&format=webp)
Алгоритъмът на утехата: Може ли AI възкресението да излекува скръбта ни?
Историята на Киса Гаутами е толкоз антична, колкото е и самото страдалчество. Майка губи детето си и, сломена от тъгата, потегля от врата на врата с тялото му, с цел да открие някой, който да го върне към живот. Когато среща Буда, той ѝ слага задача: да събере синапено семе от дом, в който в никакъв случай не са познавали гибелта. Разбира се, тя не открива нито едно такова място. Погребва детето си. И тогава потегля по пътя на духовното си събуждане.
Днес, в цифровия XXI век, историята на Киса Гаутами наподобява придобива нов смисъл. През 2020 година корейският документален филм „ Да те срещна още веднъж “ („ Meeting You “) употребява виртуална действителност, с цел да сблъска майка – Чанг Джи-сун – със своята умряла 7-годишна щерка На-йон.
Това е извънредно докосващ миг, в който виртуалното творение приказва, усмихва се и плаче – съвсем като действително дете. Във кино лентата обаче един въпрос остава без отговор: оказва помощ ли това на майката да премине през скръбта – или я заключва още по-дълбоко в нея?
От този миг нататък промишлеността на „ цифровото възкресяване “ бързо нараства. Развиват се така наречен griefbots – чатботове, моделирани по гласовете и навиците на умряли близки. В някои случаи даже се употребяват в правосъдната зала – като видео със симулирана жертва, която се обръща към съдията и желае оптималната присъда за своя палач, написа Fast Company.
Въпросът към този момент не е единствено софтуерен. Той е екзистенциален.
В будизма страданието произтича от вкопчването в илюзии. Според Махаяна традицията, в която се включва и тибетският Ваджраяна будизъм, освобождението от страдалчество стартира с трансформацията на съзнанието – и с практиката на бодхисатвата, оня, който работи освен за своето избавление, а и за освобождението на всички същества.
През XIV век тибетският преподавател Гиелсе Токме Зангпо написа в „ 37-те практики на бодхисатвата “:
Практиката на всички бодхисатви е да се откажат от вкопчването. Когато срещнеш нещо прелестно или привлекателно, приеми го като дъга в лятното небе – красиво на тип, само че всъщност – лишено от наличие.
Точно в този подтекст цифровото възкресяване носи риск – да ускори привързаността към една недействителност. Да сътвори удобна, само че подправена версия на индивида, който сме изгубили. Да затъмни достоверния спомен – и с него, опцията за действително примирение.
В традицията Дзогчен (или „ Великото съвършенство “) – школа от тибетския будизъм, която акцентира естествената, неизменима осъзнатост на мозъка – скръбта не е зложелател. Тя е опция, а страстите не трябва да бъдат потискани или променяни – а следени, до момента в който се разтварят от единствено себе си.
Патрюл Ринпоче, духовник от XIX век, написа в трактата „ Медитация върху самоосвобождението “:
Каквито и мисли да пораждат – положителни или неприятни, позитивни или негативни, щастливи или тъжни – не се вкопчвай в тях, не ги отхвърляй, а пребъди – без да ги променяш – в самия разум, с който мисли.
Това е метод, който изисква не да бягаш от страстите си, а да бъдеш самоуверен – да седнеш дружно с болката, до момента в който тя не се трансформира в съчувствие – освен персонално, а и обгръщащо всички същества, които страдат от същата загуба. Именно затова осъзнаването е началото на будисткото събуждане.
Състраданието се демонстрира и на равнище общественост – посредством ритуали като 49-дневната гала след гибелта, практикувана в доста школи на тибетския будизъм. Според учението съзнанието на умрелия се нуждае от 49 дни, с цел да се прероди. През това време се издига олтар, рецитират се мантри, вършат се дарения, канят се монаси. Това не е време за давност – а за прекосяване. За осмисляне и за основаване на връзка.
Тези ритуали внезапно контрастират със актуалните практики на Запад, в които отпускът по тъга постоянно е единствено от три до пет дни. Днес, когато нямаме време за печал, цифровото „ възкресяване “ наподобява като комфортно решение. Но в будистката вероятност то може да бъде и форма на бягство – от себе си, от действителността, както и от смяната.
В размишленията си върху скръбта будисткият академик, претърпял няколко персонални загуби през последната година, споделя:
„ Когато си мисля за приятелите и околните, които изгубих тази година, разбирам желанието още веднъж да чуя гласовете им. Но вместо да диря софтуерен сурогат, предпочитам да задълбоча връзката си с преходността – и да се любувам на късите, само че действителни моменти с хората, които са тук и в този момент. “
Технологията няма да спре да съществува – сигурно. Griefbots, цифрови аватари, видеа – всичко това ще продължи да се развива и даже има опция да се трансформира в обособен пазар. Но може би отговорът не е в създаването на нов програмен продукт, а в една остаряла мъдрост. В това да си позволим да страдаме. Да скърбим. И да продължим да живеем.
