В Иран първият клин е избит. Но вторият клин остава
Историческият подтекст на войната на Израел с Иран може да ни даде нужната дълбочина за оценяване на евентуалните сюжети, през които този спор може да се развие в обозримото бъдеще. През февруари 1979 година ислямската гражданска война на аятолах Хомейни отхвърли режима на шах Мохамед Реза Пахлави и промени трагично салдото на силите в Близкия изток. Иран бе основен съдружник на Запада в Студената война и гневният антиамериканизъм на ислямисткия революционен режим на процедура реализира пробив в позициите на Вашингтон в района.
Значението на този пробив можем да оценим като напомним, че по-малко от година след революцията на аятоласите, Съветският съюз дръзна да окупира Афганистан като „ междинна спирка ” към преодоляването на подстъпите и излизането на крайбрежията на Персийския залив.
Иран е мощна районна мощ и разгромът на ислямисткия революционен режим не бе по силите на Запада, замесен в следващ цикъл на изостряне на Студената война след 1979 година Поради това през 80-те години Вашингтон предприе заобиколна интервенция за източване на революционната сила на Техеран, укрепвайки режима на Саддам Хюсеин в прилежащ Ирак.
Персия и Вавилон водят война от хилядолетия, а за амбициозния деспот в Багдад едно проваляне на ислямистки Техеран би било сполучливо реализиране на няколко паралелни цели. Популисткият ислямистки режим на аятоласите съставлява действителна идеологическа и политическа опасност за светските режими в Близкия изток – в това число в Ирак и прилежаща Сирия.
Саддам има упоритостта да се трансформира в първокачествен геополитически фактор на района, в който арабските страни дълго и несполучливо пробват да се обединят в поддръжка на палестинската идея и против Израел. Режимът в Багдад организира сполучлива рационализация на страната и поддръжката от страна на Запада, в това число с съвременни оръжия за иракската войска, е значима поддръжка за дълготрайните проекти на Саддам за геополитическо водачество в района.
Въоръжен – в директния и преносния смисъл на думата – с доверието на Запада, Саддам стартира войната с Иран през 1980 г, която продължава през по-голямата част от десетилетието. Войната завършва през 1988 година без победител, само че Техеран излиза от нея мощно отслабен – в това число и като тактика за разпространяване на ислямската гражданска война в огромния район на Близкия изток.
Ирак се утвърждава като водеща мощ на района. Ако хвърлите взор към историята на американското световно водачество ще забележите, че неговата логичност много компактно се вписва в българската сентенция „ Клин клина избива, само че вторият остава. ” Придобилият районна мощност Саддам придобива кураж да промени районното статукво и през август 1990 година окупира прилежащ Кувейт.
Вашингтон неотложно основава интернационална коалиция и с интервенция „ Пустинна стихия ” от януари 1991 година разгромява режима на Саддам. Президентът Буш-старши не прави грешката на сина си от 2003 година да в профил режима в Багдад, а единствено му навлича усмирителната риза на дълготрайни и мъчителни наказания и ограничавания.
След 11 септември 2001 година ръководството на президента Буш-младши попада изцяло под въздействието на групата неоконсерватори, които още в края на 20 век пледират за това Америка да упражнява свободно и в собствен интерес „ твърда власт ” – в това число военна мощ в световния свят. „ Европа е от Венера, а Америка – от Марс ” с отчетливо възприятие за предимство декларира водещия неоконсервативен откривател Робърт Кейгън. „ Меката власт ” – стопанска, финансова, културна, идеологическа – упражнявана от администрацията на Клинтън съгласно неоконсерваторите е незадоволителна за одобряване на американската мощност и по тази причина – просто малодушна.
