Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Седемнадесетото столетие е един от най-важните интервали в английската история. Гражданската война поставя завършек на опитите за налагане на безспорна монархия. Парламентът се издига като най-ключовата институция в кралството, а британската просвета претърпява напредък по време на така наречен Реставрация. Провалът на републиканските хрумвания след ръководството на Оливър Кромуел, води до възобновяване на аристократизма, монархическите полезности и консервативната обществена и политическа мисъл.

Въпреки това, новите стопански и публични процеси – колонизацията, религиозните битки и началото на Просвещението, водят до издигането на редица забележителни персони, които оформят историята освен на Острова, само че и на Европа. Един от най-забележителните мъже на онази бурна ера е без подозрение Джон Чърчил. Неговото семейство е орисано да изиграе значима роля в континенталните каузи на Англия през идващите двеста години. Но с цел да се стигне до Уинстън, Първо Джон трябвало да остави своята диря в историята на Европа.

Роден е в имението Аш в Девъншър на 24-ти юни 1650г. Баща му Уинстън Чърчил е роялист от времето на Чарлз II. Майка му Елизабет Дрейк също е от благородно родословие. Двамата с Уинстън имали 12 деца от които оживели единствено пет. От тях най-известни са първородната щерка Арабела (станала държанка на Джеймс II и придворна дама на жена му – херцогинята на Йорк Ана Хайд – б.а.) и първородният наследник Джон, станал велможа на Джеймс II (докато към момента е херцог на Йорк – б.а.) и ухажор на любовницата на крал Чарлз II – Барбара Вилер.

Детството на Джон минало в беднотия. Баща му, като роялист е отритнат от режима на Кромуел и е заставен да води живот на ръба на бедността. Именно в тези тежки години, Джон развива пренебрежение и непоносимост към бедността и си дава обещание да живее постоянно в разкош и лукс, стига да може да си го разреши. След завръщането на Чарлз II на трона на Англия през 1660 година, сър Уинстън получил пост в кралската администрация и фамилията още веднъж почнало да води естествен живот. Следвайки назначенията на татко си, Джон учи в Ирландия, а по-късно и в Лондон.

Военната кариера на Марлборо стартира когато е на 17 (1677г.). Той се записва в армията на Негово Величество в Първа рота. Още на идната 1668г. е разквартируван в Танжер, където в продължение на 3 години се образова и калява в сражения с маврите. През 1671г. се завръща в Лондон, а през 1672г. взе участие в борбата при Солбей, против нидерландците по време на Третата англо-холандска война (1672-1674 г.).

По време на борбата, Джон показва своите качества и е нараснал в чин капитан от новосформираната морска пехота на Англия (тогава наричана Адмиралски полк- б.а.). На идната година за следващ път демонстрира отличните си войнски качества при обсадата на Маастрихт. По време на сражението, дружно с още 20 души завземат част от крепостта и я отбраняват. По време на багра Джон избавя живота на херцога на Монмоунт, което му печели признателността на рода Стюард и уважението на френският крал Луи XIV.

През 1674г., Британия излиза от войната с холандците. Крал Чарлз обаче желае да резервира дотациите, които Луи XIV му изплаща поради съюза им и упорства чат от британските войски да останат на френска работа. Чърчил и Монмоут (с който стават близки другари – б.а.), са измежду доброволците. Джон се бори отпред на личен полк (повишен в полковник – б.а.) и служи под командването на брилянтния маршал Тюрен, от който се учи.

По време на една от отпуските си от фронта, през 1675 година, Джон, тогава 25-годишен, се влюбва в 10 години по-младата Сара Дженингс – представителка на оскъдно благородническо семейство. Въпреки митингите на сър Уинстън, Джон и Сара се женят през 1677 година, като за брака спомага Мария Моденска – втората брачна половинка на Джеймс II, в чийто антураж към момента участва младият Чърчил.

Следва дипломатическа задача в Нидерландия, където Чърчил договаря от името на Англия за съюз против Франция. Там се среща с Вилем Орански и двамата стават близки другари. През 1678г. е нараснал в чин Бригаден Генерал. През идващите три години, Джон е задължен да живее в заточение дружно със своя сеньор Джеиймс II. През 1682г., Чърчил още веднъж се връща в Лондон и е нараснал в чин полковник в Личния на Негово Величество драгунски полк, като в добавка получава купата барон на Марлборо.

