История за едно изоставено българско дете в Париж, което става

История за едно изоставено българско дете в Париж, което става милионер. История, която ще се помни дълго. Кой е Джонатан Ангелов?

Точно като в приказката „ Грозното патенце “, Джонатан в никакъв случай не е като другите. Нито във Франция, където живее единствено с майка си, а тя не приказва добре френски, нито в България, която обожава, само че очевидно физически е друг от другите деца, нито в този момент измежду милионерите, тъй като за разлика от тях, той е бил доста безпаричен и доста гладен. И измежду изоставените деца не е бил като останалите, тъй като е знаел, че ще успее.

Майка му отпътува за Франция на 18 години. Проговаря френски език на приблизително равнище, само че в никакъв случай не се научава да написа. Прави си организация за манекенки. Прекалено късно научава, че е бременна и към този момент няма избор. Така през 1986-а година се ражда Джонатан. Никога не излиза наяве кой е бащата. А на Джонатан прекомерно рано му се постанова да порасне, тъй като майка му губи всичко.

„ Ставам, разтварям врата. Виждам десетина души. Полицаи, обществените служби, ключар. И една жена ме взима и ме поставя встрани и ми споделя: „ Джони, няма да се прибереш през днешния ден. Събери си една чанта небрежно, ще отидеш в едно приемно семейство. И няма да се върнеш “. И в този миг като че ли един блок пада “, споделя той пред БТВ.

Така стартира дългият път на Джонатан по приемни фамилии. През няколко седмици има право да вижда майка си.

„ Прибирам се и виждам, тя не ми беше споделила, че беше дала чартърен моята стая. Спя на земята, в хола. Слагам си едно-две-три одеяла и съм окей. Но е малко мъчно, тъй като има студент, който живее в моята стая и аз пребивавам в хола на земята. Малко е ужасно “, спомня си Джонатан.

Хората му споделят, че „ за нищо не става “, само че той не се вслушва в това.

„ Не чувам какво ми споделят. Бързо си открих какво обичам. Обичам технология, обичам парцели. Обичам парцели, тъй като изгубих моя дом, може би “, споделя Джонатан.

На 14 години той стартира да разнася пици, да продава вестници и да купува евтини китайски бижута по 1000 бройки. После ги продава поединично във Франция.

„ Всички стотинки си ги заделях настрани. И по този начин на 19 години си купих първия апартамент в Париж, стаичка де. Тя беше 8 квадратни метра “, спомня си той. 

Джонатан я ремонтира и вижда, че ползата към нея е голям. Взима студентски заем и купува нови 10 слугински стаи. През 2014 година с още трима съдружници развиват концепция – програмен продукт за телефония за бизнес клиенти. Днес Aircall коства 1 милиард $.

„ Шест години. Много бързо стана. Ние почнахме единствено двамата с Оливие, първият ми съучастник. И много бързо всичко стана. Не работеше доста добре Aircall, когато започнахме. Беше малко мъчно. Всяка бутилка от шампанско демонстрира един значим миг. Първият е, когато взехме 2,7 милиона евро от един вложител и бяхме 8-9 души “, споделя предприемачът.

На всяка бутилка от шампанско са написани имената на хората в екипа на Джонатан.

„ Тук сме 2015 година и съм с всичките хора, които работят за нас. С всичките чиновници сме в нашия офис, доста дребен, беше 50 квадратни метра. Започваме да подписваме и аз им споделям: „ Момчета, един ден тази компания ще е 1 милиард евро “. И те ми се е смееха: „ Ти ни казваш това, с цел да ни мотивираш “. Аз бях доста стимулиран и им споделих „ Момчета, това ще стане един ден “. Вярвах го, тъй като виждах какъв брой мощен е този артикул. Виждах по какъв начин клиентите го обичаха “, споделя Джонатан.

Компанията му има офиси в Париж, Ню Йорк, Берлин, Лондон, Австралия и други.

„ Много хора мислят, че тъй като съм направил една компания, която е 1 милиард $, съм друг или няма да съм добър с хората или ще се виждам като някой доста значим. Аз не се виждам като значим. Аз съм си същият човек, както когато нямах самун “, споделя той.

Миналото в никакъв случай няма да бъде забравено обаче две неща наподобяват непоносими за Джонатан – да се изхвърля храна и да няма ключ в джоба си.

„ Когато идвах в България, постоянно доста ядях. Когато майка ми готвеше, беше по доста и когато ме настаниха в приемните фамилии, нямах нищо за ястие и умирах от апетит. И по тази причина споделям, че постоянно съм ял като прасе, тъй като когато виждам гозба съм доста благополучен, нещо става в мен “, споделя Джонатан.

„ Да, доста бях гладен. И е доста мъчно, когато си дете на 12-13 години, тъй като растеш всеки ден и ти би трябвало храна. И се научих да хапвам много като дребен и когато нямах, беше трудничко. Но беше окей, едно дете е щастливо с каквото има. Аз нямах нищо и когато нямаш нищо, имаш всичко “, счита той.

А ключът постоянно се намира в левия му джоб, с цел да му припомня, че има дом.

„ Ако този джоб ми е празен, нещо ми липсва. Ако си имам ключа, си споделям в главата, че имам дом. Защото не съм имал от 12 до 19 години, а това е доста дълго време “, споделя Джонатан.

Днес той счита, че има същински другари и точно това му би трябвало.

„ Цял живот съм пазил моите другари. Моите другари, които ме познават, откогато бях на 10 години, още ги имам. Те за мен са като брат и сестра, тъй като те познават същинския Джонатан, те знаят от кое място пристигам. И те ми споделят: „ Не си се трансформирал, същият простак си, същият простак “, споделя той.

В книгата си „ Нищо за губене “ той споделя за майка си и за своята невероятна история, от която дълго време се срами.

„ Беше ме позор и лъжех. Казвах на хората, че пребивавам при една братовчедка, по тази причина не ме познават. И по този начин до 22-23 години, не желаех да описвам. Хората ще се смеят и хората се смяха. И си споделях „ Добре, ще съумея, ще си направя дом, компания и бизнес “, прибавя той.

Майката на Джонатан умира преди 5 години. Тогава той е бил при започване на триумфите си, а тя скрито му се е радвала.

„ Когато изпразних жилището, открих една директория с доста листове вътре. И видях вътре, че тя е изрязвала от вестници публикации за мен. Първите триумфи. Но тя в никакъв случай не ми е го е споделила. И на тази директория беше написано „ Джони “. Когато я видях, си споделих, че тя е била горда. На леглото преди да почине ѝ споделих, че я обичам повече от всичко, тъй като тя е моето семейство. Нямам брат, нямам сестра, нямам татко. И когато тя почина, желаех отново да я направя горда. Нямаше я към този момент, само че знам, че някъде горе тя ме гледа и го върша и за нея “, споделя той.

Приходите от книгата си Джонатан подарява на асоциации за изоставени деца - такива като него. Защото може пък тъкмо там някъде да има един различен предстоящ Джонатан.