Терористичните актове от 11 септември карат Буш-младши да разгласи „ война на тероризма ”. Формулировката е несъответстваща – в случай че имаш зложелател, той е човек или група от хора, а не пушката, с която враговете стрелят. „ Тероризмът ” като зложелател заменя нуждата за явен съперник да бъде разгласен радикалният ислямизъм – с цел да не би някой да намерения, че Америка води война с исляма. Вашингтон унищожава високопланинските свърталища на Ал Кайда в Афганистан и изхвърля талибаните фундаменталисти от власт. Започва 20 годишния интервал на надзор и „ ръчно ръководство ” на Афганистан, преустановен по един много позорен метод от президента Байдън през есента на 2021 година, откакто Доналд Тръмп бе уговорил изтеглянето на американците година по-рано.
Наказанието на „ тероризма ” с акцията в Афганистан е изцяло сполучливо, само че прекомерно незадоволително. Очевидно е, че Америка не може да се оправи с терористичните мрежи (чието начало, апропо, е в съпротивителното придвижване на муджахидините против руската окупация на Афганистан през 80-те години, подкрепяно и финансирано от Запада – „ чеп клина избива ”) единствено с практикуваните до този миг стандартни принадлежности за интернационално въздействие и надзор.
Необходими са още минимум две условия за въздържане на ислямисткия тероризъм в обозрима вероятност.
Първото – мощен акцент върху инструментите на националната сигурност на територията на Съединени американски щати, въвеждането на редица нови институции и процедури на надзор, непознати до този миг в историята на Америка. Една от тях е Министерството за вътрешна сигурност (Dept. of Homeland Security).
Второто изискване е поемането на „ ръчно ръководство ” на основни запаси за сигурност в района на огромния Близък изток, където е обществения и набожен източник на радикалния ислямизъм и терористичните му мрежи. Проектът на неоконсерваторите за вдишване на по-директен надзор върху сигурността на Близкия изток – с поддръжката и съдействието на основния съдружник на Вашингтон, Израел – е смяната на режимите в двете основни страни на района – античните и сегашни противници Ирак и Иран.
Проектът включва наложително и двете страни – преодоляването и/или трансформирането единствено на едната от тях би провокирало нежелани несъответствия. Които се осъществят мощно на процедура. Войната против Ирак стартира през март 2003 година и завършва с отстраняването на режима на Саддам от власт, само че в отворилия се великански политически вакуум стартира безмилостна градска партизанска война, ориентирана против американската войска и новия нежен режим в Багдад, и водена от разрастващи се ислямистки терористични мрежи.
Правителството в Багдад е доминирано от шиитското болшинство в страната, потискано десетилетия от режима на сунита Саддам, чиято войска, служби за сигурност и държавна администрация са под контрола на сунити (представляващи към 1/3 от популацията на страната). Американската краткотрайна администрация незабавно разпуска армията и службите за сигурност на Саддам – обилни елементи от тях се причисляват към терористичните мрежи на Ал Кайда и други сродни радикални организации.
Във военно-тактически проект американската окупация на Ирак е несъответстваща като средство за опълчване на децентрализираните терористични мрежи, водещи кървава революция – както против американците, по този начин и против редовите жители. Затъването на военния контингент на Вашингтон в тази война е сравнимо ненапълно единствено със затъването в индокитайската джунгла през 60-те години.
Едва през 2007 година новият главнокомандващ ген. Петреус подписва съглашение с водачите на сунитските племена в Ирак в ненапълно сполучлив опит за консолидираното им в новата държавна конструкция на Ирак. Основният печеливш от разпада на иракската държавност и от политическия вакуум на гражданската войне е режимът на аятоласите в прилежащ Иран. Те управляват държанието на шиитското болшинство в Ирак и сполучливо попълнят вакуума на властта със своите стратегически цели и планове.
