Мери Мейсън, която прекоси желязната завеса, за да преподава английски у нас
Историята стартира с едно безутешно куче и приключва с мемоарна книга. Впрочем краят на историята още не е напълно прочут, тъй като тя продължава. Но в случай че заложим на неслучайните случайности, имало е да се случи по този начин, че от кучето, осиновено от семейство млади пловдивчани в Бирмингам, се стигна до откриването на една от първите учителки- англичанки в британските гимназии в Пловдив и София. За Мери Мейсън пък, към този момент гонеща 90-те години, само че все по този начин усмихната и бодра, този епизод върна в сегашното и трогателен интервал от живота и, което я въодушеви да стартира от отговорите на пет въпроса, с цел да стигне до цяла мемоарна книга.
Мери Мейсън и Ан Слейтър са първите две британски учителки в новосъздадената през 1958-ма година Английска гимназия в Пловдив. След като образова от начало до край един випуск, Мери Мейсън отсрочва завръщането си в Англия и остава една година като учителка в Английската гимназия в София, където пък работи дружно с Мерсия Макдермот. Оказва се, че след толкоз години животът в България е оставил незаличими следи в паметта на усмихнатата англичанка, а нещата, които споделя, рядко могат да се научат от другаде. Защото това е погледът на чужденката към живота в страната ни през 60-те.
Как Мери Мейсън попада в България
Мери Мейсън е от първото потомство работен деца в Англия, които получават достъп до висше обучение. Със стипендия тя приключва Лондонския университет и става учителка. Родена и израсла в мощно политизирано семейство на социалисти, тя копнее да види с очите си това, за което приказват и родителите и, и за което става дума на неделните лейбъристки сбирки, по тази причина, щом вижда в дъното на бюлетина за работни училищен места обявата на българското посолство, не се доста чуди. Обявата била със напълно дребни букви, търсели се учители за новата британска гимназия в Пловдив.
Мери Мейсън се явява на конкурс в посолството, а особена конкуренция не е имало. След като я утвърждават, получава една настоятелна покана от Форин офис, а диалогът там е бил много корав, откакто и до през днешния ден си го спомня. Предупредили я за нищо на света да не потегля към социалистическата страна, тъй като зад желязната завеса никой няма да и помогне, в случай че се озове в неприятна обстановка. Въпреки тези предизвестия, през септември 1959-та година тя се качва на Ориент експрес и, както споделя, " и до през днешния ден не съм пътувала по по-луксозен метод ". Билетите обезпечава българското държавно управление.
Първите и усещания след идването, когато слизат с Ан Слейтър на Централна гара- София, а перонът е запустял, са много страховити. Облаци дим над локомотива, те двете изтощени и мръсни от саждите, колкото и първокласно да е било купето, струпан багаж, сами... После в един миг делегацията по посрещането се появява, на най-високо равнище, цветя, обятия..
Свикнала с класовото разделяне в Англия, тук се учудва още в първия час, когато водачът на колата, която ще ги откара до Пловдив, сяда дружно с всички останали на масата, вместо да бъде отпратен в кухнята. После си спомня по какъв начин по пътя от София до Пловдив през нощта са срещнали едвам три коли и две магарешки каруци.
В Пловдив
В Пловдив настаняват двете британски учителки в една стая на суперлуксозната за времето си емблема на града - хотел " Тримонциум " и са горди, че са решили на такова високо равнище квартирния им проблем. Мислели за непрекъснато. Да, само че с известно отегчение, отчитайки го като каприз, се наложило да им търсят обособени квартири.
В учебното заведение ги посрещнали с каре на плаца и толкоз доста цветя, че " можехме да отворим цветарски магазин ". По това време Английската гимназия се намира в някогашната Семинария, там е сниман филмът " Вчера ".
Мери Мейсън и Ан Слейтър са първите англичанки, които освен учениците, само че и учителите виждат. Те в действителност импровизират на база на знанията и опита си и основават основите на преподаването на непознат език от чужденци. " Те сложиха толкоз високи стандарти, че след тях ние към този момент знаехме какво да пожелаваме от британските си сътрудници ", споделя първият шеф на гимназията Любен Христов в спомените си.
Докато Ан Слейтър е била по-дистанцирана и строга, Мери Мейсън влиза непосредствено в сърцата на учениците си. Те я помнят като " усмихнатата розовобузеста Мери ", която ги учи освен на език и наречие, само че и на държание, обноски, метод на обличане. Градът също е любопитен към чужденките. След толкоз години Мери още си спомня с усмивка какъв брой доста претенденти за сватба е имала. Впрочем тя по този начин и не подписва брак.
