Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Великите авантюристи: Христо Ботев – гласът на Българската революция

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

„ Поет като Ботев е една кристална призма, през която златните лъчи влизат, с цел да излязат отново, само че на хиляди бои: потребностите на народа, неговите ламтежи, неговите скрити стремежи и фантазии, обхващащи душата му, вълнуват я като разбунено море и намират излаз в песните му, които ни поразяват с гигантската си мощ. За да разберем духът на Ботев, би трябвало да си мислим за всичко просто и мощно в натурата на народа, на тоя народ, който няма исторически кумири, тъй като времето ги е разсипало…Ботев не е гражданска война, а възраждане….Едно младо общество се образува, което има силата в себе си, в своя дух, в своята права и чиста душа, а не в кумири и не в заболяванията на вековете. Това е душата на Ботев, това са песните и идеалите му. Ботев е воин на свободната мисъл. Няма за него различен престиж отвън мисълта, топлото сърце и високата душа…Но несъмнено, през днешния ден ние сме прекомерно благоразумни, мислим от ден за ден. Отричаме на Ботев това, което за всеки е ясно и намираме претекстове, с цел да се прикрием. Между тези злободневни заблуди, истината остава най-хубавият преподавател в живота. Истината е безконечна. Можем да гоним Ботев, само че не можем да го догоним. “

С тези думи, през 1897 година историкът Димитър Страшимиров стартира своята книга, отдадена на живота и делото на Христо Ботев. Нейното написване е предизвикано от поредност беседи, които изнася пред възпитаници в Новоосвободена България. Тъжно е да отбележим, че описанието, което Страшимиров дава на българското общество преди 140 години, към момента звучи прекомерно настоящо. Все по този начин Ботев и неговото място в нашето минало, остават неизяснени. Преди седмица, на огромен екран се появи една лента, която сякаш е отдадена на Христо Ботев и сякаш трябваше да покаже облика на Поета-революционер. Това, което действително се случи, беше че лентата трансформира Ботев в тъкмо подобен дявол на упадъчното минало, на рухващите кумири, за които приказва Страшимиров преди повече от век.

„ Скелет прокълнат от дълго време в душата на народа и толкоз разяден, щото остава да го духнеш, с цел да се разнесе от ветровете – азиатското робство, безбожното чорбаджийство, наказано от всичко праведно в страната и византийската развратна йерархия… Образ на плесенясали понятия и на ръждясали вериги. “

Така Страшимиров разказва останката от морални правила и исторически кумири, които движат българското общество в края на османското господство. Именно Ботев, показва историкът, е изражението на силата, под чийто натиск рухва тази прогнила система. Позорно и парадоксално, през днешния ден Ботев е редуциран до равнището на един от тези „ разсипани от времето исторически кумири “, на които се крепи подправеното ни усещане за предишното, построено върху прогнилите основи на псевдоисторическия прочит, диктуван от мрачния разум на тоталитарния режим.

Човекът, който в разцвета на своята младост жигосах Русия и империализма като зложелател на свободата и благополучието на народа ни, по-късно бе нарисуван в червени краски и използван грозно за пропагандната цел на същата онази Партия, която мазета мнозина от живите му потомци, осъждайки на забвение паметта на тяхното мъжество. Днес, 80 години след тези човеконенавистни събития, сърцата и мозъците на прекалено много пишман патриоти към момента туптят под ритъма на музиката, написана с кървави ноти от Българска комунистическа партия.

Настоящият текст няма за цел толкоз да споделя детайлности от живота на Ботев, които да ви накарат да ахнете – виталният му път е добре изследван и документиран от сътрудниците историци. Също както и с текста, който преди време писах за Левски, тази публикация има за цел да предложи един по-различен взор към индивидът Христо Ботев, времето, в което живее и концепциите, които движат този немилостив и неуморен воин, дал живота си за един народ, който към този момент век и половина търси верния метод да уважи тази всеотдайност.

