За красотата на подводния свят, вълнуващите срещи с обитателите му и как да не го рушим
Интервюто се разгласява в границите на план на Фондация „ Креа ” за галерия подводна снимка в две елементи: „ Обитатели на Черно море ” – с фрагменти на Любомир Клисуров, и „ Обитатели на Световния океан ” – с фрагменти на Мартин Христов. Изложбата се осъществя във връзка Международния ден на Черно море – 31 октомври, в партньорство с Института по океанология към Българска академия на науките и с финансовата поддръжка на Фонд „ Култура ” на Община Варна. Подкрепа за реализацията на плана оказва и компания „ Европак България М ” ООД – вносител на природосъобразната каменна хартия, подобаваща за опаковки, печатни материали и изобразително изкуство. (Повече за самата галерия може да.
От 8 ноември фотографиите на Клисуров и Христов са подредени на оградата на ОУ „ Св. Св. Кирил и Методий " във Варна, където ще останат до 8 декември 2024 година Междувременно, ученици на учебното заведение от 5, 6 и 7 клас одобриха поканата да рисуват върху каменна хартия, въодушевени от фотографиите на морските жители. Част от творбите на дребните художници с преподавател Снежина Русева представяме в сегашния материал, а останалите скоро ще могат да се прегледат на страницата на Фондация „ Креа " във Фейсбук.
Мартин Христов
- От какъв брой години се занимавате с подводна снимка и кой Ви въодушеви за това?
Любомир Клисуров: Активно започнах да се гмуркам през 1961 година, когато приключих леководолазните курсове. Веселин Недев ми отвори очите за подводната снимка преди години. Заедно с един негов другар - Ангел Златанов, направиха първите херметични боксове за фотоапарати за подводно снимане, по-леки и комфортни. С Веселин Недев бяхме и фамилни другари. В самото начало с него се гмуркахме дружно. След това всеки пое по своя път, само че обменяхме информация кой какво прави. Настоящата галерия е отдадена на Веселин Недев, един от първите подводни фотографи, чийто наследник Юлиян също се занимава с това.
Окончателно по подводна снимка се възпламених, когато компанията Nikon сътвори собствен модел амфибийни апарати – Nikonos. Вече можеше да се снима без боксове, да се постави мълния, да се сменят обективи. Привърженик съм на остарелия вид снимка, лентовата. Снимал съм на диапозитивни филми, тъй като това ми даваше опция незабавно да видя какво съм направил, откакто ги проявя.
Мартин Христов: От 20 години се гмуркам и фотографирам, само че с подводна снимка по-сериозно се занимавам от към 15 години. Вдъхновител за мен и до през днешния ден е Любомир Клисуров. Бях съученик с щерка му и в никакъв случай няма да не помни първата подводна снимка, която видях у тях. По това време с цел да видиш такава фотография, трябваше да отидеш и да я търсиш в специфичен раздел в библиотеката. Сега, когато всичко е в интернет, проследявам и имам доста обичани фотографи. Някои от тях вършат курсове и образования. Така се срещнах и научих доста от хора като Алекс Мустард и Майкъл АУ. Чувствам се огромен късметлия поради сафарито си с Амос Нахум. Той е фотограф, който е доста прочут със фотоси на огромни и сложни за снимане риби и животни и прави фотографски експедиции с доста дребни групи - с по двама до трима фотографи, които избира по портфолиото им. С него съумях да фотографирам най-бързата риба в света – мерлин. Тази риба може да плува със 100 км./ч. и се среща единствено в намерено море. Почти невероятно е като водолаз да я видиш в естествената ѝ среда, камо ли да я снимаш. Сафарито имаше доста комплицирана организация, изискваше съществени физически старания при много сурови условия, само че видяното си струваше.
- Кои са най-екзотичните места, където сте били?
Любомир Клисуров: Снимал съм в Червено, Карибско, Средиземно море, в Индийския океан. Ходили сме с Мариана на едно фотографско съревнование в Мраморно море през 2002 година Темата беше „ И Мраморно море ще живее “. Взех първо място. Най-много съм снимал в Черно море. Обиколил съм българската акватория от границата с Румъния до река Резовска. Любимите ми места за фотоси бяха към Тауклиман на север и към Царево, край къмпинзите „ Оазис “ и „ Арапя “ и към Созопол на юг. На тези места морето е по-благодатно като държание. По-топло.
Мартин Христов: Местата с най-красиви и обилни подводни градини, съгласно мен, са Индонезия и Египет. За благополучие и двете дестинации са относително налични като цена, изключително Египет, който е единствено на няколко часа път със аероплан от тук. Мога да препоръчам и две дестинации за ценители, които съумях да посетя през последните години. Едната е остров Кокос, на който е сниман известният филм „ Джурасик парк “. Той се намира в Тихия океан на 550 км. или на два дни път по вода от най-близката цивилизована земя - Коста Рика. Там е едно от доста дребното места в света, на които могат да се видят пасажи от акула чук. Другото място е една доста далечна и забавна страна - Кралство Тонга. Тя е едното от единствено две места в света, на които е разрешено хора да влизат във водата дружно с гърбат кит и новороденото му бебе в естествената им среда. Тонга и Кокос са национални резервати с доста непоколебим режим на достъп. Ако искаш да отидеш там се записваш и чакаш, в моя случай към три години.
