Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Античността е ера на велики герои и дръзки завоевания, през която империи се раждат, въздигат се и се срутват на прахуляк – от време на време за години, от време на време за епохи. В тези бурни времена качества като героизъм, смелост, мощ и геройство дефинират освен обособения субект, само че и цели общества. Чувството за дълг към отечеството се съчетава със устрема към персонална популярност и величие. Още античните египтяни основават култа към личността и трансформират потребността от това човек да остави след себе си следа в света, във водеща нужда както за царе и пълководци, по този начин и за философи, политици и търговци. Да бъдеш запомнен.

Да оставиш своя отпечатък. Да бъдеш част от митовете и легендите на бъдните генерации. Този блян е колкото част от персоналните упоритости, толкоз и от публичната просвета. Почитането на мъртвите предшественици е наложителен фетиш за всички средиземноморски общества. Най-великите измежду тях се трансформират в митове – Язон, Ахил, Херакъл – все имена, които ние през днешния ден свързваме с митовете, само че които, доста евентуално, съдържат в себе си зрънцата от живота на антични царе-войни, популяризирали се дотам, че през днешния ден, 4000 години по-късно, към момента гледаме облиците им в киносалоните, измежду редовете на книгите или в пикселите на компютърните игри.

От гледището на античните, всяко тестване си е коствало, в случай че след 4000 години хората към момента си спомнят името и подвизите ти, въпреки и обхванати в мъглите на времето.

От древността обаче не са останали имената единствено на царете и полу-боговете. Хрониките на античните създатели съдържат информация и за подвизите на елементарни хора, които с живота си се трансформират в образец както за съвременниците си, по този начин и за бъдните генерации. Често имената на обособените човеци се изгубват измежду страниците на Историята. Остават обаче спомените за техните каузи – от време на време самостоятелни, от време на време групови. Тези мемоари на собствен ред се трансформират в истории, а историите се придвижват през вековете, живеейки собствен личен живот.

Сред тези групи хора, чийто самостоятелни имена към този момент не се помнят, само че чийто групови достижения отекват през вековете, на напред във времето изпъкват голям брой войнски общности от Античността – именитите спартански хоплити, тиванският Свещен отряд, легионите на Цезар. Но даже и измежду тези страховити имена, съществува една група войни, които с живота, делото и даже в гибелта си, са заслужили поклонението и уважението и на другари и врагове.

Споменът за подвизите им е толкоз ослепителен, че даже половин хилядолетие след гибелта на последния, римския император Александър Север заповядва армията му да се въоръжи по техен облик. За дългогодишната си, вярна работа, Александър Велики заповядва щитовете им да бъдат посребрени, от където идва и тяхното наименование – Аргираспиди – Сребърните щитове.

Индивидуалната история на бойците от този първокласен корпус няма по какъв начин да бъде възобновена с съответна сигурност за някой от тях. Това, което може да се направи, е да се построи един релативно жизнерадостен облик, чрез общата информация, налична за подразделението. Нека си представим вероятния живот на един от тях. Нека назовем този наш воин Тевтам (едно от двете известни имена на аргираспид в историята – б.а.).

Според информацията, която получаваме от античните извори, да вземем за пример Диодор Сицилийски и Плутарх, когато Александър Велики умира през 323 година прочие Хр., бойците от подразделението на аргираспидите били възрастни мъже, трансферирали шестдесет години. Простата математика демонстрира, че нашият воин Тевтам ще е роден някъде ок. 380 година прочие Хр. в рамките на Македонското царство, чиято територия през днешния ден е поделена сред България, Гърция и Северна Македония.

Към времето на раждане на Тевтам, Македонската страна е към момента вторичен политически фактор на Балканите. На юг земите й граничат с гръцките общности в Тесалия, които разполагат с могъща кавалерия. Халкидическият полуостров, където през днешния ден постоянно летуват българи, се намира под върховенството на Атина, която въпреки и изгубила Пелопонеската война (431-404г. прочие Хр.), си остава главната морска мощ в Егейско море.