Христо Ботев се ражда на 6-ти януари 1848 година (25 декември, 1847 година остарял стил) в Калофер. Несъмнено годината е паметна и обвързваните с нея събития ще предопределят виталния път на Ботев. 1848-ма остава в паметта на Европа като „ Пролетта на народите “ – година на всеобщи протести и революции из целия Стар свят. Тяхната цел е да се отстранят консервативните държавни системи и да бъдат сменени с нови модели, основаващи се на концепциите на национализма и социализма.

Тези две идеологии стартират да се преплитат по един необикновен метод, изключително измежду представителите на тези нации, които се борят за основаване на своя лична страна. Едно от писанията, които ще предопределят концепциите на Ботев – „ Манифестът на комунистическата партия “ се появява тъкмо 40 дни след раждането на Ботев – на 21-ви февруари, 1848 година Ден по-късно, в Париж избухва Революцията от 1848 година, която поставя финален завършек на средновековната монархическа система и прогласява Втората република.

Нужно е тук да обърнем внимание, че понятия като „ комунизъм “ и „ социализъм “ имат в средата на XIX век много по-различно наличие от днешните им еквиваленти. Да се приказва тогава за избистрени идеологии, подплатени с ясни параметри и характерни визии би било неуместно. Най-просто казано, „ социалисти “ са всички тези, най-вече небогати, хора, които са обединени от концепцията за страна, ръководена от народа, за народа и посредством народа. Техните цели са свързани с реализиране на обективни условия на труд, равноправност на бедните по отношение на богатите, преразпределение на запаси и благосъстояния в името на едно по-балансирано общество и очистване на всякаква система, основаваща се на консервативни полезности или прекомерно сериозна религиозна догматика.

В този смисъл, въпреки в своето юношество и по-зрели години Ботев да приема всички тези хрумвания и да търси революцията като отговор за превъзмогване на обществената неправда, концепциите му са прекомерно надалеч от „ ленинския комунизъм “ и „ сталинския комунизъм “, чийто модели се постановат в Източна Европа през XX век. Излишно е даже да се загатва за българската версия на комунизма, покълнала изкуствено върху торта, оставена от Червената войска след 1944 година Дори анархистите, с които Ботевото име се свързва толкоз постоянно през последните тридесет години, са доста по-различни през XX век, повлияни от двете Световни войни, в сравнение с са техните идейни предшественици от времето на Парижките комуни.

Раждането на Ботев в Калофер има и характерни за нашата история измерения. Той е наследник на фамозния даскал Ботьо Петков – един от най-видните будители на българското Възраждане. Важно е тук да си дадем сметка кой е Ботьо Петков и какво значи за Христо да има в живота си точно тази бащина фигура. Роден през 1816 година Ботьо Петков се явява представител на Второто потомство възрожденски дейци. Ако би трябвало да разделим епохата на Възраждането на генерации, най-общо могат да бъдат посочени три.

Първото начева със Софроний Врачански и обгръща хората, родени през втората половина на XIX век. В своите зрели години те слагат основите на църковно-просветната битка и построяват българската възрожденска просвета въз основата на гръцките и съветските постижения. Второто потомство са тези, родени при започване на XIX век. Те на процедура построяват учебната и читалищната система в България и изнасят на собствен тил главната тежест на Църковно-просветната битка, както и слагат основите на битката за избавление.

Третата генерация са хората, родени най-общо след 1830 година Те израстват с левите хрумвания на епохата, движени от либерализма, социализма и национализма. Макар общественият им статус да варира, те преглеждат предходните генерации като прекомерно умерени и прекомерно консервативни. Именно към това трето потомство спада и самия Христо Ботев.

Но да се върнем на Ботьо Петков и фамилията му. Даскалът изживява своята бурна младост в сянката на Руско-турската война от 1828-29 година и битките за самостоятелност на Гърция и Сърбия. Както мнозина от своята генерация, Ботьо приключва елино-българско учебно заведение и посредством делото си се трансформира в един от основоположниците на независимото българско обучение, което се еманципира от елинското въздействие в подтекста на църковната битка през 1830-те. Даскал Ботьо реформира радикално образованието в Калофер, скъсвайки дефинитивно с наследството на килийните учебни заведения от XVIII век – телесни санкции, липса на образователна стратегия, непълен хорариум по всемирски науки.

