Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Възрожденската ни история е дала доста и ярки фигури, които посредством своите каузи и подвизи са изковали съдбините на българския народ. Някои от тях са книжовници, други, учители, а трети хора на перото и поезията. Ала някак над всички тях, най-тачена от актуалните българи остава онази категория хора, които с оръжие в ръка жертват живота си в името на българската независимост и самостоятелност. Много от тези хора са спорни персони, чието място в историята и до в този момент не е твърдо открито.

Дали са герои? Дали са предатели? Какви са действителните им подбуди? Това са все въпроси, които настойчиво съпътстват публичните диспути към ролята на този и оня деятел на национално-освободителната ни битка. Една от тези противоречиви и нееднозначни персони в нашата история без подозрение е Коста Паница.

Снимки: By Димитър Кавра – "Bulgarien vom Beginn seines staatlichen Bestandes bis auf unsere Tage ", 1917, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3034279

Коста Паница е роден на 12-ти март, 1857 година в старопрестолния град Търново. Родът му е остарял, произлиза най-малко от края на XVII век. Корените им са от с. Дебелец. Това е едно от заможните села в Търновско от интервала на османското господство. Жителите му били дервентджии и имали задача да поддържат моста над р. Белица, както и да охраняват значимия път, който минавал през реката. В подмяна, те имали право да носят оръжие и плащали доста по-малко налози спрямо елементарната парадайса. Традиционно, в сходни селища свободолюбивия дух и непреклонна горделивост на българите избуявали най-силно.

Не е изненадващо, че точно от там водят корените си рода Паница. Името идва от остарял фамилен бит. По време на женитба, сядали към огромна софра и си подавали един на различен чиния цялостна с вино, от която всеки един отпивал с цел да засвидетелства единството на семейството. Един от тях обаче – Георги Димитров (пра-прадядо на Коста – б.а.) бил прекомерно гнуслив и не обичал да пие от непознати чаши и съдове и за това си носел своя лична чиния за вино. От там тръгнал прякора му – Паницата, който се трансферирал на потомството му.

Старият Паница бил фамозен търговец, който пътувал из цялата Османска империя, продавайки коприна и копринени буби. Оставил занаята си в завещание на своите наследници. Неговият внук, бащата на Коста Паница, е Атанас Николов Хаджигеоргиев (1802-1872 г.) – състоятелен търновски търговец, който отказал да одобри родовото име Паница, което част от потомците му избрали да носят. Атанас имал две дами. Първата – Мариола, умряла млада, откакто му родила 4 деца – Никола, Мариола, Стат и Тодорица. Оженил се наново за своята комшийка Венета, от която имал още 3 деца – Димитър, Коста и Васил.

Коста приключва класното учебно заведение в Търново, а след гибелта на татко си през 1872 година, фамилията се мести във Варна при по-големите братя на бъдещия воин от. През 1875 година, непокорният юноша, едвам навършил 18, отпътува за Одеса, където постъпва във Висшето военно учебно заведение и учи една година. Междувременно се свързва с БРЦК и стартира да подкрепя организирането на Априлското въстание.

Става непосредствен сподвижник на Иларион Драгостинов и Стефан Стамболов. Използвайки комерсиалните връзки на фамилията си, съумява да купи оръжие и да го трансферира незаконно от Румъния през Русе в помощ на Търновския революционен окръг. В навечерието на въстанието, Коста обикаля селата в родния си търновски край с цел да съживява локалните комитети от времето на Васил Левски.

Снимка: By Иван Карастоянов – scanned photo, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19988524

Априлското въстание по този начин и не избухва в Търновския окръг, задушено от поредност изменничества. Коста Паница, дружно с други свои съратници се включва е четата на Филип Тотю, която отпътува за Сърбия. Там през лятото на 1876 година, българите се включва в доброволческия руско-български корпус на Черняев, който поддържа сръбската войска по време на късата Сръбско-османска война (1876-77 г.).

Макар и да се бият самоотвержено и безстрашно, българите са принудени да се изтеглят към Белград, откакто сръбските войски са бити от османците по целия фронт. Коста чиния, към този момент натрупал стабилен военен опит за своите 19 години, се изтегля дружно с съветските доброволци и се включва в императорската войска. Именно тук, напролет на 1877 година го заварва апела от формиращото се българско Опълчение.

