Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Много са националните герои по света – хора, преобърнали ориста на даден народ или даже район. Малцина обаче са тези, за които може да се каже, че пренаписват историята на цялостен един континент. В началото на XIX век животът и делото на един човек се трансформират в пътеводна светлина за свободата и независимостта на милиони. Векове на власт, упражнявана от презокеанската метрополия, обричат Южна Америка на нежеланата орис да е донор на пари и запаси, без да има вяра за някакво независимо, свободно развиване.

Любопитното е, че този човек, живял преди два века, изрича тогава слова, които и до през днешния ден остават мъчително настоящи освен за латиноамериканците, само че и за нас, българите „ Развитието на една нация ще върви със същата скорост, с която и развиването на образованието й. Ако образованието е във напредък и нацията ще е във напредък. Ако образованието тъпче на едно място, то нацията също ще е в застой. Ако образованието стартира да се проваля, нацията също ще бъде провалена. Ако образованието рухне, нацията ще пропадне в най-мрачната пропаст! “ Словата му се оказват оракулски, а идеята на която посвещава живота си – без значение, свободно и демократично общество, към момента не е достигната от потомците му, за които той – Симон Боливар, остава знак на напредъка, свободата и просперитета.

Симон Хосе Антонио де ла Сантисима Тринидад Боливар Паласиос Понте и Бланко се ражда на 24 юли 1783 година в град Каракас, тогава столица на капитан-генералството Венецуела, част от Испанската колониална империя в Новия свят. Рода Боливар произлиза от малък кралски чиновник от Навара, който се мести в Южна Америка в края на XVI век. Използвайки позициите си в държавната администрация, този предтеча, който също се назовава Симон, съумява да се сроди с локално заможно семейство, а наследниците му повтарят практиката, трупайки пари и въздействие потомство след потомство.

Баща му Хуан Висенте Боливар и Понте е притежател на няколко плантации и огромни парцели в редица градове на Венецуела. Успешната икономическа активност се съчетава с военна кариера в границите на няколкото войни, водени от Испания в средата на XVIII век. По майчина линия Симон е правоприемник на рода Паласиос, които по бащина линия на майката на Боливар – Мария Консепсион, произлизат от един от синовете на крал Фернандо III Кастилски, а по майчина – от завоевателя Франсиско де Инфанте – един от създателите на Каракас.

Симон израства като част от едно от най-богатите креолски фамилии в Новия свят. Детството му обаче напълно не е безпроблемно. Макар да живее в благоденствие, момчето остава без татко когато е на 3, а още не навършил и 10 години, губи и майка си. Най-малък от четирите деца на Хуан и Мария, Симон се трансформира в последна грижа на своите вуйчовци, които поемат опеката над децата и се захващат да уредят браковете им по този начин, щото фамилното имане на рода Боливар да премине в техни ръце. Момчето изкарва няколко тягостни години под опеката на вуйчовците си и даже се пробва да избяга от вкъщи.

В последна сметка приключва главно учебно заведение в Каракас, след което през 1799 година е изпратен в Испания, където единия от вуйчовците му поддържа тесни връзки с хора от кралския двор. Будно, само че непокорно, момчето се оказва проблематичен проблем за всеки от неколцината учители и наставници, които са му назначавани през годините. Покрай бунтарщината, Симон усвоява типичен езици, испанска литература, както и всички обществени дисциплини, считани за наложителни за един тогавашен благородник – музика, етикет, езда, фехтовка и калиграфия.

Успоредно с образованието и присъединяване в дворцовите интриги, младият Боливар се среща и с любовта в лицето на по-голямата с три години Мария Тереза Родригес дел Торо и Алайса. След къса разлъка през 1801 година и едно пътешестване на Боливар до Париж, двойката се дами публично на 26 май 1802 година След церемонията двойката отпътува за Каракас, където се открива. Семейното благополучие уви трае малко – Мария Тереза се разболява от жълта тресчица и умира при започване на 1803 година Симон е сломен и се заклева, че в никакъв случай повече няма да се дами. Зарязва всичките си каузи и парцели във Венецуела и отпътува още веднъж за Европа.

След къс престой в Мадрид, където посещава своя тъст и споделя тъгата му, Симон взема решение още веднъж да замине за Франция и през ноември 1804 година идва в Париж. Оказва се че идването му е навръх време, с цел да стане очевидец на коронацията на Наполеон за император на 2 декември 1804 година През идната половин година Боливар, дружно с още неколцина креоли, поема на странствуване из Италия, където първо участва на коронацията на Наполеон за крал на Италия в Милано, а по-късно посещава Флоренция, Венеция и най-после Рим, където съумява да се срещне с папа Пий VII.