На изток от Македония се простира царството на одрисите – най-могъщото измежду тракийските племена. Техните владетели ръководят земите от р. Дунав на север до Егейско море на юг и от линията на реките Струма и Искър на запад, до Черно море на изток. На север от Македонското царство се разполагат разнообразни тракийски и илирийски племена, а на изток, в днешна Албания, съществува царството Епир, сродно на македонското, формирано от разнообразни индоевропейски групи траки и илири, значително претопени от по-високата елинска просвета.

Докато трае детството на Тевтам към момента никой в Средиземноморието не подозира за бъдещето, което чака Македония. Държавата е релативно бедна, ситуирана на ръба на цивилизацията. За гърците македонците са полу-варвари, които едвам минават прага на цивилизацията, задоволително че да бъдат позволени в елинския свят, само че постоянно с подигравка и подозрение. През 384 година прочие Хр., съвсем по същото време, по което се ражда Тевтам, близо до рамките на Македония, в градчето Стагира в Халкидики, се ражда друго момче, наречено Аристотел, чиято бъдеща безсмъртна популярност също е обвързана с възхода на Македонското царство.

Тевтам и Аристотел евентуално имат много сходства от позиция на своя генезис. И двамата са представители на това, което през днешния ден бихме нарекли „ междинна класа “. Аристотеловия татко е велможа доктор на царя на Македония, до момента в който родителят на Тевтам би могъл да заема най-различни вероятни постове или да упражнява какви ли не занаяти, в това число и да е измежду дребните офицери в македонската армия. Това дава опция на Тевтам да получи някакво базово обучение и да израсне с избрани идеали, полезности и желания.

Детството му минава в релативно успокоение, игри с останалите момчета в общността му и постепенна подготовка за живота на възрастен, който го чака. Юношеските му години са белязани от битките за власт сред представителите на царската династия – Аргеадите. Борбите сред братя и братовчеди раздират Македония сред 370 и 359 година прочие Хр., завършвайки най-накрая с възкачването на трона на Филип II (359-336 година прочие Хр.)

Възшествието на новия цар отваря нова страница в историята на Македония. Филип е упорит и целенасочен, решен да употребява слабостта и разединението на гръцкия свят, с цел да издигне величието на своята страна. Опитен войник и деятелен модернизатор, Филип стартира да построява войска по нов пример, с чиято помощ да покори познатия свят. Гръбнакът на тази войска става поколението на нашия воин Тевтам.

Навършил 21 години, той е на идеална възраст да заеме челните редици в новата армия на Филип. Царят разделя войските си на четири съществени детайла – кавалерия, лека пехота, тежка пехота, наричани педзетайри (фалангисти) и хипасписти. Именно към последния вид войски, чието име значи „ щитоносци “, принадлежи и Тевтам. Задачата на хипаспистите е да заема фланговете на главната пехотна групировка и с помощта на своята по-голяма маневреност, да пази педзетайрите от обграждане и неочаквани офанзиви.

За разлика от фалангистите, които са въоръжени с големи, 4-метрови копия (сариса), хипаспистите носят тежко снаряжение, особено за класическия елински хоплит и са много по-успешни при осъществяване на маневрени дейности, самостоятелни противоборства и отбрана против противников стрелци. Бързи, енергични и майстори на ръкопашния пердах, хипасписитите скоро се издигат като едни от най-уважаваните бойци в македонската войска. Благодарение на своя релативно състоятелен генезис, Тевтам е измежду тези, които могат да си разрешат да закупят и поддържат скъпото въоръжение на хипаспистите.

За разлика от актуалните професионални армии, в древността войските се набират за избран интервал от няколко месеца през годината, след което бойците се прибират по домовете си и се занимават с нормалния си поминък. Тези опълчения са присъщи за множеството тогавашни страни и Македония не била изключение. Тевтам и бойните му приятели също се трансформират в грънчари, шивачи, земеделци, ковачи, зидари и златари когато военните дейности затихнат.

Нещата се трансформират под скиптъра на Филип II. Царят-завоевател води толкоз доста войни, че Тевтам и съвременниците му ходели на поход съвсем всяка година. С това техните качества на бойци нараствали неимоверно, само че им оставало все по-малко време, с цел да извършват своите цивилни специалности. През 359 година прочие Хр., Филип II води война с атиняните, които разгромява. Това е и първия случай, в който новосъздадената му войска е тествана на бойното поле. Година по-късно армията реализира нова победа против илирийските племена към днешното Скопие.

