Историята на малкия Асенчо просълзи цяла България
Историята на Асенчо трогна цяла България. Това научи Sofia24.bg от обява в обществените мрежи, която бързо набира скорост, лайкове и стотици споделяния. Малкото момче от фотографията се е изгубило и положителни хора са му помогнали. Цялата история можете да прочетете в този момент, публикуваме я без редакторска интервенция:
Моят нов другар – Асенчо!
Намерих го на една спирка, беше се изгубил. Стоеше самичък от много време и никой не идваше да го вземе, нито той се качваше на някои от идващите рейсове. Наблюдавах го от едно кафене. Видях, че стартира да изяснява нещо на едни девойки, само че те го подминаха с неуважение и той се върна и седна на пейката, като тръсна ядосано ръчички.
Интуитивно усетих, че търси помощ и отидох при него. Попитах го дали чака някой, а той ми се зарадва и разговорливо отвърна: " Не, само че не знам къде е баба и другата баба. Каза си името – Асенчо, и с пръсти сподели на какъв брой годинки е – 5, 6, 7... обърка пръстите, тъй като беше и той комплициран и уплашен. Изгубил се, благия! Страх го било. Сълзички напираха в очите му. Премръзнал като куче, облечен с тънки дрешки, мръсничък и не къпан от много време, посинял от мраз, Асенчо ме попита дали мога да го заведа някъде на топло? Отговорих му: " Да ", а той по детски наивно и доверчиво потегли с мен. Веднага се скрихме в кафенето насреща. Асенчо беше гладен и си пожела вафла мура, друго – не. Отказа препоръчаните от мен, с цел да се сгрее, чай или мляко с какао.
Но пък очевидно се успокои. Започнахме диалог. Въпреки, че не можеше добре да се показва на български (знаете някои циганчета по какъв начин говорят), аз му разбирах, а той призна, че самичък си е пристигнал до тук, и че живее във фургон с доста хора вътре, обаче не знае къде е. Обясни, че майка му и татко му са в Германия, и че тук го гледат две баби, само че са от село, не от София.
Хубаво го " гледат " бабите, помислих си аз.
Попита ме дали имам деца. И когато му споделих, че имам две, незабавно попита за имената им! Сладур! Целият диалог с Асенчо траеше нищо време в сладки приказки, кафе и вафла мура, до момента в който пристигна полицията. Предварително се обадих на незабавния номер 112, а реакцията им беше много бърза. Изпратиха патрул. Нямам думи, с които да опиша човечността на служителите на реда. Бяха две млади, красиви, възпитани и доста положителни момчета. Слава Богу за това! Освен, че предложиха на Асенчо от личната си храна, откриха толкоз положителни думи, които да накарат детето да се отпусне и да не изпитва боязън от тях.
Предадох Асенчо на управляващите както си му е реда – с протокол, а той, миличкия, се разплака за мен, като разбра, че си потеглям. И на мен ми стана мъчително за детето, само че бях спокойна, че с Божията помощ е в положителни ръце.
А можеше да попадне в други ръце и краят да бъде неприятен, доста неприятен.
Моят нов другар – Асенчо!
Намерих го на една спирка, беше се изгубил. Стоеше самичък от много време и никой не идваше да го вземе, нито той се качваше на някои от идващите рейсове. Наблюдавах го от едно кафене. Видях, че стартира да изяснява нещо на едни девойки, само че те го подминаха с неуважение и той се върна и седна на пейката, като тръсна ядосано ръчички.
Интуитивно усетих, че търси помощ и отидох при него. Попитах го дали чака някой, а той ми се зарадва и разговорливо отвърна: " Не, само че не знам къде е баба и другата баба. Каза си името – Асенчо, и с пръсти сподели на какъв брой годинки е – 5, 6, 7... обърка пръстите, тъй като беше и той комплициран и уплашен. Изгубил се, благия! Страх го било. Сълзички напираха в очите му. Премръзнал като куче, облечен с тънки дрешки, мръсничък и не къпан от много време, посинял от мраз, Асенчо ме попита дали мога да го заведа някъде на топло? Отговорих му: " Да ", а той по детски наивно и доверчиво потегли с мен. Веднага се скрихме в кафенето насреща. Асенчо беше гладен и си пожела вафла мура, друго – не. Отказа препоръчаните от мен, с цел да се сгрее, чай или мляко с какао.
Но пък очевидно се успокои. Започнахме диалог. Въпреки, че не можеше добре да се показва на български (знаете някои циганчета по какъв начин говорят), аз му разбирах, а той призна, че самичък си е пристигнал до тук, и че живее във фургон с доста хора вътре, обаче не знае къде е. Обясни, че майка му и татко му са в Германия, и че тук го гледат две баби, само че са от село, не от София.
Хубаво го " гледат " бабите, помислих си аз.
Попита ме дали имам деца. И когато му споделих, че имам две, незабавно попита за имената им! Сладур! Целият диалог с Асенчо траеше нищо време в сладки приказки, кафе и вафла мура, до момента в който пристигна полицията. Предварително се обадих на незабавния номер 112, а реакцията им беше много бърза. Изпратиха патрул. Нямам думи, с които да опиша човечността на служителите на реда. Бяха две млади, красиви, възпитани и доста положителни момчета. Слава Богу за това! Освен, че предложиха на Асенчо от личната си храна, откриха толкоз положителни думи, които да накарат детето да се отпусне и да не изпитва боязън от тях.
Предадох Асенчо на управляващите както си му е реда – с протокол, а той, миличкия, се разплака за мен, като разбра, че си потеглям. И на мен ми стана мъчително за детето, само че бях спокойна, че с Божията помощ е в положителни ръце.
А можеше да попадне в други ръце и краят да бъде неприятен, доста неприятен.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