Чакайте, нали след Ирак трябваше да бъде овладян и Иран? Блатото на иракския кървясъл безпорядък погълна американския запас за проекция на мощ и направи вероятната военна акция против Техеран прекомерно рискована и нереалистична. Преди години слушах лекция на един израелски военачалник, който сподели – „ Военната мощ е доста по-убедителна когато се допуска, а не когато се разполага. ”
През 90-те години Америка притежаваше необятна военна мощ, чиито граници не бяха известни на никого – те можеше единствено да бъдат „ предполагани ”. След затъването в Ирак Вашингтон сподели действителните граници и конструкция на своята военна мощ. Една акция против Техеран би била допустима, само че тя щеше да изчерпи силовия запас на американската военна машина до край. А какво се случва когато ресурсът на „ международния хегемон ” се изчерпи
Лошите момчета излизат от укритията си започват да вършат пакости посред „ световното село ”. Случайно ли е, че Путин разгласи самостоятелност и съревнование на Запада през 2007 година? Случайно ли е, че Пекин стартира своята открита стратегическа проекция в Южнокитайско море и в Японско море след американската намеса в Ирак? Случайно ли е, че Техеран стартира построяването на „ шиитската дъга ” сред Иран и Ливан през същото десетилетие?
Стратегическият напредък на Техеран стана вероятен след 2003 година, когато в основни арабски страни – Ирак, Сирия, Ливан, Йемен – се разклати районната система на светските властнически режими, поддържаща държавността в тези многообразни и конфликтни общества.
През 2010 година президентът Обама стартира изтеглянето на американските войски от Ирак. В разширяващия се ваккум на сигурността влиза Ислямска страна – ИДИЛ. Тя дели своята власт единствено с Техеран – иракското държавно управление е едва и ръководи номинално. Администрацията на Обама поддържа „ Арабската пролет ” след 2010 година със стратегическата хипотеза, че „ изтощените ” всемирски властнически режими би трябвало да бъдат сменени с народна власт на „ умерените ислямисти ”.
И до ден сегашен не е известно какво съдържа стратегическото разбиране за „ сдържан ислямизъм ”, само че резултатът на „ демократизацията ” в общ проект е усилване на кървавия безпорядък в Близкия изток. Аятоласите редовно уголемяват своите мрежи от прокси съдружници – изнесени на предна линия паравоенни структури от Техеран до Бейрут.
Москва споделя значителен стратегически интерес с Техеран за разрастване на така наречен „ шиитска дъга ” в Близкия изток, която за Русия е преграда пред разпространението измежду нейните мюсюлмански общности на сунитския коренен ислям. Путин провежда намеса в Сирия през 2015 година с цел да стабилизира режима на Башар Асад, чиято етническа база е алевитското (шиитско) малцинство. През Ирак и Сирия, прокси мрежата на Техеран доближава до Ливан, където шиитското паравоенно придвижване Хизбула е челен пост на тактиката на аятоласите за заличаване на Израел. Разпадът на властническата държавност на редица арабски съседи на Израел отслабва натиска върху Тел Авив – което изяснява неофициалната, само че мощна поддръжка, която еврейската страна оказва на Америка и за интервенцията в Ирак, и в последвалата по-късно „ Арабска пролет ”. Но в безредното пространство на досегашните властнически режими в Багдад, Дамаск, както и в отслабения от гражданската война Ливан, против Израел непрестанно нараства предизвикването на все по-мощната районна проекция на Иран. Подобно на всяка друга действителност, районната геополитика на Близкия изток не търпи вакуум...