През 357 година прочие Хр. македонските войски завладяват мощната цитадела Амфиполис, през 356-та се борят против атиняните в Халкидика, през 355-та – обсаждат и завладяват атинската цитадела Метона (южно от дн. Солун – б.а.), а през 354-53 година прочие Хр. завземат няколко замъци по крайбрежията на Мраморно море. През идващите четири години Тевтам и другарите му се борят против тесалийския тиранин Ономарх, по-късно и против другите тракийски племена, населяващи земите от двете страни на Осоговската планина.

През 347 година прочие Хр., македонците разгромяват одриския цар Керсоблеп и превземат по-голямата част от царството му по поречието на р. Марица. Още на идната година армията към този момент е в Пелопонес, където нанася няколко провали на страховитите спартанци, които са принудени да признаят волята на македонския цар.

Между 346 година и 338 година прочие Хр., македонската войска води война още веднъж в Тракия, където е високомерен и реновиран град Евмолпия  именуван оттогава Филипопол, а през днешния ден Пловдив, а също по този начин и в Илирия, и в Елада. През 338 година прочие Хр., македонската пехота се популяризира в борбата при Херонея, където против тях застават именитите хоплити от тиванския Свещен отряд и войските на атиняните. Победата циментира върховенството на Македония над Елада. Така, след 21 години на непрекъснати походи, армията е оставена в заслужена отмора.

Тя трае малко. През 336 година Филип II е погубен, а на трона се възкачва синът му Александър III. Решен непременно да надмине татко си, Александър стартира война с единствения зложелател, който македонците към момента не са побеждавали – Персия. Преди това, с цел да затвърди властта си на Балканите, Александър провежда поход в земите на трибалите, който приключва с проваляне в Хемус (Стара планина), само че и с присъединение на днешната Софийска област към Македонското царство. На този стадий, Тевтам и неговите набори са зрели мъже на възраст ок. 45 години.

В множеството случаи това е възраст, задоволителна за пенсия и спокойни старини. В случая обаче за Тевтам и поколението му войната се е трансформирал в натурален метод на живот след над две десетилетия в походи из целия прочут им свят. При това състояние походите си остават добър метод за изкарване на пари. Нещо повече, мъже като Тевтам ще са към този момент високо уважавани и ценени, ще заемат някакви офицерски постове в корпуса на хипаспистите и ще получават доста по-високо заплащане. Те образоват идващото потомство бойци, като е доста евентуално измежду младоците да са и някои от личните им деца.

През 334 година, Александър стартира своята велика случка на Изток. Войските му, измежду които са и хипаспистите, минават Дарданелите и нахлуват в Мала Азия. Александър води със себе си към 40 000 бойци. В сърцевината им са 12 000 македонски пехотинци, от които 9000 са фалангистите и още 3000, измежду които и нашият полу-въображаем Тевтам, са хипаспистите. Заедно с тях в армията има няколко хиляди гръцки наемници и голям брой наемници от Тракия и Илирия.

Първата среща на македонските войски с персите е в борбата при Граник (334 година прочие Хр.). Македонските войски съумяват да форсират реката и да разгромят персийската пехота в центъра, до момента в който Александър прави обходна маневра по фланга със своята елитна кавалерия – хетайрите. Победата при Граник дава опция за нахлуване в Мала Азия – земи, за които Тевтам и мъжете към него са чували, само че в никакъв случай не са виждали. Природата и пейзажът не е прекомерно друга от познатите им земи на Елада и надали е провокирало у тях чак подобен потрес спрямо бъдещите походи. Македонците завладяват главната персийска база в района – Сарди, след което се насочат на изток през Кападокия.

Няколко месеца по-късно следва втората огромна борба против персийските войски при Исос (333 година прочие Хр.). Битката се развива по подобен на тази при Граник метод. Александър още веднъж съумява да разгроми вражеската конница на фланга, а пехотата му задържа и разрушава съперниците си в центъра. След успеха при Исос за Тевтам и бойците от корпуса на хипаспистите стартират същинските чудеса.

