Стига безредици в националното мислене
Инцидентът в Пловдив, в който беше забъркан доктор, провокира вълнения в националното мислене.
Жителите на града излязоха в отбрана на доктор Димитров. Те твърдяха, че той е почтен, бил подложен в обстановка, от която единствен излаз е стрелбата.
Всеки уважаващ себе си правист не следва да разяснява ориста и участта на лекаря, до момента в който не бъдат събрани безапелационни доказателства, които да изяснят случая. Дотогава не е редно да се каже: отговорен!
И таман заради тези аргументи ще се предпазя от коментар. Мен ме вълнуват два значими въпроса: нужни ли си законодателни промени, отнасящи се до института на неизбежната защита и всеки път, правомерно ли е държанието на жители, които показват поддръжка на лица, забъркани в сериозни обстановки?
Логическото пояснение на член 12 от Наказателния кодекс, отнасящ се до неизбежната защита, демонстрира, че нормата е изчерпателна.
Законодателят е дал легално определение на неизбежната защита. Тя има право на живот, когато от директно и противоправно нахлуване следва да бъдат предпазени държавни или публични ползи, личността или правата на отбраняващия се или другиго посредством причиняване на вреди на нападателя.
Условието е вредите да не бъдат породени в границите на нужните лимити.
В правната норма е изяснено по кое време е налице превишаване рамките на неизбежната защита. Тогава, когато отбраната очевидно не подхожда на характера и заплахата на нападението.
Вън от това не е налице превишаване на рамките, когато нападението е осъществено посредством навлизане с принуждение или щурм в жилище.
Освен всичко останало ненаказуемо е действието, което е осъществено при превишаване рамките на неизбежната защита, в случай че това се дължи на нерешителност или разстройване.
По наложителност, ражда се въпросът: Какво би трябвало да се промени в член 12 от Наказателния кодек? Нищо! Противното би означавало юридическо двуличие.
Институтът на неизбежната защита е обяснен чрез разпореждане №12 от 29 ноември 1973 година, на пленума на Върховния касационен съд, озаглавено „ Относно правото на неизбежната защита ”.
В субсумиран тип е постановено: Деянието, осъществено в положение на неизбежна защита, е правомерно, общественополезно и належащо.
Нападението е директно, освен когато е почнало самото увреждане, само че и когато е основана действителна заплаха за увреждане личността или законните права на жителите.
При това при отбиване на нападението нападнатият може да употребява по-интензивни средства и способи за защита от тези, употребявани от нападателя.
Нападението не се показва единствено в нанасяне на удари. То се състои от голям брой детайли: опасност, държание, опити за удари към нападнатия.
Уплахата и разстройването съставляват такова психическо положение, при което е понижена способността на дееца да възприема и прави оценка създалата се конюнктура и да избира съответно държание.
Дали при дееца са налице нерешителност или разстройване, безапелационен отговор ще даде специалистът - психолог, защото тези категории са психически, не психиатрични.
Какво се следи в последно време? Организират се манифестации с претенции да бъдат освободени да бъдат наказани или оправдани причинители на закононарушения от общ темперамент. Исканията носят белезите на ултимативност.
Подобно държание от позиция на демократичното общество, каквото е нашето, е неприемливо.
Правораздаване под диктата на улицата е невероятно.
Връщам се обратно във времето. Все още в съзнанието ми е епизод, съпроводил злощастния либийски развой: голям брой от мъже, дами и невръстни деца се бяха събрали пред постройката на Върховния съд на джамахирията. Предстоеше процесът да се прегледа пред най-висшата правосъдна инстанция.
Насъбралите се неистово крещяха: „ Вожде, Кадафи, смажи българките по този начин, както смаза опозицията ”. Те не се интересуваха потвърдено ли е обвиняването. Тяхното схващане беше захласнато от възприятието за отплата.
Под въздействието на всеобщите викания, на обществените опиати и стадната душeвност натрупалите се не можеха да понесат мисълта, че сестрите могат да останат ненаказани.
Това в България не би трябвало да се позволява. В противоположен случай демокрацията ще изпадне в морална анемия.
Институтът на неизбежната защита и към сегашния миг във типа, прогласен в член 12 от Наказателния кодекс, потвърждава своята успеваемост.
