Искам да ви разкажа една история, която ме накара да

Искам да ви опиша една история, която ме накара да се върна в детството и още веднъж да извървя нерадостния път на живота си. Бях скрила тази своя загадка, само че чужд татко ме предизвика да си спомня персоналната си драма. Прибирах се след тежка нощна промяна. Поредният „ клониран “ ден не бе по-различен от другите. По пътя срещнах мъж, жена и 3-4-годишни момиченца с къси полички и плитки. Приличаха на кукла Барби. Едното се препъна и повлече след себе си другото. Мъжът със скок ги подвигна, удари им по един пестник и те още веднъж се озоваха на земята. Майката протегна ръце да ги отбрани, само че за какво ли й трябваше? Последва канонада от псувни и удари. Чух го да споделя: „ Кучка! Роди девойки, а аз желаех синове! “

И замръзнах. Душата ми се взриви. Сякаш се разсъниха от някакъв сън. Намесих се и познайте какво щеше да ми се случи, в случай че не тичах по-бързо от него. Болката от видяното ме върна обратно във времето. Макар да бях 4-годишна, съм запомнила тази сцена. Майка ми се върна с нещо увито и го остави на леглото. Баща ми скочи и стартира да я удря. Нещо алено пръскаше на всички места, а тя падна. Придърпа легена, който се пълнеше с алена течност, само че той не спря с ритниците. Крещеше й: „ Казах ти да не се връщаш, в случай че родиш щерка! “

Бях привикнала да я бие, само че този път тя не плачеше, беше притихнала и не помръдваше. Тогава той се разтича, пристигнаха хора. А мене ме бяха не запомнили. Приближих се до леглото и видях кукла, като тази на съседското момиче. Бутнах я с пръстче, беше мекичка. Отвори очички. Нямах играчки, а тази беше толкоз красива! Поисках да я взема в ръце, а тя по този начин се разпищя, че ме изплаши и накара всички да се извърнат към нас. Баща ми продължаваше да крещи: „ Вижте ги! Две! Момичета! Аз съм мъж, желая наследник. Ти си отговорна! “ И още веднъж посегна да удари тялото на земята. Колко пъти съм желала, а по този начин и не можах да му кажа – да беше почакал! Аз родих синове. И сестричката ми – също. Сега ще му призная всичко, въпреки и да е прекомерно късно: Ти ни захвърли в детски домове, тъй като сме девойки. Може би нося грях в душата си. Когато бях на 28 година ти ме срещна на улицата. Спря ме, посегна към лицето ми. Каза ми, че съм красива и ме помоли да потегли с теб, с цел да се похвалиш пред роднините каква щерка имаш. Да ти завидели каква красота си основал. Копнеех да чуя други думи от теб, споделих ти: „ Аз нямам родственици, нито семейство. Сама съм. Имате неточност! Държавата е моята майка и татко. А вас не ви познавам “. После скочих към към този момент затварящите се порти на рейса.

Прибрах се, с цел да се наплача на воля. А предишното се връщаше и барабанеше в слепоочието ми. Спомних се по какъв начин лежах болна, а нямах медикаменти, бях гладна, мръзнех, завита през глава с 2 държавни одеяла. Случвало ми се е да греша в кошче за отпадък, с цел да извадя недоядена закуска. Децата ми се присмиваха, сочеха ме с пръст: „ Вижте я, тя няма баща! “

Исках те, баща! Поне да ме видиш качена на стълбичката, спечелила I-во място в градското състезание по лека атлетика. Да ме видиш 2 пъти републикански първенец по водомоторен спорт, закичена с медали и купи в ръце. Хората ме прегръщаха. Тогава популяризирах града. А името на този, който ме учеше, моят треньор, вечно ще остане в историята. Днес морският клуб в града ни се споделя „ Васил Маринов “ – най-хубавият играч в света. Тогава той ме прегръщаше и ми се радваше! А теб те нямаше. И никой не се срамуваше от мен, детето от обществения дом. Исках да чуеш по какъв начин ме наричаше фамилията на брачна половинка ми, когато се омъжих. Всички бяха заети да ме карат да хапвам, тъй като съм приличала на Бухендвалдски манекен.

Разбира се, ядях и пердах от мъжа ми, тъй като съм била тъпа девица и не съм умеела всякакви хватки в леглото. Как желаех тогава да ме приютиш най-малко за малко! Нямаше ли да се гордееш с мен, бях станала майка на синове? Приеха ме и в школата в Симеоново. Е, не отидох. Кой да ме поддържа?! Вярно е, че съм мощна жена. Жена ли?! Какво е това? Аз съм глава на фамилията, трябваше да се оправя и съумях. Ще изучавам в някой различен живот. Не бях на юбилея ти. Не ти простих. Чух, че си споделил: „ Три деца имам и нито едно не пристигна да ме поздрави! “ Бях изпратила синовете си – твоите внуци, които не беше виждал. Плакал си, прегръщал си ги, били по-високи от теб, а единият те гледал с твоя цвят очи…

Дойдох по-късно, беше 8 януари – леден зимен ден. Смесих се с тълпата опечалени, не ме познаваха. Другите се скриха на топло и затвориха вратите, а ти остана самичък. Единствено аз бях до теб. За първи път те прегръщах цели 2 часа и 17 минути. Броих ги. Гушках те, милвах те, целувах те, приказвах ти… Защо бяхме единствено двамата в последните ти часове на този свят? Всъщност не, изпратиха те доста хора. Казват, бил си добър с тях. Беше късно да се прощаваме. Прекалено дълго го отлагахме. Простила съм на всички, даже на враговете си. На тебе, баща, не ти простих приживе. А те обичах! Дори не знам за какво. Мили хора, разголих душата си пред вас. Дано да ви оказа помощ да разберете, че децата са най-ценното нещо на този свят.
Неда, Русе
Инфо: Лична драма