Пак той вкарва първите изпити за довеждане докрай на съответните образователни години и разделянето на учениците по класната система. Същевременно, фамилията на Ботьо Петков живее в относителна беднотия, макар познанствата му с някои от изтъкнатите имена на епохата. Така, от своя татко Христо получава две основополагащи за живота му трендове – детство, придружено от ограничения и в същото време огряно от едно високо за онази обществена среда обучение и блян към нови познания и развиване на свободния разум. Все предпоставки Христо да се увлече по левите хрумвания, които преобладават интелигентните младежи от неговата обществена каста. Към това би трябвало да прибавим и съветския език, който научава около татко си. Както ще се окаже, достъпа до съветска литература ще промени вечно живота му.

През 1863 година Ботьо Петков издейства сина му, тогава 15-годишен, да замине за Одеса, където самият той учи двадесет години по-рано. Тук поддръжка оказва консула на Русия в Пловдив Найден Геров – човек, чието въздействие върху развиването на Възраждането ни мъчно може да бъде пресилено. Ботев идва в Одеса в незабравим миг, като че ли животът му още от раждането се е синхронизирал с политическите и идейни процеси в Европа.

Момчето, движено от свободомислещ дух и израснало в мизерия, мъчно може да одобри разточителността на съветската буржоазия или пък строгите, консервативни нрави на съветското имперско общество. Колко сюрпризиран би бил, в случай че можеше да посети Одеса от младежките години на татко си, когато Русия е скована от властническия консерватизъм на император Николай I. Вероятно Ботьо Петков би сметнал Одеса от 1863 година за много демократична. Впрочем самият Ботев може да се убеди в разликите сред Калофер и Одеса след завръщането си в края на 1860-те години или най-малко по този начин свидетелства разказът за поета, наследен ни от Захари Стоянов през 1888 година

Но дано се върнем на Одеса. През 1864 година в пристанището – едно от най-космополитните в Русия, са изпратени в заточение редица полски революционери, станали жертва на репресиите след така наречен Януарско въстание (1863-64 г.). Въпреки засиления надзор от страна на съветските управляващи, революционерите небрежно образуват кръжоци, в които се събират и дискутират съвременни за това време хрумвания, носещи ехото на Френската гражданска война и апелите за „ независимост, тъждество и приятелство “. Както може да се чака, Христо Ботев бързо е засмукан от водовъртежа на революционния жар и попада под вниманието на съветските управляващи.

Същевременно, до момента в който се образова в Одеската гимназия, Христо се отдава буйно на модерната тогава (а класическа днес) съветска литература – Пушкин и Тургенев, само че още повече на революционните идеолози Херцен, Чернишевски, Бакунин. Тук би трябвало да се отвори скоба, че в това време, 1860-те, съветските леви идеолози са измежду най-модерните и напредничави в тогавашна Европа. Трудовете на тримата гореизброени господа се четат жадно освен като незаконна литература в Русия, само че и от необятни кръгове на европейската интелигенция. Мнозина представители на левите хрумвания във Англия, Франция и Прусия си сверяват часовника съгласно писанията на съветските дисиденти.

Това е значим факт, който остава важен и през днешния ден, когато не трябва с лека ръка воалът на презрението да се спуска над съветската просвета и критическо мислене, единствено тъй като болшинството от популацията на Русия съставляват подгънали коляно пред Путин мужици. Макар концепциите на Херцен, Чернишевски и Бакунин безспорно да са повлияни от творчеството на Маркс и Енгелс, не може да има подозрение, че руснаците пречупват концепцията за обществена битка и гражданска война през призмата на съветската реалност, придавайки едни доста по-анархистки привкус на „ класовата битка “. Именно тази рафинирана идеология, надалеч по-разбираема за едно оскъдно момче, идващо от затънтено балканско градче, подрежда светогледа на Христо Ботев и разсейва всякаква опция той да бъде определян като „ болшевик “ – една идеология, надалеч по-подходяща за „ отрудения работен пролетариат “ в тогавашна Англия и Прусия.