В Пловдив тя е в основата на основаването на първия училищен вестник на британски " The Report ", слага и " Венецианският търговец " на Шекспир. Докато е в града, завладял сърцето и още от първия ден с чудните си гледки и с топлото отношение, тя кани брат си, свои близки, тъй че и за тях България към този момент значи нещо.
Когато гимназията навършва 30 години, Мери Мейсън идва за юбилея и държи слово. Когато предходната година гимназията навърши 60 години, неин приветствен адрес бе прочетен от настоящия шеф на гимназията Николай Радев по време на церемонията, а записките и бяха предадени на Виртуалния музей на сегашната Езикова гимназия " Пловдив ". А тези дни на къса екскурзия в Пловдив бяха нейни по- млади близки, мощно заинтригувани от града тъкмо поради нейните мемоари...Така историята продължава.
Една година в София
Българската история на Мери Мейсън преди към 60 години обаче не свършва с Пловдив. " Мисълта да се върна към суровите правила на преподаване в студената капиталистическа Англия ме подтискаше - написа тя в записките си. Помолих българските управляващи да ме оставят да преподавам една година в София и те на драго сърце се съгласиха. Така през 1964-65 година преподавах британски език и литература в Първа британска гимназия в София ".
Промяната носи нови усещания на Мери Мейсън, тя разказва София като " прелестен съвременен столичен град с необятни улици, увенчани със сянката на Витоша, с доста сняг през зимата и мека топлота през лятото. " Това е прекомерно друг свят от горещия древен източен Пловдив. " И учениците ни бяха разнообразни. Повечето от учениците в Пловдив идваха от провинцията, доста малко бяха от самия град. Като самата мен, те бяха първото потомство в своите фамилии, което получаваше положително обучение и бяха напълно наясно какви късметлии са. Учениците в София бяха деца на хора от горния ешелон на
комунистическата партия, синове и дъщери на министри, държавни чиновници, посланици, генерали и интелектуалци. В София нямаше интернат, учениците живееха в домовете си. Те бяха много по-обиграни от учениците в Пловдив, само че все по този начин жадни за познания. "
В София Мери Мейсън заварва Мерсия Макдермот, която също преподава за една година в гимназията, само че и написа тогава своята книга за Васил Левски- " най-големият от български герои, екзекутиран поради освобождението на своята страна от Отоманската империя ", написа Мери. Книгата е оповестена в Англия под заглавието " Апостолът на свободата ", преведена след това на български и след нейното издаване, Мерсия стана звезда, спомня си още тя.
Мерсия Макдермот тогава е член на Британската комунистическа партия и дълголетен ръководител на Британско- българското сдружение. После тя написва доста други книги за България, а последната е мемоарната " Once upon a time in Bulgaria " - " Имало едно време в България ". " Всъщност съвсем всичко, което знам за историята на България, научих от Мерсия ", споделя Мери.
Освен работата в гимназията, двете англичанки тогава стават и близки приятелки. " Заедно ходехме на опера и балет, откривахме културните полезности на София. Живеехме дружно в един остарял хотел, " Славянска сказка ", на десетина минути пешком от гимназията. Когато Мерсия и аз си припомняме тази щастлива година, в спомените ни оживяват нашите недели, когато ние, дружно с половин София, вземахме трамвая до подножието на Витоша и се катерехме нагоре, на връщане сядахме в някой от новите заведения за хранене за обед, а вечер отивахме на опера. Особено добре си припомням новогодишния ден на 1964-та. Беше явен безоблачен ден, вледеняващо леден. Ние катерехме планината измежду замръзнали дървета, първо широколистни, след това борове, с пъхтене и големи старания успяхме да се качим на Витоша и да погледнем от горната страна. Планините се диплеха във всички направления освен в България, виждаха се и планините в Югославия и Гърция. Тогава аз алегорично влязох в клуба на индивидите, които пълзят нагоре по всякакви планини и се отписах от тоя клуб едвам когато краката ми към този момент не устояха - 30 години по-късно ".
