Източнородопска приказка - село Мандрица
Историята на българските земи е тясно обвързвана с тази на доста нации. В планината на митичния Орфей до през днешния ден отекват стъпките на римските легиони. Марица и Арда се срещат, с цел да продължат дружно пътя си към Егейско море, а от незапомнени времена там се описват митове за народите, оставили своето завещание по земите ни. В най-крайните източни дялове на Родопите през днешния ден е сгушено едно неповторимо за България село – Мандрица. То впечатлява със своите кирпичени къщи, в които се приказва един необикновен за страната ни език – албански. Историята на това село стартира през 1636 година.
Местна легенда споделя, че селото е учредено от трима братя православни албанци. Те били едри скотовъдци, задължени от бея Али Паша да доставят османската армия с мляко, месо и други хранителни артикули. За всяка овца те получават по една жълтица. Военачалникът, в символ на признателност за вярната им работа, им позволява да обиколят целия Одрински виалет, с цел да намерят уместно място, където да се заселят със фамилиите и стадата си. Той им дава обещание толкоз огромна земя, колкото могат да обходят стадата от изгрев до залез слънце. Али Паша прави допустимо и издаването на ферман, с който ги освобождава от налози и подсигурява, че на тяхната земя турци не могат да се заселват. Братята построяват мандра и дефинират името на селото.
С времето Мандрица се разраства, като от ден на ден албанци се изселват от родината си в него. Те носят със себе си своя език, обичай и просвета. Строят огромни кирпичени къщи в гръцки жанр, в които на първия етаж се обитават животните, на втория копринените буби, а на третия живеят хората. Те трансформират селото в част от пътя на коприната, като създават едно от най-висококачествените копринени семена по нашите земи. Започват да изнасят продукта си по целия свят и сами да вършат тухлите за къщите си. Разбира се, отглеждат тютюн и сусам, присъщи за този завършек на България. През 1708 година в Мандрица се строи една от първите черкви в Родопите – „ Свeта Неделя ”. Тя съставлява дребна еднокорабна постройка, която е част от гробищен парк и до през днешния ден. В нея е изписана на каменна плоча годината на основаването на селото. На надгробните плочи са издялани занаятите на покойниците, знак за уважението към труда и приноса към селото. Век по-късно, през 1835 година, се строи селската черква „ Свети Димитър ”. Тя е трикорабна псевдобазилика, построена от зидан камък, затрупан с дървен покрив. В нейния иконостас могат да бъдат открити източни въздействия.
Своя подем селището доближава в края на XIX век. Тогава в него има две учебни заведения, детска градина, 22 мелачки за сусамово олио и 20 манифактури за копринени буби. Съществува даже родилен дом. Албанците резервират своята сулиотска носия през годините и не престават да я носят, говорейки на арванитски език. През 1913 година обаче те са принудени да изоставен домовете си, поради гоненията в Беломорска Тракия. Българското държавно управление заселва селото с български бежанци от Тракия и Македония, само че по време на войните къщите в Мандрица непрекъснато сменят своите жители. През 1929 година нова бежанска вълна, измежду която още веднъж има албанци, заселва селото.
Днес около златоносните меандри на Бяла река могат да се видят типичните огромни къщи с резбовани тавани. Там към момента е непокътнат и се приказва остарял албански език, който основава чувството за един различен свят. Всяка година се провежда събор, който оживява другояче призрачното село. Новите къщи се строят от типичните кирпичени тухли по модела на тогавашната зидария, в която се откриват гръцки и тракийски въздействия. В единственото албанско село у нас можем да забележим неповторима по рода си архитектура, комбинирана с локален диалект и остарели фотографии, създаващи възприятието за пътешестване обратно във времето.
Автор: Георгия Кинева
Инфо: www.bulgarianhistory.org