Може да си визиите фурора, който завръщането на Ботев провокира в Калофер в края на 1860-те. Той е абсолютният бунтовник на своето време. Изгонен от гимназията „ заради небрежност “, а в действителност поради революционните кръгове, с които дружи. Прави опит да приключи Историко-философския факултет на Одеския университет, само че неналичието на пари го проваля. Пари няма и от къде да дойдат – в случай че би трябвало да цитираме личните му думи „ нехранимайка излезе “ или най-малко подобен е обликът му в очите на Найден Геров и Одеското настоятелство, които заплащат стипендията и престоя му в Царска Русия.

За тях Ботев е представител на новото (а точно Третото – б.а.) потомство – безконтролен, лекомислен, откъснат от действителността (звучи ли ви познато през днешния ден?). За Ботев, въпреки това, те са застаряващи, закостенели и зациклили в любовта си към един угнетяващ имперски модел. Редно е да кажем, че в главата на младия Христо, всяка империя, било то Руска или Османска, е демонстрация на обществено зло и неправда. Ergo калоферските чорбаджии ще са му също толкоз „ благи “, с тяхната философия „ бавно яваш “ и „ преклонена главица ятаган я не сече “.

Чудно ли е тогава, както споделя Захари Стоянов, че калоферските първенци нямат самообладание да видят гърба на Ботев през есента на 1867 година Шилото не стои добре в торбата. Калоферските чорбаджии се боят младия революционен даскал, който приказва срещу страната и чорбаджийския ред, да не докара на главите им османските управляващи. Важна е и личната наранена горделивост на геронтите от това, че един юноша, едвам подкарал брада по лицето си, смее да им се опълчва и да упреква реда, който те крепят, за рабски и угнетяващ популацията.

Опирайки се на свидетелства на съвременници, Захари Стоянов предава един диалог сред Ботьо и Христо, в който остарелия даскал увещава сина си, че за революционните му хрумвания не е пристигнало времето, само че също тъй че за човек като него Калофер е прекомерно дребен и консервативен. Ботьо е проникновен (нещо, което рядко признаваме на бащите си) и увещава Христо, че единствено със приключено обучение и в надалеч по-престижна среда за него има бъдеще. Болезнен е персоналния му опит, когато предизвестява Христо, че възрожденския даскал е „ немил и недраг “ в личната си земя, постоянно гонен от учебните заведения от човешката злоба и страховете на популацията от непознатата власт – орис до болежка известна и на Неофит Рилски – връстник, познайник и другар на Ботьо Петков.

Народната обич Ботев почувствал единствено дни откакто отпътува от Калофер. В Търново притегля вниманието на група съветски откриватели, които му оферират да им е лидер в българските земи, а след това да замине с тях за Петербург, където да го уредят да учи в локалния университет. Ботев се съгласява, само че локален търновски господар го наклеветва пред османските управляващи, които отхвърлят да издадат нов документ за престой на Ботев (т. нар. тескере), с цел да може някой от роднините на чорбаджията да заеме мястото на Ботев при руснаците. Оставен без алтернатива, с документи, които му оказват пътешестване отвън страната, Ботев отпътува за Русе, а от там се трансферира в Румъния.

Следващите девет години от живота на Христо Ботев минават в Румъния. Престоят му тук е белязан от досегашните му житейски избори и предопределя неговия прочут, само че драматичен свършек. С идването си в Румъния, Ботев търси подпомагане от по-заможните българи за започване на нов живот, откакто излиза наяве, че средствата, които татко му му дава на изпроводяк през 1867 година напълно няма да му стигнат за странствуване до Москва или записване в тамошния университет. Естествено, в сплотената емигрантска общественост, славата на Христо за бунтовност и прекомерно дръзки модерни убеждения, му захлопва вратите на обичайните богаташи – търговци, бизнесмени и занаятчии.

