Иска ми се точно в днешния ден да кажа няколко

Иска ми се тъкмо в днешния ден да кажа няколко думи за измененията в пенсионната система, които по този начин " експертно " и назидателно се разискват по тв приемника от няколко дни. Всъщност ми е ясно, че следствията ще ги носим всички ние - на тил, като едни безмълвни Атласи ще подпираме наглостта и цинизма.

Защо безочливост и цинизъм, ще попитате, нали всеки би трябвало да получи, колкото е изработил?
Защото, благи хора, българската памет е къса. Не се откри публицист, който да попита великите специалисти от тв приемника къде изчезнаха парите за пенсии при започване на 90-те. Тогава доста българи бяха ограбени, препращаха ги от гише на гише, с цел да потвърждават стажа си, най-после ги пратиха за зелен хайвер да търсят архивите на предприятията, в които са работили, а се оказа, че хиляди архиви инцидентно (съвсем инцидентно!) изгорели. Абе, пламнали някак, самовъзпламенили се и няма диря от тях! 
И по този начин тези клетници останаха с минимални пенсии.
Как не се откри един публицист да попита говорещите глави от тв приемника за всеобщата приватизация, когато на " наши " хора се раздаваха предприятия, а хиляди " не наши " останаха без работа.
Как не се откри един публицист да попита защо и на кого се раздаваха куфарчетата с пари в хотел " Рила " в зората на " демокрацията ".
Как не се откри един публицист с памет...

Ние ще си носим кръста и несъмнено ще работим до гроб и за малко пари, тъй като късата памет, страхът и примирението не са орис, а наш избор.
Това желаех да кажа.

Лидия Делирадева