Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

В християнската традиция, светците са хора, притежаващи непреклонен дух, несъкрушима религия и блян да творят положително и да оказват помощ на ближните си в моменти на компликация и обезсърчение. През вековете броят на тези хора е останал релативно стеснен, предвид на обстоятелството, че сходно самопризнание се заслужава с цената на голям брой премеждия и житейски компликации.

В рамките на православната общественост, огромна част от светците са хора, постигнали или велики каузи като църковни дейци, учени и просветители, или заслужили мястото си в паметта на вярващите със своето страдалчество в името на вярата.

Българите също са съдействали за разширението на броя на светите фигури в църковната история с имената на патриарси, отшелници и мъченици. Има обаче един необикновен български светец, който Православната ни черква канонизира през 1964 година Неговият принос за развиването на българската нематериалност е забележителен, само че още по-важна е ролята, която изиграва за оформяне на българската национална еднаквост и концепцията за избавление на българите от османска власт.

Той е създател на първия дубликат на История Славянобългарска, създател е и на първата печатна книга на новобългарски език и отново същият светец застава пред строените бойци от Българската земска армия в Букурещ с цел да ги благослови като бъдещи освободители на родината си.

Софроний Врачански е роден през 1739 година в град Котел със светското име Стойко Владиславов. По нова време, град Котел съставлява едно от най-богатите и развити български селища. Причина за това е както значимото му разположение на кръстопът сред няколко търговски маршрута, по този начин и на специфичния статут на града. Населението на Котел принадлежи към така наречен дервентджии – хора, заети с защитата на пътища и проходи, в подмяна на съществени данъчни облекчения и правото да носят оръжие.

Същевременно, котленци са и джелепи – привилегировани търговци на овце, изпълняващи поръчки за Османската империя и най-много за армията.  Комбинацията от положително местонахождение, ниски налози и забележителна автономия на селището, дават опция за неговото последователно издигане и замогване в края на XVII и през целия XVIII век. Самият Стойко принадлежи към семейство на богати търговци на овце – татко му Владислав и чичо му са фамозни джелепи с значими позиции в градската община. Стойко остава сирак от дребен – майка му Мария умира когато е на 3. Скоро след гибелта на Мария, Владислав се дами наново. В своята автобиография Софроний отхвърля да назове името на мащехата си.

Посочва единствено че тя е зла и жестока жена, която се отнася зле към завареничето и го подлага на ограничения и тестване, сходно на воин от известна детска приказка от онази ера. Същевременно, здравето на дребния Стойко е разтърсено – детето боледува постоянно и мнозина от роднините му не таят религия, че може да доживее до зрелост. Едва когато навършва 9, Софроний е изпратен в локалното килийно учебно заведение, където научава църковнославянски, да чете и да написа, а също по този начин придобива отлични знания по гръцки и съумява да усвои съществени познания по богословие.

Междувременно, през 1750 година татко му Владислав умира от чума по време на свое комерсиално пътешестване до Цариград, където се заразява с подлата болест. Останал кръговиден сирак, грижите за Стойко са поети от чичо му, който му предава фамилния поминък. Когато е на 17 чичо му умира и Стойко поема фамилния бизнес, като през идващите няколко години се бори да изплати насъбраните задължения и да резервира търговията с овце. Изглежда перипетиите му не престават и го вкарват в комплицирания свят на икономическите и обществени битки на котленските елити.

За да се отърве от тежкото финансово задължение, Стойко отпътува още ненавършил 18 години за Цариград, с цел да подписа нови покупко-продажби за продажба на овце и с цел да почисти бащините си задължения. Пак на комплицираната финансова конюнктура се отдава и бракът, който подписва през 1857 година Софроний по този начин и не ни оповестява името на своята брачна половинка, само че показва че бракът му не е бил благополучен и че едвам по-късно е осъзнал, че натрапеното му на мощ фамилно състояние не му е донесло изключително благополучие. Въпреки това, фамилията има няколко деца.

Най-големият – Иван, ще наследи фамилната търговия с овце и ще я развие, трансформирайки се в един от заможните българи в онази ера. Наследниците на Иван – Стефан и Атанас, които одобряват семейството Богориди, се трансформират в едни от най-богатите и авторитетни българи в цялата Османска империя.

През 1762 година, Стойко е ръкоположен за духовник благодарение на локалната община, която заплаща 200 гроша рушвет за назначението му отпред на котленската енория. Освен като духовник, поп Стойко стартира работа и като преподавател в локалното учебно заведение, предавайки знанията си на няколко генерации котленци. В ролята си на главно духовно лице, поп Стойко е измежду водачите на градската община и играе основна роля във взаимоотношенията на Котел с османските управляващи.

Дипломатичен и ползващ се със съществени връзки и познанства, в това число и в Цариград, поп Стойко съумява да изглади на няколко пъти проблемите, които се появяват сред локалните османски велможи и българското население. Уменията ми се оказват решаващи за избавяне на Котел от османския произвол в хода на Руско-турската война от 1768-1774 година, когато османски военни елементи заплашват да оплячкосат града.  

През 1765 година Владиславов се среща с Паисий Хилендарски и изготвя първият прочут дубликат на неговата „ История Славянобългарска “, която в следствие популяризира из Котел и покрайнината. Срещата трансформира съществено мирогледа и позициите на поп Стойко и до края на живота си той остава покровител за българската идея, изключително против гръцкото духовенство, което дефинира като алчно, необразовано и изпълнено с ненавист към българите.