И за консерватори, и за либерали, „ социалистът “ Ботев е настоявам ляв, прекомерно разкрепостен и прекомерно рисков, предвид на обстоятелството че и османските, и съветските управляващи не са не запомнили нито името му, нито речите му. Не бива да се не помни и обстоятелството, че през същата тази година точно българите с революционни хрумвания са в устата и на народа и на османските управляващи – четите на Филип Тотю и Панайот Хитов кръстосват Балкана от изток на запад, или както пъстро го разказва Захари Стоянов, „ Да не забравяме още, че в тия месеци се решаваше още по турските кетипници и кафенета: дали Тотю челник е бил роден от майка си още с крила, или отсетне са му пораснали! “. Бунтовните пориви на хъшовете подпечатват Ботевото бъдеще още преди той да потъне в хладните и вехти механи, като онази на Странджата, за която по този начин картинно ни споделя Вазов.

Впрочем още с идването си в Румъния Ботев се включва в средите на хъшовете, вземайки присъединяване в събитията към образуване на двете чети на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 година В следствие, за тези събития Ботев написа – „ Те бяха наши братя, наши приятели…с тях деляхме всичко, единствено гибелта и свободата не можахме с тях да разделим! “ Няколко години по-късно историята ще го опровергае.

Зимата на 1869 година е прекомерно показателна за живота му – месеци наред Ботев гладува и живее на ръба на съществуването в една изоставена мелница край Букурещ. Компанията му обаче е прекомерно забавна. Васил Иванов Кунчев се е завърнал от присъединяване си във Втората българска легия в Белград, където е спечелил прозвището си Левски, а по-късно е потвърдил на дело уменията си като знаменосец в четата на Панайот Хитов. Левски и Ботев са безспорно братя освен по това че разделят тези мрачни дни, в които „ дърво и камък от мраз се пукат “, само че също по този начин и идеологическата основа на своите визии.

Левски, също както Ботев, споделя обществения подтекст на бедното израстване и сиромашията, съчетани с положително обучение и свободомислещ дух. И Левски както Ботев би трябвало да се причисли към тези прогресивни леви идеалисти, чийто живот пренаписва европейската история през втората половина на XIX век. Разликата евентуално идва в това че Апостола е човек, който доста повече търси реда и систематичността в своята „ чиста и свята република “, до момента в който неговия съквартирант непредпазливо е много по-стихиен, поставяйки преди всичко пътуването пред дестинацията и революцията пред жъненето на нейните плодове.

Двамата се допълват взаимно – единият бурен, витиеват и екстровертен, другият спокоен, затворен, замислен, човек на делата, а не на думите. Тези зимни месеци на мраз, мизерия и бедност, са евентуално най-величествената среща на две български души в цялата история на нашия народ. Какво са значели един за различен е невероятно да знаем, само че е реалност че на Ботев му трябват близо две години с цел да одобри кончината на своя събрат и да увековечи своята страст в „ Обесването на Васил Левски “, написано някъде в края на 1875 година

Въобще поетическото творчество на Ботев, публицистичното му завещание и революционното му дело като част от БРЦК съставляват триединството на неговата същина. Да разделяме „ Майце си “ и „ На сбогуване “ от публикациите му в „ Будилник “, „ Тъпан “, „ Зора “ и „ Свобода “ и да слагаме на обособена везна неговите решения като бунтовник, би било грах към него самия. Не съществува „ стихотворец Ботев “, „ журналист Ботев “ и „ бунтовник Ботев “. Ботев е единствено един и към този момент 150 години за нас остава невероятно да го настигнем, по този начин, както не са съумели да го настигнат и в края на XIX век, в случай че би трябвало да имаме вяра на Страшимиров. По това, Христо Ботев още веднъж си наподобява с Васил Левски.

Последният стадий от живота на Ботев сред май 1875 и май 1876 година е като че ли смален модел на цялото му дотогавашно съществуване. Той преоткрива революционната активност с опита за образуване на Старозагорско въстание, след което изпада в тъмно обезсърчение след неговия неуспех. Успява да се изпокара с по-голямата част от българската революционна емиграция, отказвайки да обвърже думите и концепциите си с тях, постоянно нападайки ги за минусите им от висотата на своя идеализъм. Паметен е конфликта му с Каравелов, който назрява още след гибелта на Левски, само че доближава своята кулминационна точка през 1875 година Този конфликт е обоснован.