Смята се, че точно по време на престоя си в Италия, Боливар дефинитивно прегръща концепцията за Независима Америка и слагане завършек на испанското господство. Убежденията му се затвърждават през 1806 година, когато пътува до Съединени американски щати. Причината да не може да се прибере непосредствено във Венецуела е, че след борбата при Трафалгар английския флот постанова обсада на френските и испански кораби в Атлантика и Боливар е заставен да се качи на американски транспортен съд от Хамбург за Филаделфия. Около половин година в Съединени американски щати му дават опция да посети главните градове в младата република и да се убеди, че американското население не се нуждае от контрола на метрополиите, с цел да просперира.

През 1807 година Наполеон атакува Испания и окупира Мадрид, детронирайки крал Фернандо VII. Този миг е употребен от политическите елити в Южна Америка, с цел да стартират да се афишират срещу новия крал – Жозеф Бонапарт, само че в същото време да недоволстват и против краля в заточение Фернандо. Симон Боливар е измежду най-активните дейци на битката за локална равноправност в Каракас и на няколко пъти е на косъм от ареста от колониалните управляващи, които все по-трудно управляват обстановката във Венецуела и другите провинции.

През 1810 година политическия хайлайф в Каракас смъква губернатора и афишира ново държавно управление – така наречен „ хунта “, която отхвърля кралската власт, само че към момента не се отхвърля от верността си към Фернандо VII. Боливар предлага услугите си на посланик и отпътува за Лондон, където организира значими политически срещи. Това, което научава обаче не е по усета му – Англия е решена да завоюва роялистка Испания на своя страна и няма желание да поддържа сепаратистки придвижвания в Южна Америка. Разочарован от този процес, Боливар се завръща в Каракас през 1811 година

В тези съдбоносни дни, хунтата на Каракас взема решение на 5 юли 1811 година да разгласи самостоятелност, провъзгласявайки Първата венецуелска република. За страдание на локалните революционери, огромна част от популацията на провинцията се афишира срещу протеста, а скоро по-късно град Каракас е изумен от тежко земетресение, което суеверния народ дефинира като божие наказване поради протеста.

Боливар, който поема командването на част от републиканските войски, прави опити да закрепи ситуацията и персонално взе участие в избавителните интервенции в Каракас, само че скоро напъните му са провалени от поредност от изменничества в републиканските редици и идването на мощни про-роялистки войски от Куба и Пуерто Рико. В последна сметка, през 1812 година Първата република е ликвидирана, а Боливар е заставен да бяга от управляващите.

Провалът в родната Венецуела кара Боливар и група негови съидейници да избягат към днешна Колумбия, където през 1811 година локалното население е оповестило основаване на Република Нова Гранада, отхвърляйки властта на роялистите. Симон и приятелите му идват в Картахена, където оферират услугите си на републиканците. Симон е назначен за пълководец на дребен граничен гарнизон на р. Магдалена, наоколо до границата сред Нова Гранада и Венецуела. Скоро, пренебрегвайки заповедите на висшестоящите си, Боливар уголемява силите си и води поредност от сполучливи офанзиви против позициите на Роялистите, изтласквайки ги към Венецуела.

Уверен в силите си и поддръжката на венецуелското население, Боливар упорства да поведе войски към Каракас. В последна сметка получава позволение да нахлуе във Венецуела и напролет на 1813 година стартира така наречен „ Похвален поход “ (Campaña Admirable), в следствие от който войските на Симон Боливар влизат триумфално в Каракас на 6 август 1813 година, а той самия получава прозвището „ Освободителя “. Ден по-късно, Симон афишира основаването на Втора венецуелска република.

За страдание на републиканците този триумф не трае дълго. През идната една година младата република става жертва на поредност от рабски въстания, нашествия на роялистки войски и протести на локалното население. В последна сметка през юли 1815 година кралската власт е възобновена, а Боливар още веднъж бяга в Колумбия, където за малко е назначен за главнокомандващ на войските на Нова Гранада. Няколко сполучливи похода разрешават краткотрайно стабилизиране на републиканските позиции, само че в последна сметка Боливар е изправен пред битка на няколко фронта против локални фракции, политическата съпротива на огромна част от креолите и възобновените дейности на роялистките сили. В последна сметка революционерът се отхвърля от всички заемани постове и самичък избира да замине в заточение за Ямайка.