Жителите на града излязоха в отбрана на доктор Димитров. Те твърдяха, че той е почтен, бил подложен в обстановка, от която единствен излаз е стрелбата.
Всеки уважаващ себе си правист не следва да разяснява ориста и участта на лекаря, до момента в който не бъдат събрани безапелационни доказателства, които да изяснят случая. Дотогава не е редно да се каже: отговорен!
И таман заради тези аргументи ще се предпазя от коментар. Мен ме вълнуват два значими въпроса: нужни ли си законодателни промени, отнасящи се до института на неизбежната защита и всеки път, правомерно ли е държанието на жители, които показват поддръжка на лица, забъркани в сериозни обстановки?
Логическото пояснение на член 12 от Наказателния кодекс, отнасящ се до неизбежната защита, демонстрира, че нормата е изчерпателна.
Законодателят е дал легално определение на неизбежната защита. Тя има право на живот, когато от директно и противоправно нахлуване следва да бъдат предпазени държавни или публични ползи, личността или правата на отбраняващия се или другиго посредством причиняване на вреди на нападателя.
Условието е вредите да не бъдат породени в границите на нужните лимити.
В правната норма е изяснено по кое време е налице превишаване рамките на неизбежната защита. Тогава, когато отбраната очевидно не подхожда на характера и заплахата на нападението.
Вън от това не е налице превишаване на рамките, когато нападението е осъществено посредством навлизане с принуждение или щурм в жилище.
Освен всичко останало ненаказуемо е действието, което е осъществено при превишаване рамките на неизбежната защита, в случай че това се дължи на нерешителност или разстройване.
По наложителност, ражда се въпросът: Какво би трябвало да се промени в член 12 от Наказателния кодек? Нищо! Противното би означавало юридическо двуличие.
Институтът на неизбежната защита е обяснен чрез разпореждане №12 от 29 ноември 1973 година, на пленума на Върховния касационен съд, озаглавено „ Относно правото на неизбежната защита ”.
В субсумиран тип е постановено: Деянието, осъществено в положение на неизбежна защита, е правомерно, общественополезно и належащо.
Нападението е директно, освен когато е почнало самото увреждане, само че и когато е основана действителна заплаха за увреждане личността или законните права на жителите.
При това при отбиване на нападението нападнатият може да употребява по-интензивни средства и способи за защита от тези, употребявани от нападателя.
Нападението не се показва единствено в нанасяне на удари. То се състои от голям брой детайли: опасност, държание, опити за удари към нападнатия.
Уплахата и разстройването съставляват такова психическо положение, при което е понижена способността на дееца да възприема и прави оценка създалата се конюнктура и да избира съответно държание.
Дали при дееца са налице нерешителност или разстройване, безапелационен отговор ще даде специалистът - психолог, защото тези категории са психически, не психиатрични.
Какво се следи в последно време? Организират се манифестации с претенции да бъдат освободени да бъдат наказани или оправдани причинители на закононарушения от общ темперамент. Исканията носят белезите на ултимативност.
Подобно държание от позиция на демократичното общество, каквото е нашето, е неприемливо.
Правораздаване под диктата на улицата е невероятно.
Връщам се обратно във времето. Все още в съзнанието ми е епизод, съпроводил злощастния либийски развой: голям брой от мъже, дами и невръстни деца се бяха събрали пред постройката на Върховния съд на джамахирията. Предстоеше процесът да се прегледа пред най-висшата правосъдна инстанция.
Насъбралите се неистово крещяха: „ Вожде, Кадафи, смажи българките по този начин, както смаза опозицията ”. Те не се интересуваха потвърдено ли е обвиняването. Тяхното схващане беше захласнато от възприятието за отплата.
Под въздействието на всеобщите викания, на обществените опиати и стадната душeвност натрупалите се не можеха да понесат мисълта, че сестрите могат да останат ненаказани.
Това в България не би трябвало да се позволява. В противоположен случай демокрацията ще изпадне в морална анемия.
Институтът на неизбежната защита и към сегашния миг във типа, прогласен в член 12 от Наказателния кодекс, потвърждава своята успеваемост.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