш се намирали трайно под скиптъра на цар Иван Александър. Надписът от църквата край Станичене свидетелства, че той оставя чичо си Белаур за техен шеф под строгия надзор на Търновград. Намирането на златовезаната дреха на царя в гроб край същия храм ясно демонстрира, че обстановката се резервира през целия век. Известната Похвала в Песнивеца от 1337 година ясно свидетелства до каква степен се е простирала властта на цар Иван Александър на запад: „...Бдин и цялото Подунавие, дори и до Морава. “ Става дума за региона при днешния сръбски град Смедерево, като река Морава разделя областите Белград и Браничево, които през по-голямата част от Средновековието били в рамките на българската страна. Похвалата илюстрира гордостта, че царят възвърнал българските позиции в региона.
Някои упрекват цар Иван Александър, че изоставил македонските области. Земите към Вардар не били в рамките на царството още от 1282 година Те се поделят сред Византия и Сърбия, а Иван Александър избира да укрепи границите си в Тракия, където най-много търси териториално уголемение. Той поделя с могъщия първи сръбски цар Стефан Душан сферите на въздействие и остава с него непосредствен другар.
Сръбският двор безусловно гъмжал от представители на висшата българска аристокрация. Освен сестрата на царя и брачна половинка на Душан, Елена, там бил брат му, диктатор Йоан Комнин Асен, управлявал завоюваното от сърбите Адриатическо крайбрежие. Високопоставена дама в двора е по-малката сестра Теодора, сватосвана два пъти за короновани особи.
Важно място там има синът на някогашния крънски диктатор Елтимир и братовчед на Душан, Йоан Драгушин от царския жанр на Тертерите, който сръбският крал назовава „ същински брат “ и обичал даже повече от роден брат. А престолонаследникът на престола, вторият и финален сръбски цар Стефан Урош V, по родословие бил три четвърти българин!
Тези връзки със Сръбското царство по време на неговата най-голяма мощност разрешават България да резервира и в третата четвърт на ХІV в. земите по поречието на Струма до Мелник и Петрич. Вече загатнах, че вниманието на цар Иван Александър постоянно било ориентирано към Тракия и черноморското крайбрежие или Романия, както отбелязва Песнивецът. След борбата при Русокастро трайно е превзета цялата област сред Диампол (Ямбол) и Черно море с всички замъци чак до Ахтопол. От изток на запад до яката на Родопите границата сред царството и Византийската империя върви почти по актуалната ни граница с Турция. Този факт се вижда чудесно от Житието на Теодосий Търновски, написано от вселенския патриарх Калист.
Другото огромно завладяване на цар Иван Александър на юг е направено през 1344 година, когато, възползвайки се от Гражданската война във Византия, той причислява към царството по-голямата част от актуалните Пловдивска, Пазарджишка и Смолянска област. Единствената частична териториална загуба, която цар Иван Александър търпи доникъде на ХІV в., е добитата краткотрайно през 1344 година област Мора (Източните Родопи) с основния й град Перперикон.
Очертаните граници на Българското царство към средата на ХІV в. го дефинират като една от огромните средновековни монархии на Европа. Заедно с васалните владения територията му не е била по-малка от 150 000 кв. км. Държавата е приета и на Изток, и на Запад. Ромейският василевс Андроник ІІІ Палеолог назовава Иван Александър собствен „ нравствен брат ”. Това е политическо разбиране, с което съгласно строго дефинираната подчиненост на Източната Римска империя за пръв път български цар е избран за еднакъв. През Х в. великият Симеон съумява да доближи единствено до „ нравствен наследник ”!
С не по-малко почитание към цар Иван Александър се отнасят западните страни. За тях българският държател е император, който с нищо не се отличава от ромейския василевс. В това отношение са доста забавни разменените писма сред Търновград и Република Венеция по отношение на проспериращата сред тях търговия. Още от ХІІІ в. италианските търговци стартират да основават свои фактории по Черно море за експорт на зърнени храни, кожи, восък, мед и други първични материали. Цар Иван Александър основава закони, париращи някои злоупотреби, появили се при тази дейна търговия. През 1346/1347 година е подписан пакта „ Клетва и контракт на господин императора на Загора (България – б. а.) Александър “. Тя урежда търговията на венецианците в България: „...да идват и да си отиват със своите кораби и артикули през цялото ми царство живи и здрави. ” Договорът е доказан с друго писмо от 1352 година до венецианския дож Андреа Дандоло, подписано собственоръчно от владетеля: „ Йоан Александър, цар на всички българи и гърци. ”
Тази политика несъмнено дава резултати. Сребърните венециански матапани са измежду най-често намираните при разкопки в българските градове монети от ХІV в., изключително на юг от Стара планина. Малко по-късно бързат да се намесят и противниците на Венеция, генуезците. През май 1352 година към Търновград се насочат двама пратеници на Паганино Дория, командващ флотата на Генуа в Мраморно море.
В края на византийската Гражданска война се стига и до спокойно регламентиране на връзките сред цар Иван Александър с новия едноличен властник в Константинопол - Йоан V Палеолог. На 9 декември 1354 година многострадалният василевс най-накрая е съумял да надделее над узурпатора Йоан Кантакузин и заема полагаемия му се трон. Още през 1355 година е уречен брака сред дъщерята на царя Кера Мария и византийския престолонаследник Андроник ІV Палеолог. Всичко наподобява чудесно като се изключи фактора, който всички балкански владетели подценяват – турците.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