Изгнанието му се оказва малко. Няколко месеца след идването си в Ямайка, Боливар е извикан от венецуелските републиканци в Хаити, където те се откриват като държавно управление в заточение. След като съумява да оцелее след опит за убийството му, проведен от испанците, Боливар идва в Хаити и бързо се сприятелява с президента Александър Петион – първият държавен глава на саморовъгласилата се островна република, която отхвърля френската власт с английска поддръжка. Петион се съгласява да помогне на Боливар и другарите му с оръжие, пари и муниции и венецуелците скоро провеждат нова експедиция за прогонване на роялистите от родината им.

През идващите две години, Боливар води дълга и упорита битка с роялистките сили във Венецуела и Нова Гранада. Победи и провали се редуват едно след друго, а политическите битки не отстъпват по жестокост на военните дейности. Боливар би трябвало да се бори непрекъснато с персоналните ползи на другите републикански генерали, както и разнородните ползи на обособените провинции. Роялистите, опирайки се на възобновения политически ред в Испания след провалянето на Наполеон и свикването на Виенския конгрес, разполагат с повече легитимност и по-сериозни войски и запаси от републиканците.

Въпреки това, Боливар е наясно че все по-голяма част от локалното население жадува самостоятелност. От изгода са и законите, които постанова в следените от него територии, най-много декрета за унищожаване на робството и налагането на расова приемливост.  Усилията на републиканците се увенчават с триумф през 1821 година, когато Боливар дефинитивно завзема цялото карибско крайбрежие на Колумбия и Венецуела, а общия конгрес на провинциите афишира основаването на така наречен Голяма Колумбия. Приета е републиканска конституция а при започване на октомври Боливар поставя клетва като първи президент на Колумбия – пост, който ще заема до 1830 година

През идващите пет години се разгаря битка за испанското завещание в Латинска Америка до момента в който една след друга обособените елементи на колониалната империя афишират своята самостоятелност. Страхувайки се от разширението на република Ла Плата (днес Аржентина), Боливар повежда своите войски към Еквадор и Перу с ясната концепция или да ги причисли към Колумбия, или да реализира за тях самостоятелност, само че в политическото въздействие на Голяма Колумбия. Същевременно остава казуса и с към момента настоящите роялистки войски, които отхвърлят да одобряват краха на испанската власт и не престават да оказват опозиция в обособени елементи на Южна Америка.

През 1825 година Боливар печели две огромни политически победи – оповестяването на самостоятелната република Боливия – кръстена в негова чест, след изгонването на армията на Ла Плата, както и окончателното консолидиране на Перу като единна страна. По този метод, дружно с присъединението на Панама към Голяма Колумбия през 1821 година, Боливар се трансформира в избавител и обединител на към 1/3 от Латинска Америка с което прякорът му „ Освободителя “ към този момент придобива континентално значение.

Между 1826 и 1830 година Симон Боливар последователно губи вярата си в латиноамериканската политика. Президентът става очевидец на непрекъснато разрастващите се битки за власт и въздействие измежду генералите и политическия хайлайф. В множеството случаи креолския хайлайф се стреми към възобновяване на остарялата колониална система, с тази разлика, че към този момент я няма кралската администрация, която да лимитира богатите да репресират локалното население.

Боливар води обезверена битка против основаването на тези режими в неговата Голяма Колумбия, само че през 1830 година, към този момент съществено болен, е заставен да признае провалянето си и подава оставка, публично призната от Конгреса на Голяма Колумбия на 27 април 1830 година Решен да замине в заточение за Англия, Боливар продава цялото си имущество и отпътува за Картахена с цел да чака транспортен съд, с който да отплава. Здравето му се утежнява фрапантно през есента на 1830 година и защото транспортен съд по този начин и не идва, доближените на Боливар го отнасят в една провинциална хасиенда, където той в последна сметка умира на 19 декември 1830 година

Смъртта на Боливар бележи началото на края на концепцията за обединена и демократична Латинска Америка. Година след гибелта му Голяма Колумбия се разпада дефинитивно на Еквадор, Колумбия и Венецуела. В следствие Панама също ще се отдели от Голяма Колумбия, а друга част от териториите й са завзети от Перу. Въпреки разпада и последвалите войни за преразпределение на границите в Латинска Америка, Симон Боливар си остава фигура, почитана из целия континент, знак на свободата, напредъка и устрема към демократично ръководство.