" Мерсия и аз работехме доста крепко в гимназията и това не остана неусетно. Никой по света не празнува по този начин въодушевено 400-тата годишнина от рождението на Шекспир през 1964-та, както софийската Първа британска гимназия. Наехме същински спектакъл и всеки клас представяше сцена от пиеса на Шекспир с костюми, предоставени ни от Народния спектакъл. Нечия майка тогава работеше там, прибавя с усмивка Мери. Когато 20 години по-късно посетих България, стоях на стъпалата на " Александър Невски ", когато един слаб млад мъж ме поздрави. " Другарко Мейсън, сподели той, аз играх Цезар! " Тогава разпознах Сава, той играеше в спектакъла. Това беше доста щастлива среща ".
В записките си Мери Мейсън си спомня и тържествата, тогава ги назоваха " банкети " с сътрудници по всевъзможни постоянни исторически и политически мотиви. " Българите бяха доста положителни в това, постоянно имаше доста вино и добра храна, национални и революционни песни и най-после танци. Мерсия и аз научихме няколко български национални песни, оказа помощ ни учителят по музика. Твърде необикновени ми бяха ритмите и извивките, само че ние интензивно репетирахме, прекомерно шумно /по български/, до момента в който катерехме Витоша в неделите. Така на тържеството за Осми март изпяхме на два гласа " Слънцето трепти, захожда ". Това беше признато доста добре, някои колежки даже се просълзиха. Окуражени от аплодисментите, Мерсия и аз приготвихме още една ария за идващия прием, само че, за наше отчаяние, повече не ни поканиха да пеем... "
След тази година в София, която прибавя разнообразни цветове към усещанията и от престоя в Пловдив, Мери Мейсън взема решение да се завърне в родния си Бирмингам при фамилията си и по този начин епизодът " България " в нейния живот приключва през юли 1964-та. Но в действителност по този начин и не приключва в действителност, тъй като откакто предходната година стана известно, че тя е жива и здрава, доста нейни някогашни възпитаници и се обадиха.
А всичко стартира от едно куче. Младото семейство от Пловдив живееше на първия етаж в един блок, а когато кучето оставаше единствено, плачеше безутешно. Домоуправителят ги осведоми, че една стара дама от горния етаж се е оплакала и е изразила опасения, че те може би не се отнасят както би трябвало с животното. Младото семейство незабавно отиде да и се извини и да и изясни, че неотдавна са го взели и не е привикнало да стои единствено. От дума на дума стана ясно, че са от България, от Пловдив. " О, Пловдив, споделила Мери. Прекарах четири от най-хубавите си години в живота в Пловдив през 60-те ".
От тая дума нататък следва другарство, мемоарна книга и нови туристи от Англия. Както се споделя, думата дума отваря...И прави истории.
Мери Мейсън и Ан Слейтър са първите две британски учителки в новосъздадената през 1958-ма година Английска гимназия в Пловдив. След като образова от начало до край един випуск, Мери Мейсън отсрочва завръщането си в Англия и остава една година като учителка в Английската гимназия в София, където пък работи дружно с Мерсия Макдермот. Оказва се, че след толкоз години животът в България е оставил незаличими следи в паметта на усмихнатата англичанка, а нещата, които споделя, рядко могат да се научат от другаде. Защото това е погледът на чужденката към живота в страната ни през 60-те.
Как Мери Мейсън попада в България
Мери Мейсън е от първото потомство работен деца в Англия, които получават достъп до висше обучение. Със стипендия тя приключва Лондонския университет и става учителка. Родена и израсла в мощно политизирано семейство на социалисти, тя копнее да види с очите си това, за което приказват и родителите и, и за което става дума на неделните лейбъристки сбирки, по тази причина, щом вижда в дъното на бюлетина за работни училищен места обявата на българското посолство, не се доста чуди. Обявата била със напълно дребни букви, търсели се учители за новата британска гимназия в Пловдив.
Мери Мейсън се явява на конкурс в посолството, а особена конкуренция не е имало. След като я утвърждават, получава една настоятелна покана от Форин офис, а диалогът там е бил много корав, откакто и до през днешния ден си го спомня. Предупредили я за нищо на света да не потегля към социалистическата страна, тъй като зад желязната завеса никой няма да и помогне, в случай че се озове в неприятна обстановка. Въпреки тези предизвестия, през септември 1959-та година тя се качва на Ориент експрес и, както споделя, " и до през днешния ден не съм пътувала по по-луксозен метод ". Билетите обезпечава българското държавно управление.