С практическия погром над двете най-силни прокси групировки на Техеран – Хамас и Хизбула – Израел сведе до най-малко капацитета на първото стратегическо направление за проекция на мощ на Техеран – изнесената в непосредствена непосредственост до еврейската страна терористична мрежа. С войната от 13 юни Израел цели унищожаването на втория главен стратегически запас на Иран – нуклеарната стратегия. С помощта на масираните бомбени удари, нанесени върху главните центрове на иранския нуклеарен план от Вашингтон, тази задача наподобява също значително изпълнена. Военните акции както на Израел, по този начин и на неговия огромен сътрудник и съдружник – Вашингтон са без изключение сполучливи. Основният проблем идва след сполучливите войни – по какъв начин да се завоюва мира и да се конфигурира удобна конструкция на геополитическите салда в района на Близкия изток. Израел е мощен боен и стратегически фактор в района, само че неговите мащаби (около 9-10 млн. население) и хронично конфликтни връзки както с палестинската опозиция, по този начин и с по-широкото арабско съседство не му разрешават да реализира планове за изцяло и дълготрайно превръщане на районната геополитика. „ Не всички проблеми могат да се решат дефинитивно ” – споделят водещи обществени фигури в Израел. „ Човек би трябвало да се научи да живее с проблемите си... ” Затова конфигурирането на цялостния геополитически баланс на Близкия изток е в ръцете на първо място на Вашингтон и на неговото съревнование с другите световни сили. Защото всяка рецесия в Близкия изток носи огромен капацитет за превръщането си в световна рецесия.
Въвличането на Вашингтон във военните дейности бе предстоящо, само че ударите, нанесени върху иранските нуклеарни обекти нямат никакво сходство с нормите на интернационалното право. Ерозията на интернационалния правов ред има бумерангов резултат. Срещу едноличното взимане на решенията за ударите от страна на президента Тръмп – които на процедура въвличат Вашингтон във войната – се оповестиха и редица сенатори, освен това освен демократи, само че и републиканци.
Оттук нататък присъединяване на Америка във следващи военни дейности ще бъде сложено под пресечен огън и вкъщи – както от Конгреса, чиито компетенции за финансиране на военните дейности са заобиколени, по този начин и от изолационисткото крило на МАГА, което недоволства от въвличането на страната в поредна война. Трудно е да се реши в каква посока и с какви резултати ще продължат военните дейности, само че главният проблем на американското замесване си остава конфигурирането на следвоенното статукво в Иран и в целия район за недопускане на статегически вакуум и нови талази на принуждение.
„ Първият чеп ” на иранския стратегически капацитет е избит с обединените старания на Тел Авив и Вашингтон. „ Вторият чеп ” остава – ориста на режима в Техеран и районния баланс на силите, както и целта за недопускане на нов въртоп на хаоса, който може да докара до разпространение на рецесията – както в районен, по този начин и в по-широк световен проект.
Коментарът е от профила на Огнян Минчев във фейсбук. Заглавието е на редакцията
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Значението на този пробив можем да оценим като напомним, че по-малко от година след революцията на аятоласите, Съветският съюз дръзна да окупира Афганистан като „ междинна спирка ” към преодоляването на подстъпите и излизането на крайбрежията на Персийския залив.
Иран е мощна районна мощ и разгромът на ислямисткия революционен режим не бе по силите на Запада, замесен в следващ цикъл на изостряне на Студената война след 1979 година Поради това през 80-те години Вашингтон предприе заобиколна интервенция за източване на революционната сила на Техеран, укрепвайки режима на Саддам Хюсеин в прилежащ Ирак.
Персия и Вавилон водят война от хилядолетия, а за амбициозния деспот в Багдад едно проваляне на ислямистки Техеран би било сполучливо реализиране на няколко паралелни цели. Популисткият ислямистки режим на аятоласите съставлява действителна идеологическа и политическа опасност за светските режими в Близкия изток – в това число в Ирак и прилежаща Сирия.
Саддам има упоритостта да се трансформира в първокачествен геополитически фактор на района, в който арабските страни дълго и несполучливо пробват да се обединят в поддръжка на палестинската идея и против Израел. Режимът в Багдад организира сполучлива рационализация на страната и поддръжката от страна на Запада, в това число с съвременни оръжия за иракската войска, е значима поддръжка за дълготрайните проекти на Саддам за геополитическо водачество в района.
Въоръжен – в директния и преносния смисъл на думата – с доверието на Запада, Саддам стартира войната с Иран през 1980 г, която продължава през по-голямата част от десетилетието. Войната завършва през 1988 година без победител, само че Техеран излиза от нея мощно отслабен – в това число и като тактика за разпространяване на ислямската гражданска война в огромния район на Близкия изток.