След гибелта на Чарлз II през 1685г. избухнал протест на незаконнородения му наследник Джеймс, херцог на Монмоут. Чърчил застава зад своя настойник Джеймс II против досегашния си другар Монмоут и се бори в решителната борба при Седжмуур. Повишен е в чин генерал-майор. По време на Славната гражданска война през 1688г., Марлборо взема страната на Вилем Орански (Уилям III) и изоставя своя доскорошен суверен Джеймс. Причината за това е, че и Джон, и брачната половинка му Сара са част от обкръжението на Ана – щерка на Джеймс II която е предан протестант. Уилям му дава купата граф на Марлборо, само че резервира отдалеченост от Джон и има своите съмнения към него.

По време на Деветгодишната война (1688-1697г.), Марлборо служи като асистент офицер в продължение на 3 години, само че след борбата при Валкур печели уважението и възторженостите на нидерландският военачалник принц Валдек. След това е назначен за шеф щаб на британските сили, ситуирани на Острова. Следва предопределение в Съвета на Деветте, който поучава кралица Мери II, до момента в който брачният партньор й Уилям се намира в Ирландия. Кралското семейство от ден на ден губи доверие в Марлборо.

В началото на 90-те години на XVII век, Марлборо още веднъж възобновява контактите си с някогашния крал Джеймс II, с вярата последния да помогне в неговата кариера. Уилям III научава за тези контакти и през 1692г. Марлборо е упрекнат в държавна измяна и затворен в Лондонския Тауър. В последна сметка, след гибелта на Мери II, Джон e освободен и разгласен за преподавател на младия принц Уилям, херцог на Глостър.

Нов стадий в кариерата на Марлборо бележи началото на Войната за Испанско Наследство. В спора вземат участие всички огромни европейски сили. Марлборо е претрупан със задачата, да подписа съюз с Нидерландия и Австрия от името на Англия. Скоро се образува така наречен Голям Съюз и войната стартира, последователно обхващайки забележителна част от Европа. По същото време, умира Уилям III и новата кралица на Англия – Ан, близка другарка на брачната половинка на Марлборо и негова защитничка, го покачва в чин капитан-генерал, посвещава го като рицар на Жартиерата (най-старият рицарски медал в Англия – б.а.) и го афишира за Главнокомандващ на Артилерията, пост, който Чърчил от дълго време жадува.

За Англия, военните дейности стартират през 1702г. Марлборо е назначен за шеф на Англо-холандските и наемните немски елементи. Като разчита на своята дипломатичност и вродени качества на водач, Джон Чърчил съумява да наложи вижданията си на своите нидерландски сътрудници. Тактиката му се оказва сполучлива – до края на годината, Марборо превзма Велно, Рурмонд, Стевенсвеерт и Лиеж.

Тези триумфи му носят купата херцог от признателната британска кралица. Следващата година е тежка за Марлборо – единственият му наследник умира от шарка едвам 17 годишен. Джон се връща в Нидерландия, с цел да продължи войната с французите. Превзема Бон, Юи и Лимбург, само че не съумява да даде уверено стълкновение на французите във Фландрия, защото и Парламента, и Нидерландите са срещу да се рискува огромна борба с войските на Луи XIV.

През 1704г. ситуацията на австрийците е сериозно. Притиснати от Франция и Бавария от една страна и маджарски бунтовници от друга, Хабсбургите са на път да излязат от войната. Чърчил добре знае, че има потребност от Австрия с цел да завоюва спора и измисля дръзновен проект. Начело на своята британска войска, напуща Белгия и като лъжейки нидерландското командване за действителната посока на нахлуване, поема през Германия към р. Дунав и австрийските владения.

След като изминава 500 километра за 5 седмици, Марлборо се съединява с австрийците, водени от принц Ойген и на 13.08.1704г. двамата нанасят тежко проваляне на френско-баварските сили при Бленхайм. След този триумф, Бавария и Кьолн излизат войната, градовете Ландау, Трир и Трарбах падат в ръцете на Чърчил, а очакванията на Луи XIV за бърза победа пропадат. Дори Торите, най-яростните съперници на херцога, трябвало да замълчат след този триумф.

През 1705г. съюзните държавни управления още веднъж осуетяват проектите на Чърчил и съдбовно забавили офанзивата на неговата войска. Междувременно, французите съумели да се прегрупират след триумфите на Вилар и Вендом по останалите фронтове. Марлборо бързо трансформира проектите си и стартира да търси уверено стълкновение с френските сили във Фландирия, отпред с маршал Вилероа.

По гледище на Луи XIV, френският военачалник нападна Чърчил с цел да отмъсти за Бленхайм. Вместо това, френската войска търпи най-унизителен погром. При Рамили, на 23.05.1706г. Марлборо разрушава французите. Съюзниците губят 3 000 свои бойци, а французите – 20 000. По същото време Ойген надделява французите в Италия. Марлборо е на върха на славата си. Император Леополд му предлага поста шеф на Испанските Нидерланди (Белгия), само че с цел да резервира съюза с холандците, Марлборо отхвърля.