През 1770-те години Софроний пътува два пъти до Света гора и в същото време стартира своята лична книжовна активност, обвързвана с писането на поуки, преписа на книги и превода на текстове от гръцки език. Освен активността си на литератор, преподавател, духовник и търговец, Стойко се наема от името на локалния свещеник да събира налозите от цялата сливенска околия, което му носи спомагателни средства и авторитет.

В следствие, Софроний ще се разкайва за тази своя активност по налозите, което подсказва, че не постоянно делата му са били изцяло законни и са предизвикали избрани вреди на подопечните му енориаши.

През 1787 година умира брачната половинка му и Стойко последователно предава търговията с овце на своите деца, след което през 1793 година напуща Котел и приема отшелнически обет в селището Арбанаси край Търново, където живее и най-големия му наследник, като част от богатата локална община на търговци, доминирана от гръцки първенци. Приемайки църковното име Софроний, Стойко става свещеник на Къпиновския манастир.

Няколко месеца по-късно, с ходатайството на свои познати гръцки духовници и великодушна сума, отпусната от сина му, Софроний е повдигнат за свещеник на Враца, от където идва и прозвището му Врачански. На новата си позиция Софроний построява мрежа от връзки и познанства в цяла Врачанска околия, обикаляйки непрекъснато подопечните му земи в интервала 1794-1800 година Изглежда известността му измежду локалното духовенство и османските управляващи нараства доста, тъй като през 1800 година Софроний е притеглен за краткотраен глава на видинската епархия от Осман Пазвантоглу – изтъкнат аянин и локален деребей, който през 1799 година е публично назначен за паша на Видин от Високата врата.

По време на своя престой във Видин, Софроний основава своите Първи и Втори видински сборници – текстове с преводи, преписи и събрани от самия Софроний басни, приказки, песни и поуки. Успоредно с тези свои писания, отецът продължава да се труди неуморно над поредност от преписи, преводи и църковни текстове.

През 1803 година Софроний употребява връзките си с цел да издейства освобождението си от епископския ранг и отпътува за Влашко, установявайки се в Букурещ. През 1804 година той написва своето „ Житие и премеждия на неверния Софроний “, което споделя съществени детайлности за целия му дотогавашен живот. Това е и първата известна автобиография на българин, писана в миналото. Макар и къса по размер, книгата бележи значим преход в развиването на българското възрожденско мислене, скъсвайки дефинитивно с традициите на анонимност и себеотрицания, присъщи за Средновековието.

Книгата става всеобщо известна едвам през 1860-те години, когато Георги Раковски я отпечатва на страниците на в. Дунавски лебед. Година по-късно, през 1805 година, Софроний написа особено проучване, в което коментира същността и прави параленост на православието, исляма и юдаизма. Това е едно от първите по-сериозни теологични проучвания в границите на актуалната българска черква. Книгата е основана на редица гръцки текстове и проучвания, писани в хода на XVIII век, които отразяват най-новите постижения на православната богословска мисъл от онази ера.

През 1806 година Софроний написва и отпечатва в Римник  своята най-популярна книга – „ Неделник “ – църковен справочник за свещенодействие, който е и първата печатна книга на новобългарски език. Неделникът служи като пособие за генерации духовници до края на Възраждането и се явява най-важния принос на Софроний за духовното развиване на българите. Като цяло творчеството на Софроний е особено с използването на говоримия по това време български за сметка на консервативния църковнославянски, употребен от духовенството. Това е и значима крайници към създаване на наклонността за оформяне на модерния български език на база на говоримите диалекти, а не на остарелите, средновековни форми.

През същата 1806 година избухва Руско-турската война от 1806-1812 година Софроний се заема да построи българска общественост в Букурещ, която да влезе в договаряния с съветското военно командване и да потърси опция за избавление на българските земи от османска власт. Това е и първия сериозен план на българската православна общност  за избавление – век и половина откакто чипровските католици се пробват да привлекат Австрия за българската идея.

Заради военните дейности сред Русия и Франция през 1807-1809 година войната краткотрайно затихва, само че през 1810 година Русия възобновява настъплението си на Балканите. С цел да притегли поддръжка за създаване на български въоръжен отряд в състава на съветската войска, Софроний написва през 1810 година „ Възвание към българския народ “, с което приканва сънародниците си да отхвърлят османското господство и да поддържат съветските войски.

Година по-късно, през 1811 година със заповед на командващия съветските войски на Балканите маршал Кутузов, е основана първата българска доброволческа част към съветската войска – Земската армия. По този метод е сложена традиция за интензивно присъединяване на българите в руско-турските войни, което ще продължи без спиране до Освобождението.

Започналата инвазия на французите в Русия през 1812 година поставя завършек на войната с Високата врата и неуспеха на опита за основаване на независима българска територия по сходство на въстаналата по същото време Сърбия. Софроний Врачански се отдръпва в манастир край Букурещ където умира в края на лятото или през есента на 1813 година (според биографията му, оповестена от Българската православна църка – 25 септември). През 1964 година, Софроний е канонизиран за светец от БПЦ, а паметта му се уважава на 11 март.