Армията навлиза в днешна Северна Сирия и Ливиан. Природата тук е друга, хората – радикално разнообразни. В тези земи македонците за първи път ще чуят асирийски, арамейски, финикийските наречия, иврита и куп други антични езици и диалекти, развили се в продължение на хилядолетия. Приказните пристанища, обхванати с аромата на подправки и непознати растения, както и гледката на екзотичните локални хубавици, безспорно са омагьосали бойците на Александър.

След тежката блокада на Тир, в която царят е съществено ранен, армията продължава на юг, минава през земите на евреите и филистимците, след което прекосява огнената пустиня на Синай и навлиза в Египет – най-древното човешко царство, оживяло до онази ера. Египет е страна в страната във връзка с Персийската империя. Макар и подчинена, земята резервира своите хилядолетни вярвания и обичаи. За да си представим изумлението, което новите места и архитектура (храмовете, градовете, Сфинкса, Пирамидите – б.а.) провокират у македонците, евентуално би трябвало да си спомним за първото стъпване на европейците в Америка или за кацането на Армстронг на Луната.

Само в границите на две години и половина, македонските войски изминават няколко хиляди километра и виждат места, които съвсем никой техен съвременник и съотечественик не е виждал. А приключението занапред стартира. След окупацията на Египет, Александър връща войските си към Месопотамия. През 331 година прочие Хр. в равнините северно то Вавилон, край градчето Гавгамела, македонците нанасят уверено проваляне на персийските войски.

В тази борба хипаспистите са подложени на канско тестване, сражавайки се против елитните персийски Безсмъртни и именитата бактрийска кавалерия. Победата е извоювана на косъм, най-много поради упоритостта и невероятния военен опит на Тевтам и неговите набори.

Победата при Гавгамела отваря вратите на Централна Азия. Ако за македонците влизането в Египет е еднакво на разкриване на нов, загадъчен континент, то идването в сегашен Иран би било сравнимо единствено с днешното ни кацане на Марс. Земите оттатък Месопотамия са като че ли нова планета, ново измерение на всемира, за което македонците са чували по някоя и друга прошепната легенда край лагерните огньове по здрач, измежду следващата кървава борба или изнурителен марш по планините и хълмовете на Балканите. Трудно е през днешния ден да предизвикаш у индивида такова учудване към новото и невижданото, с цел да можем да осъзнаем какво са претърпели като страст и чувство тези антични герои.

Оплячкосването на Персеполис, Суза и останалите огромни градове на Персия носи на македонските войски несметни благосъстояния. Те се складират в непрекъснато възходящия обоз на войската. Към тази кавалкада от хора, коне, волове и каруци се причислява и голямо голям брой цивилни – дами и наложници на бойците, плебеи, прислужници, занаятчии, търговци, хора, предлагащи всевъзможни услуги. Реално армията съставлява един преносим град, в който бойците не надвишават 50 000, само че общия брой хора евентуално е към 150-200 000 души.

Ветерани като Тевтам пътуват със фамилиите си – техните синове са към този момент бойци и даже внуците им стартират да се учат от коя страна се държи меча. Към края на александровата случка през 323 година, в армията му служат три генерации бойци, значително от които са фамилии – татко, наследник, внук.

Персийската прота

След завземането на Персия идва походът в сегашен Афганистан. Македонските войски завладяват подстъпите към Хималаите и се сблъскват с даже по-извънземни пейзажи. Гледката на гигантските планини, които като че ли подпират самите висини, потвърждавайки митовете за небесния свод като купол, захлупил земята, евентуално са преобърнали светогледа им. Колко по-шокиращо се оказва, че оттатък тези заснежени великани има още земи.

Армията на Александър навлиза в Индия. Тук към този момент към 50 годишен, Тевтам има неповторимата опция да се бие освен против изцяло невиждани дотогава хора – индийците, само че и против техните бойни слонове. Македонското оръжие още веднъж е победоносно, а армията трансферира р. Инд – единственият воден поток, който може да бъде съпоставен с гледката на Нил. Гледка, която е отдалечена на половин свят разстояние и от която ги разделят като че ли не години, а столетия.

Индия се оказва лимитът. Армията се подвига на протест. Ветераните са изтощени, а новината, че на изток ги чакат още по-грамадни планини и оттатък тях още земи и могъщи царства, се оказва прекомерна за македонските войски. Александър копнее да стигне до Източния Океан и да покори всичко, на армията му е изчерпала всякакво предпочитание да продължи. Претоварени с плячка и след четиридесет години на непрекъснати войни, македонците са се уморили от войната.