Първите и усещания след идването, когато слизат с Ан Слейтър на Централна гара- София, а перонът е запустял, са много страховити. Облаци дим над локомотива, те двете изтощени и мръсни от саждите, колкото и първокласно да е било купето, струпан багаж, сами... После в един миг делегацията по посрещането се появява, на най-високо равнище, цветя, обятия..
Свикнала с класовото разделяне в Англия, тук се учудва още в първия час, когато водачът на колата, която ще ги откара до Пловдив, сяда дружно с всички останали на масата, вместо да бъде отпратен в кухнята. После си спомня по какъв начин по пътя от София до Пловдив през нощта са срещнали едвам три коли и две магарешки каруци.
В Пловдив
В Пловдив настаняват двете британски учителки в една стая на суперлуксозната за времето си емблема на града - хотел " Тримонциум " и са горди, че са решили на такова високо равнище квартирния им проблем. Мислели за непрекъснато. Да, само че с известно отегчение, отчитайки го като каприз, се наложило да им търсят обособени квартири.
В учебното заведение ги посрещнали с каре на плаца и толкоз доста цветя, че " можехме да отворим цветарски магазин ". По това време Английската гимназия се намира в някогашната Семинария, там е сниман филмът " Вчера ".
Мери Мейсън и Ан Слейтър са първите англичанки, които освен учениците, само че и учителите виждат. Те в действителност импровизират на база на знанията и опита си и основават основите на преподаването на непознат език от чужденци. " Те сложиха толкоз високи стандарти, че след тях ние към този момент знаехме какво да пожелаваме от британските си сътрудници ", споделя първият шеф на гимназията Любен Христов в спомените си.
Докато Ан Слейтър е била по-дистанцирана и строга, Мери Мейсън влиза непосредствено в сърцата на учениците си. Те я помнят като " усмихнатата розовобузеста Мери ", която ги учи освен на език и наречие, само че и на държание, обноски, метод на обличане. Градът също е любопитен към чужденките. След толкоз години Мери още си спомня с усмивка какъв брой доста претенденти за сватба е имала. Впрочем тя по този начин и не подписва брак.
В Пловдив тя е в основата на основаването на първия училищен вестник на британски " The Report ", слага и " Венецианският търговец " на Шекспир. Докато е в града, завладял сърцето и още от първия ден с чудните си гледки и с топлото отношение, тя кани брат си, свои близки, тъй че и за тях България към този момент значи нещо.
Когато гимназията навършва 30 години, Мери Мейсън идва за юбилея и държи слово. Когато предходната година гимназията навърши 60 години, неин приветствен адрес бе прочетен от настоящия шеф на гимназията Николай Радев по време на церемонията, а записките и бяха предадени на Виртуалния музей на сегашната Езикова гимназия " Пловдив ". А тези дни на къса екскурзия в Пловдив бяха нейни по- млади близки, мощно заинтригувани от града тъкмо поради нейните мемоари...Така историята продължава.
Една година в София
Българската история на Мери Мейсън преди към 60 години обаче не свършва с Пловдив. " Мисълта да се върна към суровите правила на преподаване в студената капиталистическа Англия ме подтискаше - написа тя в записките си. Помолих българските управляващи да ме оставят да преподавам една година в София и те на драго сърце се съгласиха. Така през 1964-65 година преподавах британски език и литература в Първа британска гимназия в София ".
Промяната носи нови усещания на Мери Мейсън, тя разказва София като " прелестен съвременен столичен град с необятни улици, увенчани със сянката на Витоша, с доста сняг през зимата и мека топлота през лятото. " Това е прекомерно друг свят от горещия древен източен Пловдив. " И учениците ни бяха разнообразни. Повечето от учениците в Пловдив идваха от провинцията, доста малко бяха от самия град. Като самата мен, те бяха първото потомство в своите фамилии, което получаваше положително обучение и бяха напълно наясно какви късметлии са. Учениците в София бяха деца на хора от горния ешелон на
комунистическата партия, синове и дъщери на министри, държавни чиновници, посланици, генерали и интелектуалци. В София нямаше интернат, учениците живееха в домовете си. Те бяха много по-обиграни от учениците в Пловдив, само че все по този начин жадни за познания. "
В София Мери Мейсън заварва Мерсия Макдермот, която също преподава за една година в гимназията, само че и написа тогава своята книга за Васил Левски- " най-големият от български герои, екзекутиран поради освобождението на своята страна от Отоманската империя ", написа Мери. Книгата е оповестена в Англия под заглавието " Апостолът на свободата ", преведена след това на български и след нейното издаване, Мерсия стана звезда, спомня си още тя.