Коста Паница се включва в състава на 6-та тайфа на III-та Опълченска бригада. В нейните редици, той се бори в кървавите боеве при Стара Загора, а по-късно и по време на Шипченската епопея, където паралелно с останалите български левове, оставя името си вечно изписано със златни букви в страниците на нашата история. За проявената смелост и воинско умеене, през февруари, 1878 година е нараснал в чин прапоршик и награден с кръст за смелост. Няколко месеца по-късно се включва в отряда, изпратен в помощ на капитан Петко Воевода в битката му със сенклеристите в Родопите. За заслугите си там е нараснал в офицерски чин подпоручик.

След подписването на Берлинския мир, Временното съветско ръководство привежда в деяние проекта за основаване на Българска земска армия, в която се включва и 21-годишния Коста Паница. Успоредно с войнишката кариера, той взе участие в основаването на комитетите „ Единство “, чиято задача е да подкрепят съединението на разпокъсаните български земи – както Княжеството и Румелия, по този начин и откъснатите от родината територии в Македония и Тракия. По време на Кресненско-разложкото въстание, Коста Паница служи като сътрудник на комитетите „ Единство “ и се стреми да набира средства и оръжие за въстаниците.

Снимка: By Георги Данчов – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19572933

След кървавия завършек на протеста, младият офицер се трансферира в Източна Румелия, където се включва в локалната Източнорумелийска милиция. Възползвайки се от позицията си там, съумява да си издейства командироване в Русия, където довършва висшето си обучение. Завършва Второ константиновско военно учебно заведение и Петербургската Военно-юридическа академия. През май 1884 година се завръща в Княжество България, където получава предопределение за боен прокурор в Русе и е създаден в звание капитан. Той е и един от първите ни следосвобожденски дейци (ако не и първият) с две висши образования – военно и юридическо.

Завръща се в Източна Румелия през 1884 година и незабавно се включва в БТЦРК, чиято цел е да приведе в деяние Съединението. Коста Паница играе основна роля по време на събитията от 5-6 септември, 1885 година Близък другар и сподвижник на Батенберг, Коста Паница е вдъхновен от дейностите на княза и вижда в негово лице верния държател за младата страна.

След неочакваната война, оповестена от Сърбия, Коста Паница е измежду първите, които заемат позиции за геройския отпор при Сливница. Коста Паница е избран за пълководец на така наречен Смолчански отряд. Корпусът е образуван под първичното командване на поручик Атила Зафиров и наброява ок. 1000 души, множеството ветерани-опълченци и доброволци от софийско. В следствие, към тях се причисляват няколко стотин доброволци от Македония.

Отстъплението от Цариброд на прилежащите български елементи на 2 ноември кара Зафиров да се изтегли, с цел да не попадне в обграждане. В сръбски ръце попадат Комщица, Изатовци, Смолча и някои други погранични села. Сръбските войски наближават пътя за Берковица – една от значимите връзки на София със Северна България. За отбраната основния маршрут, основното командване изпраща на 4-ти ноември капитан Коста Паница, който да поеме командването на Зафировия отряд с подкрепление от рота постоянна армия и 45 македонски четници. Смолчанският отряд получава задачата да настъпи на север от основния път Пирот — Драгоман — София и дружно с настоящия от юг Радомирски отряд да попречи на съсредоточаването на сръбската Нишавска войска против Сливнишката позиция, където към момента се концентрират войските от българо-турската граница.

В осъществяване на своята оперативна задача, на 6 ноември рано сутринта елементи от отряда под командването на поручик Зафиров атакуват поредно селата Ропот и Комщица и разрушават разположените там сръбски роти. Главното сръбско командване е заблудено за същинския размер и планове на българския отряд. В разследване на получените донесения, сърбите пренасочват забележителна част от силите си за отбрана на Калотинските теснини, по които се правят известията с тила на Нишавската войска в Цариброд и Пирот.