Армията се завръща към Вавилон, само че даже това завръщане е белязано с тествания. Пехотата отпътува по суша през палещата пустиня на сегашен Балуджистан, в която стотици мъже, претърпели какви ли не тегоби и рискове, най-накрая са сломени от безжалостното азиатско слънце. Въпреки това най-коравите, измежду които и Тевтам, оцеляват.

Достигат Вавилон, където се надяват на подобаващ отдих а по-късно – най-накрая, вкъщи в Македония! За премия на като че ли безконечната им работа, Александър събира поколението на Тевтам – мъже към този момент на към 60 и заповядва щитовете им да бъдат покрити със сребро като знак на тяхната честност, смелост и като отражение на посребрените коси на своите носители – Щитоносците. Така, хипаспистите от най-елитните елементи се трансформират в аргираспиди.

Щеше да бъде красиво и почтено в случай че легендата им свършваше тук, на един героичен залез над Ефрат, до момента в който последните отражения на знойното иракско слънце се отразяват върху сребърните лица на щитовете. Уви, ориста не е холивудски сценарист и хепиендът не е характерен на живия живот.

Едва няколко месеца по-късно, Александър Македонски умира, евентуално в резултат на аневризъм, породен от следващия алкохолен делириум в който все по-често изпада след борбата при Гавгамела. Империята му стартира да се тресе радикално, а генералите му, алчни за справедливия, съгласно тях, дял от наследството му, стартират да натрупат сили за крайна борба, която да преразпредели света, който одеве са завладели. Избухват войните на Диадохите – наследниците на Александър.

Цялата земя от Адриатическо море до река Инд е обхваната от братоубийствени борби, в които македонската войска, към този момент разграничена на фракции, се вкопчва в кървава битка за наследството на своя популярен цар.Към тях се причисляват наемници от всички краища на познатия и новоопознат свят – гали, бербери, либийци, скити, сармати, саки, бактрийци, индийци, перси, дедите на афганите и пущуните, тюрки, арменици, грузинци и гърци, таки и илирийци, даки и германи. Войната на народите е кървава, дълга и безмилостна. В нея има особено място за аргираспидите и техните половин вековни бойни умения.

Първоначално, Сребърните щитове възнамеряват да загърбят всички тези боричкания и просто да си идат вкъщи. Но един от Диадохите – Евмен, съумява с ловкост да плени обоза им, дружно със фамилиите им. Предлага им се договорка – работа против живота на околните им. Ветераните одобряват. И ето още веднъж, мъжете служили по 40 години, стартират да служат през пето следващо десетилетие. Битките следват една след друга.

През 316 година прочие Хр. по време на борбата при Габиена, аргираспидите съумяват да предадат Евмен на неговия конкурент Антигон Едноокия. Старият военачалник, набор на новите си съдружници има една загадка. Той ненавижда и презира тези мъже, сражавали се под знамената му толкоз години. Страхува се от тях, тъй като знае какъв брой са рискови и тъй като единственият човек, който тези полу-богове на войната са почитали е умрял без време измежду чертозите на Вавилон.

Решен да постави завършек на корпуса им, Антигон ги разделя на части. Някои съумяват да се откъснат от службата и да се завърнат в родината си. Други са преразпределени като командири и инструктори в новосформирани войски. В последна сметка последните останали отделения са изпратени чак в Хиндукуш, където са пращани по един-двама на самоубийствени задачи.

Войната, времето и човешката злоба поставят завършек на аргираспидите. Последните от тях едва ли са доживели да видят решителната борба при Ипсус от 301 година, прочие Хр., която поставя завършек на войните на Диадохите и пренарежда новия политически ред в Средиземноморието.

Според една известна английска военна ария, „ старите бойци в никакъв случай не умират, а просто постепенно избледняват “. Ако пандизите очи за миг, може да си визиите по какъв начин избледняват последните от тези посребрени старци, до момента в който щурмуват цитадела върху някой заснежен връх на Хиндукуш. Едно величаво потомство, което в никакъв случай преди не е било и в никакъв случай няма да бъде.