Ако Ботев е социалист и „ левичар “ в политически проект, Каравелов, произлизащ от състоятелен копривщенски жанр, е без подозрение либерал. Либералите са напредничави за епохата хора, движени от визията за непрекъснат напредък, морални правила и високи просветителни идеали. Както всички центристи обаче, те попадат под рецензията и на двата фланга. Консерваторите ги смятат прекомерно мекушави и разкрепостени, а социалистите ги охарактеризират като конформисти и прекомерно слаби в своя блян към смяна на статуквото. Именно заради това Каравелов излиза толкоз конфликтна и спорна персона в онази бурна ера – неподобаващ за цялостното доверие на едрите бизнесмени и чорбаджиите и прекомерно отстъпчив и колеблив в лицето на хъшовските среди – левите революционери.

Успоредно с революционните терзания, Ботев продължава да издава стихове и публикации, които и до през днешния ден остават пример за българската литература. В персонален проект най-накрая идва и фамилното му благополучие, откакто в средата на 1875 година се венчае за своята „ блага Венета “. Веднага след брака им идва и фамилното благополучие – новината за идното чадо. Защо в скорошната лента Иванка беше показана като плод на една извънбрачна връзка на Венета и Христо, за мен остава мистерия. Простата математика демонстрира, че родената на 13 април, 1876 година Иванка е зачената през август, 1875 година, незабавно след сватбата на Христо и Венета. Явно в желанието си да покажат какъв бунтовник е Ботев, Максим Генчев и консултантите му са станали прекомерно дръзки.

Когато стане дума за събитията от април-май, 1876 година ние постоянно помним единствено „ героят Ботев “, само че забравяме за „ индивидът Ботев “. В своя разказ „ Страстите Христови “, Казандзакис демонстрира една смелост, от която човечеството има потребност – да си показа очовечения Бог, изложен на подозренията на тленната плът, която самичък е избрал за себе си. За тази си смелост брилянтният грък е отлъчен в личната си татковина. Какво ли ще ни коства на нас, българите, да погледнем на Ботев и Левски като на хора, а не на боговете, в които ги е трансформирала националната ни агитация. Превземането на „ Радецки “, стъпването на Козлодуй, боевете при Милин камък и Околчица – там свети „ героят Ботев “. Но къде остава индивидът? Този, който единствено месец след раждането на щерка си, напуща своя дом вечно.

Какви ли мисли бушуват тогава в мозъка му? Какво ли минава през сърцето и душата му, до момента в който четата му броди по своя обезверен път през една земя, в която популацията се е отрекло от него и от въстаналите си братя? С кои ли очи гледа по какъв начин брат му Кирил рискува живота си в редиците на командваната от него чета? С кои ли очи би погледнал майка си, в случай че брат му почине, а той оцелее? Ами братът на Левски, Петър, също част от четата – какви ли мисли и усеща те движат, когато си изгубил един от най-близките си другари, а в този момент животът на по-малкият му брат е в ръцете ти и зависи от изборите, които правиш или не правиш? Няма по какъв начин да знаем, само че напрежението безспорно е голямо, а скатовете на Врачанският Балкан се трансформират в Голгота – освен за Ботев, само че и за мнозина от четниците му, чийто имена през днешния ден остават написани със златни букви в нашата история.

И най-после, несъмнено – гибелта му, Кой умъртви Ботев? Заблуден турски патрон в сърцето или изменнически изстрел от упор по време на съвета на четниците след борбата при Околчица. Никола Обретенов отнася тайната със себе си на смъртния си одър, отказвайки даже пред сетния си мирис да опише какво тъкмо се случва в онази съдбовна вечер на 20 май (1-ви юни по нов стил). Истината обаче е, че патронът и натисналия спусъка са единствено крайната точка от един развой, почнал седмици по-рано с отхвърли на цялостен един народ да се вдигне в търсене на своята независимост.

Смъртта на Ботев тежи на плещите на целия български народ, който затвори сърцата и мозъците си за онази шепа бунтовници, които в април и май, 1876 година пожелаха по-добро бъдеще за себе си и за своите потомци. Нека помним през днешния ден, че Ботев умря, с цел да може да ни има нас и дано живеем живота си по този начин, че тази всеотдайност да не е била безрезултатна.