Ирак се утвърждава като водеща мощ на района. Ако хвърлите взор към историята на американското световно водачество ще забележите, че неговата логичност много компактно се вписва в българската сентенция „ Клин клина избива, само че вторият остава. ” Придобилият районна мощност Саддам придобива кураж да промени районното статукво и през август 1990 година окупира прилежащ Кувейт.
Вашингтон неотложно основава интернационална коалиция и с интервенция „ Пустинна стихия ” от януари 1991 година разгромява режима на Саддам. Президентът Буш-старши не прави грешката на сина си от 2003 година да в профил режима в Багдад, а единствено му навлича усмирителната риза на дълготрайни и мъчителни наказания и ограничавания.
След 11 септември 2001 година ръководството на президента Буш-младши попада изцяло под въздействието на групата неоконсерватори, които още в края на 20 век пледират за това Америка да упражнява свободно и в собствен интерес „ твърда власт ” – в това число военна мощ в световния свят. „ Европа е от Венера, а Америка – от Марс ” с отчетливо възприятие за предимство декларира водещия неоконсервативен откривател Робърт Кейгън. „ Меката власт ” – стопанска, финансова, културна, идеологическа – упражнявана от администрацията на Клинтън съгласно неоконсерваторите е незадоволителна за одобряване на американската мощност и по тази причина – просто малодушна.
Терористичните актове от 11 септември карат Буш-младши да разгласи „ война на тероризма ”. Формулировката е несъответстваща – в случай че имаш зложелател, той е човек или група от хора, а не пушката, с която враговете стрелят. „ Тероризмът ” като зложелател заменя нуждата за явен съперник да бъде разгласен радикалният ислямизъм – с цел да не би някой да намерения, че Америка води война с исляма. Вашингтон унищожава високопланинските свърталища на Ал Кайда в Афганистан и изхвърля талибаните фундаменталисти от власт. Започва 20 годишния интервал на надзор и „ ръчно ръководство ” на Афганистан, преустановен по един много позорен метод от президента Байдън през есента на 2021 година, откакто Доналд Тръмп бе уговорил изтеглянето на американците година по-рано.
Наказанието на „ тероризма ” с акцията в Афганистан е изцяло сполучливо, само че прекомерно незадоволително. Очевидно е, че Америка не може да се оправи с терористичните мрежи (чието начало, апропо, е в съпротивителното придвижване на муджахидините против руската окупация на Афганистан през 80-те години, подкрепяно и финансирано от Запада – „ чеп клина избива ”) единствено с практикуваните до този миг стандартни принадлежности за интернационално въздействие и надзор.
Необходими са още минимум две условия за въздържане на ислямисткия тероризъм в обозрима вероятност.
Първото – мощен акцент върху инструментите на националната сигурност на територията на Съединени американски щати, въвеждането на редица нови институции и процедури на надзор, непознати до този миг в историята на Америка. Една от тях е Министерството за вътрешна сигурност (Dept. of Homeland Security).
Второто изискване е поемането на „ ръчно ръководство ” на основни запаси за сигурност в района на огромния Близък изток, където е обществения и набожен източник на радикалния ислямизъм и терористичните му мрежи. Проектът на неоконсерваторите за вдишване на по-директен надзор върху сигурността на Близкия изток – с поддръжката и съдействието на основния съдружник на Вашингтон, Израел – е смяната на режимите в двете основни страни на района – античните и сегашни противници Ирак и Иран.
Проектът включва наложително и двете страни – преодоляването и/или трансформирането единствено на едната от тях би провокирало нежелани несъответствия. Които се осъществят мощно на процедура. Войната против Ирак стартира през март 2003 година и завършва с отстраняването на режима на Саддам от власт, само че в отворилия се великански политически вакуум стартира безмилостна градска партизанска война, ориентирана против американската войска и новия нежен режим в Багдад, и водена от разрастващи се ислямистки терористични мрежи.