Вместо да настъпи към Калотина, през нощта на 7-ми против 8-ми ноември, Паница нападна и разрушава батальона, осигуряващ фланговото прикритие на сърбите при Изатовци и Ржана, на четири часа път от щаб-квартирата на крал Милан в Пирот. След това проваляне и неуспеха при Сливница, сръбското командване взема решение да изтегли Нишавската войска от българска територия. Поради дефицит на снабдяване и лекарства за ранените, отрядът на Паница минава към защита за няколко дни, само че още при идващото нахлуване на съперника контраатакува и разгромява сръбския Ржански отряд на 11-12-ти ноември в боевете при Славиня и Ржана.

На 14-ти ноември Смолчанският отряд се включва в общото нахлуване на Западния корпус на сръбска територия и ден по-късно, интензивен с Македонския батальон, спомага за завладяването на Пирот, превземайки сръбските позиции северно от града. За заслугите си във войната е създаден в чин капитан, а по-късно и в майор.

Снимка: By Неизвестен – Собственоръчно сканирано, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8660275

След победния завършек на Сръбско-българската война, Коста Паница става един от най-ревностните поддръжници на княз Александър Батенберг. Полага всички старания да задържи княза на престола и заема твърда анти-руска позиция в хода на рецесията към абдикацията на Батенберг. По време на конституционната и политическа рецесия от 1886-1887 година, Паница поддържа своя остарял другар и сподвижник Стефан Стамболов.

Междувременно застава отпред на Българомакедонския централен революционен комитет „ Искра “. Паница е несклоняем труженик за освобождението на Македония от османска власт и заема остра позиция против всевъзможни тези за компромис по македонския въпрос. Именно тази му неотстъпчивост последователно го отчуждава от Стамболов, който като министър председател се пробва да води политика на помиряване с Османската империя. Допълнителна щета в връзките им внася позицията на Коста Паница по отношение на новият княз на България – Фердинанд. Паница има вяра, че само връщането на Батенберг може да подсигурява положителното бъдеще на България.

През 1890 година, непримиримостта на Паница към княза и премиера доближава своя връх и той провежда скрит план в столичния гарнизон за тяхното премахване. В случая „ скрит план “ е прекомерно мощно определение за случилото се. Събитието наподобява повече на наговаряне след бурна почерпка в столичните локали. Така го третира и коменданта на София – полковник Стефан Кисов. Когато пишман заговорниците отиват при него, той ги отпраща с думите „ Елате при мен като изтрезнеете “.

Снимка: By No machine-readable author provided. Biso assumed (based on copyright claims). – No machine-readable source provided. Own work assumed (based on copyright claims)., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1192355

Стефан Стамболов обаче приема цялата преживелица прекомерно драговолно. Организиран е специфичен боен съд, в който вземат участие бъдещите герои от Рачо Петров и Васил Кутинчев. Останалите заговорници са наказани на разнообразни периоди затвор, само че за Коста Паница е отредена смъртна присъда. Стефан Стамболов е изключително настойчив в желанието си да я реализира, а Фердинанд тактично я разписва и напуща страната, прехвърляйки цялата обществена отговорност върху премиера. Екзекуцията на майор Паница е осъществена на 16-ти юни 1890 година, ок. 10 ч. На разстрела в Пешия лагер край дн. квартал Красно село участва целия офицерски хайлайф на страната. В следствие Стамболов ще употребява опита за събаряне на Фердинанд като политически инструмент в опит да издейства признаването на княза от Великите сили и Османската империя.

В историята, Коста Паница остава със своята смелост и чудатост. Майор Паница като че ли побира цялата палитра на българския дух в себе си – веселяк, само че в същото време раздразнителен до гняв по мъчителни за него тематики като политика и ориста на Македония; безгрижник, само че в същото време податлив на аскетизъм и ограничения във време на компликации и борба; Човек който държи на облика и репутацията си, само че който в същото време е подготвен да прекоси всички граници и да разтрогне всички другарства в името на това да отбрани идеалите, в които той има вяра. Непостоянен, чудноват, човек на крайностите, на риска и веселието, подобен би трябвало да бъде запомнен българският воин Коста Паница.