Днес, в цифровия XXI век, историята на Киса Гаутами наподобява придобива нов смисъл. През 2020 година корейският документален филм „ Да те срещна още веднъж “ („ Meeting You “) употребява виртуална действителност, с цел да сблъска майка – Чанг Джи-сун – със своята умряла 7-годишна щерка На-йон.
Това е извънредно докосващ миг, в който виртуалното творение приказва, усмихва се и плаче – съвсем като действително дете. Във кино лентата обаче един въпрос остава без отговор: оказва помощ ли това на майката да премине през скръбта – или я заключва още по-дълбоко в нея?
От този миг нататък промишлеността на „ цифровото възкресяване “ бързо нараства. Развиват се така наречен griefbots – чатботове, моделирани по гласовете и навиците на умряли близки. В някои случаи даже се употребяват в правосъдната зала – като видео със симулирана жертва, която се обръща към съдията и желае оптималната присъда за своя палач, написа Fast Company.
Въпросът към този момент не е единствено софтуерен. Той е екзистенциален.
В будизма страданието произтича от вкопчването в илюзии. Според Махаяна традицията, в която се включва и тибетският Ваджраяна будизъм, освобождението от страдалчество стартира с трансформацията на съзнанието – и с практиката на бодхисатвата, оня, който работи освен за своето избавление, а и за освобождението на всички същества.
През XIV век тибетският преподавател Гиелсе Токме Зангпо написа в „ 37-те практики на бодхисатвата “:
Практиката на всички бодхисатви е да се откажат от вкопчването. Когато срещнеш нещо прелестно или привлекателно, приеми го като дъга в лятното небе – красиво на тип, само че всъщност – лишено от наличие.
Точно в този подтекст цифровото възкресяване носи риск – да ускори привързаността към една недействителност. Да сътвори удобна, само че подправена версия на индивида, който сме изгубили. Да затъмни достоверния спомен – и с него, опцията за действително примирение.
В традицията Дзогчен (или „ Великото съвършенство “) – школа от тибетския будизъм, която акцентира естествената, неизменима осъзнатост на мозъка – скръбта не е зложелател. Тя е опция, а страстите не трябва да бъдат потискани или променяни – а следени, до момента в който се разтварят от единствено себе си.
Патрюл Ринпоче, духовник от XIX век, написа в трактата „ Медитация върху самоосвобождението “:
Каквито и мисли да пораждат – положителни или неприятни, позитивни или негативни, щастливи или тъжни – не се вкопчвай в тях, не ги отхвърляй, а пребъди – без да ги променяш – в самия разум, с който мисли.
Това е метод, който изисква не да бягаш от страстите си, а да бъдеш самоуверен – да седнеш дружно с болката, до момента в който тя не се трансформира в съчувствие – освен персонално, а и обгръщащо всички същества, които страдат от същата загуба. Именно затова осъзнаването е началото на будисткото събуждане.
Състраданието се демонстрира и на равнище общественост – посредством ритуали като 49-дневната гала след гибелта, практикувана в доста школи на тибетския будизъм. Според учението съзнанието на умрелия се нуждае от 49 дни, с цел да се прероди. През това време се издига олтар, рецитират се мантри, вършат се дарения, канят се монаси. Това не е време за давност – а за прекосяване. За осмисляне и за основаване на връзка.
Тези ритуали внезапно контрастират със актуалните практики на Запад, в които отпускът по тъга постоянно е единствено от три до пет дни. Днес, когато нямаме време за печал, цифровото „ възкресяване “ наподобява като комфортно решение. Но в будистката вероятност то може да бъде и форма на бягство – от себе си, от действителността, както и от смяната.
В размишленията си върху скръбта будисткият академик, претърпял няколко персонални загуби през последната година, споделя:
„ Когато си мисля за приятелите и околните, които изгубих тази година, разбирам желанието още веднъж да чуя гласовете им. Но вместо да диря софтуерен сурогат, предпочитам да задълбоча връзката си с преходността – и да се любувам на късите, само че действителни моменти с хората, които са тук и в този момент. “
Технологията няма да спре да съществува – сигурно. Griefbots, цифрови аватари, видеа – всичко това ще продължи да се развива и даже има опция да се трансформира в обособен пазар. Но може би отговорът не е в създаването на нов програмен продукт, а в една остаряла мъдрост. В това да си позволим да страдаме. Да скърбим. И да продължим да живеем.
Източник: profit.bg
КОМЕНТАРИ