Правителството в Багдад е доминирано от шиитското болшинство в страната, потискано десетилетия от режима на сунита Саддам, чиято войска, служби за сигурност и държавна администрация са под контрола на сунити (представляващи към 1/3 от популацията на страната). Американската краткотрайна администрация незабавно разпуска армията и службите за сигурност на Саддам – обилни елементи от тях се причисляват към терористичните мрежи на Ал Кайда и други сродни радикални организации.
Във военно-тактически проект американската окупация на Ирак е несъответстваща като средство за опълчване на децентрализираните терористични мрежи, водещи кървава революция – както против американците, по този начин и против редовите жители. Затъването на военния контингент на Вашингтон в тази война е сравнимо ненапълно единствено със затъването в индокитайската джунгла през 60-те години.
Едва през 2007 година новият главнокомандващ ген. Петреус подписва съглашение с водачите на сунитските племена в Ирак в ненапълно сполучлив опит за консолидираното им в новата държавна конструкция на Ирак. Основният печеливш от разпада на иракската държавност и от политическия вакуум на гражданската войне е режимът на аятоласите в прилежащ Иран. Те управляват държанието на шиитското болшинство в Ирак и сполучливо попълнят вакуума на властта със своите стратегически цели и планове.
Чакайте, нали след Ирак трябваше да бъде овладян и Иран? Блатото на иракския кървясъл безпорядък погълна американския запас за проекция на мощ и направи вероятната военна акция против Техеран прекомерно рискована и нереалистична. Преди години слушах лекция на един израелски военачалник, който сподели – „ Военната мощ е доста по-убедителна когато се допуска, а не когато се разполага. ”
През 90-те години Америка притежаваше необятна военна мощ, чиито граници не бяха известни на никого – те можеше единствено да бъдат „ предполагани ”. След затъването в Ирак Вашингтон сподели действителните граници и конструкция на своята военна мощ. Една акция против Техеран би била допустима, само че тя щеше да изчерпи силовия запас на американската военна машина до край. А какво се случва когато ресурсът на „ международния хегемон ” се изчерпи
Лошите момчета излизат от укритията си започват да вършат пакости посред „ световното село ”. Случайно ли е, че Путин разгласи самостоятелност и съревнование на Запада през 2007 година? Случайно ли е, че Пекин стартира своята открита стратегическа проекция в Южнокитайско море и в Японско море след американската намеса в Ирак? Случайно ли е, че Техеран стартира построяването на „ шиитската дъга ” сред Иран и Ливан през същото десетилетие?
Стратегическият напредък на Техеран стана вероятен след 2003 година, когато в основни арабски страни – Ирак, Сирия, Ливан, Йемен – се разклати районната система на светските властнически режими, поддържаща държавността в тези многообразни и конфликтни общества.
През 2010 година президентът Обама стартира изтеглянето на американските войски от Ирак. В разширяващия се ваккум на сигурността влиза Ислямска страна – ИДИЛ. Тя дели своята власт единствено с Техеран – иракското държавно управление е едва и ръководи номинално. Администрацията на Обама поддържа „ Арабската пролет ” след 2010 година със стратегическата хипотеза, че „ изтощените ” всемирски властнически режими би трябвало да бъдат сменени с народна власт на „ умерените ислямисти ”.
И до ден сегашен не е известно какво съдържа стратегическото разбиране за „ сдържан ислямизъм ”, само че резултатът на „ демократизацията ” в общ проект е усилване на кървавия безпорядък в Близкия изток. Аятоласите редовно уголемяват своите мрежи от прокси съдружници – изнесени на предна линия паравоенни структури от Техеран до Бейрут.