1707г. бележи нов напредък за Франция, а в това време Съюзниците не съумяват да реализират решителна победа. Частите им в Германия и Белгия съвсем не реализират прогрес. Марлборо се връща в Англия, където и двете крила на Парламента са настроени против него, а кралица Ан и неговия консултант Годолфин могат да му окажат напълно дребна поддръжка. В средата на 1708г., обаче, Чърчил още веднъж пази репутацията си. След мълниеносен преход, на 11.07.1708г., Марлборо изненадва силите на маршал Вендом и разрушава французите при Уденарде. Франция остава без мощна войска в Испанските Нидерланди.

През октомври, Чърчил завладява една от най-силните замъци в Европа – Лил. В Англия продължава политическият напън върху Марлборо. Парламентът и Кралицата желаят да видят края на войната, а херцогиня Сара желае мъжа си назад вкъщи. Кралицата към този момент не гледа с положително око нито на Марлборо, нито на нейната някогашна другарка, Сара. Междувременно, вигите, които държат властта на Острова стартират договаряния за мир с Луи XIV, само че изискванията им са неприемливи за Краля-слънце. В опит да притисне врага и да улесни договарянията, Чърчил възобновява офанзивата. Междувременно, Луи XIV назначава нов пълководец на северните армии – маршал Вилар. Той завладява Турне и се приготвя да посрещне съюзната войска.

Двамата пълководци най-накрая се изправят един против различен при дребното градче Малплаке. Победата е на Марлборо, само че французите губят два пъти по-малко хора. Вигите са разочаровани от херцога, а торите употребяват пировата победа с цел да упорстват за мир. През 1710г. Торите печелят изборите за Парламент, а Ойген и Годолфин мъчно съумяват да склонят Марлборо да не подаде оставка. Марлборо се връща в Англия измършавял, с влошено здраве. Новите министри на торите – Харли и Хенри Сейнт Джон му слагат изискване, че в случай че желае да продължи да служи, ще би трябвало да стане техен обуздан и правилен инструмент.

Кралица Ан дефинитивно желае оставката на Сара Марлборо от поста й в двора. Джон отхвърля да се занимава с всички неразбории и още веднъж отпътува за Хага. Започва последната му акция на Континента. Марлборо съумява да преодолее считаната за непреодолима френска отбранителна линия без да загуби и един човек и след 40 километров нощен преход застава под стените на Бушен, а на 12.09.1710г. завладява крепостта.

През 1711г. стартират мирни договаряния, а на 7-+ми декември, кралица Ан афишира че няма потребност от услугите на Марлборо. Опитът на Марлборо да провали договарянията с Франция за излизане на Англия от войната, дефинитивно настройва торите против него. Херцогът е упрекнат в корупция и финансови измами, и подложен на развой.

В последна сметка, го признават за отговорен за заграбване на държавни средства с цел да заплати на задгранични бойци. Чърчил е отхвърлен от всички длъжности и отпътува в заточение за Миленхайм – притежание, харизано му от император Леополд, дружно с купата Принц на Империята още през 1704г.

Завръщането на Чърчил в Англия съответствува със гибелта на кралица Ан и възкачването на трона на нейния втори братовчед  Джордж I. Младият крал е другар на Марлборо и му връща всички отнети длъжности. Херцогът още веднъж става значима и уважавана персона. Здравето му обаче съществено се утежнява след претърпян инсулт през 1716 година и той отстъпва водещата си позиция на вигите сър Робърт Уолпол и сър Джон Станхоуп. По време на Якобинския протест (1719 г.), Марлборо е единствено номинално отпред на битката, оставяйки на по-младите да се оправят с рецесията.

През последните 4 години от живота си, Марлборо страда от още няколко инсулта, които последователно утежняват здравето му. Последния, няколко дни след 72-рия му рожден ден се оказва съдбовен и сутринта на 16.07.1722г. Джон Чърчил умира в двореца Бленхайм.

Вечно жаден за почести и популярност, Марлборо остава в британската история като спорна фигура. От една страна стоят цялостната му липса на угризения и способността му да сменя идеите съгласно персоналните си ползи. От друга той е възхваляван като най-великият сухопътен военачалник в историята на Англия – чест, която му е приета както от редица историци, по този начин и от херцог Уелингтън – най-изтъкнатия британски военачалник воювал с Наполеон.