Не пипайте майките и бащите ни с мръсните си ръце
Историята от село Ягода не просто влезе в новините. Тя удари в най-болезненото място – съвестта. Дом за възрастни хора, трансфорат в същинска къща на ужасите. Хора, които в последните години от живота си трябваше да намерят успокоение, са били вързвани, упоявани, бити. Без вода, без топлота, без право на глас. Върху мръсни матраци и с вързани крака. Заключени. Превърнати в сенки.
И не, това не е кадър от тъмното Средновековие. Това се случва в България. В 2025 година. Сега, когато кажеш „ Ягода “, не усещаш прохлада. А мухъл. Не усет – а мъка. Не капка наслаждение – а кофа яд. „ Ягода “ към този момент звучи като шепот от стая без прозорци. Като окована тишина. Като вик, удавен в анестезия.
Никой родител не заслужава сходно отношение. Нито моят, нито вашият. Нито майката, която е гасила нощем лампата до леглото ни, нито бащата, който е залитал от отмалялост, с цел да " изучи " децата си. Никоя баба, никой дядо – в Ягода, в Силистра, в Бургас, в Перник – не би трябвало да приключи живота си в боязън, синини и без глас.
Тези хора са построили тази страна. Те са претърпели рецесии, преходи, загуби. И в този момент – в миг, в който би трябвало да получат малко човешка грижа, ги тикваме в места без име, където душата се изгубва от боязън, а тялото – от болежка.
Свиква ли се с това?
Министърът сподели фотоси. Съдът ще се произнесе. Но моралният съд към този момент е заседавал. И всеки, който гледа на възрастните като на " тежест ", всеки, който ги експлоатира за пари, за парцели, за облагодетелстване – би трябвало да понесе не просто наказване. Трябва да усети гнева на едно общество, което към момента има вяра в човещината.
Тази история би трябвало да е катализатор. Да се трансформират закони. Да се създадат същински инспекции. Да се даде глас на безмълвните стаи, в които тлее тиха болежка. Искам разклащане. Системно. Дълбоко. Болезнено. Да се запомни вечно. Не с конференции и обещания на хартия, не с мазни усмивки от трибуната. А с следствия, арести, отнети лицензи, обществени описи на отговорните. И позор. Такъв позор, че повече никой в тази страна да не си намерения, че може да се храни с болката на най-беззащитните.
Искам инспекциите да са непредвидени. Искам сълзите от нечии очи да станат основа на закони. Искам имената на виновниците да се помнят не с букви, а с цялостната си тежест – както помним нарушителите в учебниците по история. Защото това не е просто закононарушение – това е морална ампутация. Обществото ни ще загние, в случай че не отреже тази гангрена до корен.
И в случай че някой дръзне отново да трансформира топлината в затвор – да знае, че следва стихия. Ние, децата на тези хора, повече няма да мълчим. И няма да извиним.
Защото в случай че не го създадем в този момент – ние ще сме идващите вързани.
И не, това не е кадър от тъмното Средновековие. Това се случва в България. В 2025 година. Сега, когато кажеш „ Ягода “, не усещаш прохлада. А мухъл. Не усет – а мъка. Не капка наслаждение – а кофа яд. „ Ягода “ към този момент звучи като шепот от стая без прозорци. Като окована тишина. Като вик, удавен в анестезия.
Никой родител не заслужава сходно отношение. Нито моят, нито вашият. Нито майката, която е гасила нощем лампата до леглото ни, нито бащата, който е залитал от отмалялост, с цел да " изучи " децата си. Никоя баба, никой дядо – в Ягода, в Силистра, в Бургас, в Перник – не би трябвало да приключи живота си в боязън, синини и без глас.
Тези хора са построили тази страна. Те са претърпели рецесии, преходи, загуби. И в този момент – в миг, в който би трябвало да получат малко човешка грижа, ги тикваме в места без име, където душата се изгубва от боязън, а тялото – от болежка.
Свиква ли се с това?
Министърът сподели фотоси. Съдът ще се произнесе. Но моралният съд към този момент е заседавал. И всеки, който гледа на възрастните като на " тежест ", всеки, който ги експлоатира за пари, за парцели, за облагодетелстване – би трябвало да понесе не просто наказване. Трябва да усети гнева на едно общество, което към момента има вяра в човещината.
Тази история би трябвало да е катализатор. Да се трансформират закони. Да се създадат същински инспекции. Да се даде глас на безмълвните стаи, в които тлее тиха болежка. Искам разклащане. Системно. Дълбоко. Болезнено. Да се запомни вечно. Не с конференции и обещания на хартия, не с мазни усмивки от трибуната. А с следствия, арести, отнети лицензи, обществени описи на отговорните. И позор. Такъв позор, че повече никой в тази страна да не си намерения, че може да се храни с болката на най-беззащитните.
Искам инспекциите да са непредвидени. Искам сълзите от нечии очи да станат основа на закони. Искам имената на виновниците да се помнят не с букви, а с цялостната си тежест – както помним нарушителите в учебниците по история. Защото това не е просто закононарушение – това е морална ампутация. Обществото ни ще загние, в случай че не отреже тази гангрена до корен.
И в случай че някой дръзне отново да трансформира топлината в затвор – да знае, че следва стихия. Ние, децата на тези хора, повече няма да мълчим. И няма да извиним.
Защото в случай че не го създадем в този момент – ние ще сме идващите вързани.
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