Москва споделя значителен стратегически интерес с Техеран за разрастване на така наречен „ шиитска дъга ” в Близкия изток, която за Русия е преграда пред разпространението измежду нейните мюсюлмански общности на сунитския коренен ислям. Путин провежда намеса в Сирия през 2015 година с цел да стабилизира режима на Башар Асад, чиято етническа база е алевитското (шиитско) малцинство. През Ирак и Сирия, прокси мрежата на Техеран доближава до Ливан, където шиитското паравоенно придвижване Хизбула е челен пост на тактиката на аятоласите за заличаване на Израел. Разпадът на властническата държавност на редица арабски съседи на Израел отслабва натиска върху Тел Авив – което изяснява неофициалната, само че мощна поддръжка, която еврейската страна оказва на Америка и за интервенцията в Ирак, и в последвалата по-късно „ Арабска пролет ”. Но в безредното пространство на досегашните властнически режими в Багдад, Дамаск, както и в отслабения от гражданската война Ливан, против Израел непрестанно нараства предизвикването на все по-мощната районна проекция на Иран. Подобно на всяка друга действителност, районната геополитика на Близкия изток не търпи вакуум...
С практическия погром над двете най-силни прокси групировки на Техеран – Хамас и Хизбула – Израел сведе до най-малко капацитета на първото стратегическо направление за проекция на мощ на Техеран – изнесената в непосредствена непосредственост до еврейската страна терористична мрежа. С войната от 13 юни Израел цели унищожаването на втория главен стратегически запас на Иран – нуклеарната стратегия. С помощта на масираните бомбени удари, нанесени върху главните центрове на иранския нуклеарен план от Вашингтон, тази задача наподобява също значително изпълнена. Военните акции както на Израел, по този начин и на неговия огромен сътрудник и съдружник – Вашингтон са без изключение сполучливи. Основният проблем идва след сполучливите войни – по какъв начин да се завоюва мира и да се конфигурира удобна конструкция на геополитическите салда в района на Близкия изток. Израел е мощен боен и стратегически фактор в района, само че неговите мащаби (около 9-10 млн. население) и хронично конфликтни връзки както с палестинската опозиция, по този начин и с по-широкото арабско съседство не му разрешават да реализира планове за изцяло и дълготрайно превръщане на районната геополитика. „ Не всички проблеми могат да се решат дефинитивно ” – споделят водещи обществени фигури в Израел. „ Човек би трябвало да се научи да живее с проблемите си... ” Затова конфигурирането на цялостния геополитически баланс на Близкия изток е в ръцете на първо място на Вашингтон и на неговото съревнование с другите световни сили. Защото всяка рецесия в Близкия изток носи огромен капацитет за превръщането си в световна рецесия.
Въвличането на Вашингтон във военните дейности бе предстоящо, само че ударите, нанесени върху иранските нуклеарни обекти нямат никакво сходство с нормите на интернационалното право. Ерозията на интернационалния правов ред има бумерангов резултат. Срещу едноличното взимане на решенията за ударите от страна на президента Тръмп – които на процедура въвличат Вашингтон във войната – се оповестиха и редица сенатори, освен това освен демократи, само че и републиканци.
Оттук нататък присъединяване на Америка във следващи военни дейности ще бъде сложено под пресечен огън и вкъщи – както от Конгреса, чиито компетенции за финансиране на военните дейности са заобиколени, по този начин и от изолационисткото крило на МАГА, което недоволства от въвличането на страната в поредна война. Трудно е да се реши в каква посока и с какви резултати ще продължат военните дейности, само че главният проблем на американското замесване си остава конфигурирането на следвоенното статукво в Иран и в целия район за недопускане на статегически вакуум и нови талази на принуждение.
„ Първият чеп ” на иранския стратегически капацитет е избит с обединените старания на Тел Авив и Вашингтон. „ Вторият чеп ” остава – ориста на режима в Техеран и районния баланс на силите, както и целта за недопускане на нов въртоп на хаоса, който може да докара до разпространение на рецесията – както в районен, по този начин и в по-широк световен проект.
Коментарът е от профила на Огнян Минчев във фейсбук. Заглавието е на редакцията
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