Мерсия Макдермот тогава е член на Британската комунистическа партия и дълголетен ръководител на Британско- българското сдружение. После тя написва доста други книги за България, а последната е мемоарната " Once upon a time in Bulgaria " - " Имало едно време в България ". " Всъщност съвсем всичко, което знам за историята на България, научих от Мерсия ", споделя Мери.
Освен работата в гимназията, двете англичанки тогава стават и близки приятелки. " Заедно ходехме на опера и балет, откривахме културните полезности на София. Живеехме дружно в един остарял хотел, " Славянска сказка ", на десетина минути пешком от гимназията. Когато Мерсия и аз си припомняме тази щастлива година, в спомените ни оживяват нашите недели, когато ние, дружно с половин София, вземахме трамвая до подножието на Витоша и се катерехме нагоре, на връщане сядахме в някой от новите заведения за хранене за обед, а вечер отивахме на опера. Особено добре си припомням новогодишния ден на 1964-та. Беше явен безоблачен ден, вледеняващо леден. Ние катерехме планината измежду замръзнали дървета, първо широколистни, след това борове, с пъхтене и големи старания успяхме да се качим на Витоша и да погледнем от горната страна. Планините се диплеха във всички направления освен в България, виждаха се и планините в Югославия и Гърция. Тогава аз алегорично влязох в клуба на индивидите, които пълзят нагоре по всякакви планини и се отписах от тоя клуб едвам когато краката ми към този момент не устояха - 30 години по-късно ".
" Мерсия и аз работехме доста крепко в гимназията и това не остана неусетно. Никой по света не празнува по този начин въодушевено 400-тата годишнина от рождението на Шекспир през 1964-та, както софийската Първа британска гимназия. Наехме същински спектакъл и всеки клас представяше сцена от пиеса на Шекспир с костюми, предоставени ни от Народния спектакъл. Нечия майка тогава работеше там, прибавя с усмивка Мери. Когато 20 години по-късно посетих България, стоях на стъпалата на " Александър Невски ", когато един слаб млад мъж ме поздрави. " Другарко Мейсън, сподели той, аз играх Цезар! " Тогава разпознах Сава, той играеше в спектакъла. Това беше доста щастлива среща ".
В записките си Мери Мейсън си спомня и тържествата, тогава ги назоваха " банкети " с сътрудници по всевъзможни постоянни исторически и политически мотиви. " Българите бяха доста положителни в това, постоянно имаше доста вино и добра храна, национални и революционни песни и най-после танци. Мерсия и аз научихме няколко български национални песни, оказа помощ ни учителят по музика. Твърде необикновени ми бяха ритмите и извивките, само че ние интензивно репетирахме, прекомерно шумно /по български/, до момента в който катерехме Витоша в неделите. Така на тържеството за Осми март изпяхме на два гласа " Слънцето трепти, захожда ". Това беше признато доста добре, някои колежки даже се просълзиха. Окуражени от аплодисментите, Мерсия и аз приготвихме още една ария за идващия прием, само че, за наше отчаяние, повече не ни поканиха да пеем... "
След тази година в София, която прибавя разнообразни цветове към усещанията и от престоя в Пловдив, Мери Мейсън взема решение да се завърне в родния си Бирмингам при фамилията си и по този начин епизодът " България " в нейния живот приключва през юли 1964-та. Но в действителност по този начин и не приключва в действителност, тъй като откакто предходната година стана известно, че тя е жива и здрава, доста нейни някогашни възпитаници и се обадиха.
А всичко стартира от едно куче. Младото семейство от Пловдив живееше на първия етаж в един блок, а когато кучето оставаше единствено, плачеше безутешно. Домоуправителят ги осведоми, че една стара дама от горния етаж се е оплакала и е изразила опасения, че те може би не се отнасят както би трябвало с животното. Младото семейство незабавно отиде да и се извини и да и изясни, че неотдавна са го взели и не е привикнало да стои единствено. От дума на дума стана ясно, че са от България, от Пловдив. " О, Пловдив, споделила Мери. Прекарах четири от най-хубавите си години в живота в Пловдив през 60-те ".
От тая дума нататък следва другарство, мемоарна книга и нови туристи от Англия. Както се споделя, думата дума отваря...И прави истории.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