Калоян Вълчев, 6 кл. Акварел и маркери, каменна хартия
- Имате ли наблюдения дали някои от типовете, които към този момент сте снимали някъде, са застрашени или изчезнали?
Любомир Клисуров: Най-напред изчезна черноморската скумрия. След това се появи рапанът, който се оказа камшик за черната черноморска мида. След това някои хора потеглиха да ловят калкан, само че не го ловяха по елементарен метод, а с дънни тралове. Срещу Варна имаше на дълбочина над към 20 м огромни естествени мидени полета, които бяха нещо като хранителна база за калкан и за отсрочване на хайвер. Това тралене на дъното унищожи мидите. Според мен и моите сътрудници от Института по океанология Българска академия на науките, където работех, това е главната причина да стартира да изчезва и калканът, една от най-вкусните риби в нашето море, търсена от риболовци.
Мартин Христов: Много хора не знаят, че едни от най-застрашените риби в света са акулите. Разбира се, има и доста други застрашени типове, само че когато върхът на хранителната верига в океаните намалее фрапантно, това разклаща цялото екоравновесие. Причината за всеобщото им избиване е прословутата чорба от перки на акули. Парадоксът е, че перките нямат особена кулинарна стойност, само че в доста страни в Азия се смятат за храна, която носи свръхестествена мощ. Когато сте в Азия, не яжте тази чорба. Тя има усет единствено на пилешкия бульон, с който е овкусена.
- Кой е най-редкият или сложен за снимане тип, който сте снимали и имате ли неосъществена фантазия?
Любомир Клисуров: Правих дълго време опити да направя фотоси на лефери. Те са доста любопитни риби. Независимо дали са ято или сами, идват да те прегледат, само че сега, в който мръднеш една част от тялото си, даже единствено с очи, стремително изчезват. Филип Малеев, харпунджия, ме научи какво да върша. На първо място да се освободя от всички дихателни устройства, тъй като те при дишането изпускат мехури, които подвигат звук във водата. Затова започнах да упражнявам свободно гмуркане. Така е по-трудно, тъй като си задържаш дишането. Когато се гмурках, доста пъти се постановяваше да изплавам нагоре, без да си направя фотография. Така стана и при едно от последните ми гмуркания в залива на Арапя, край едни скалички. Гмурнах се на дъното и видях едни риби, за които единствено знаех, че съществуват. Странни риби с доста грозни физиономии, с остри израстъци и на носа на нещо като клонка закачено едно сходство на дребна рибка. Рибата се споделя морски демон.
Мартин Христов : Най-редкия тип, който съм снимал, е риба луна. Това е една доста огромна риба, която наподобява на отрязана рибешка глава. Тя живее на огромни дълбочини и излиза рядко, безусловно единствено за няколко минути на повърхността, с цел да може слънцето да убие паразитите по кожата й. Всъщност това е и фотографията, поради която съм поемал максимален риск. Докато се приближа задоволително, рибата беше почнала да се спуска назад и без да се усетя се оказах на 45 метра под водата. Големината ѝ и странната ѝ форма просто обърка възприятието ми за мащаб и разстояние. Слава Богу, бъдито ми - водолазите постоянно се гмуркат по двойки, потегли след мен и ме дръпна за плавника. После фотографията завоюва премия за най-хубава фотография, правена на острова през годината, само че даже да знаех това авансово, не бих се спуснал толкоз бързо на такава дълбочина. Колкото до фантазия - имам, да. Мечтата ми е да фотографирам косатки. Също като мерлините, те се движат доста бързо и доста мъчно се снимат в естествената им среда. Не могат да бъдат подмамени с храна и като цяло не демонстрират никакво любознание към хората. Единственият метод да ги снимаш е да се включиш в сафари с някой от дребното хора, които са се специализирали във фотографски „ лов “ на косатки и да разчиташ на шанс.
Йоана Лазарова, 6 кл. Акварел, туш и перо, графитни моливи, маркери, каменна хартия
- Ако се вършат по-често сходни изложения като актуалната, които демонстрират подводните хубости и секрети, няма ли повече хора да се замислят за запазване на чистотата на Световния океан въобще?
Любомир Клисуров: Да, ще има изгода, само че хората, които ще вършат такива изложения, не могат да си разрешат да повтарят снимковия материал. Трябва непрестанно да демонстрират нови фотоси.
Мартин Христов: Разбира се, съгласно мен посланието на едно положително събитие остава по-трайно в съзнанието на хората. Всички сме изтощени от вести, които ни карат да се опасяваме и отчайваме. Радвам се, че към този момент и у нас има организации като Фондация „ Креа “, които постоянно работят по тематики свързани с подводния живот. Най-хубавото е, че всякога включват деца и младежи. Любовта към морето и виновното отношение към природата се възпитава постепенно и с самообладание. Например в този момент следва, в границите на същото събитие, възпитаници от учебно заведение „ Св. Св. Кирил и Методий “ да рисуват по тематиката върху нова, щадяща природата хартия, наречена каменна хартия. Чакам с неспокойствие резултатите.
Въпросите зададе Елена Владова
Малена Иванова, 5 кл. Цветни моливи, графит и маркери, каменна хартия
Мария Македонска, 7 кл. Туш и перо, каменна хартия
Йоана Горанова, 7кл. Акварел и тънкописец, каменна хартия
От 8 ноември фотографиите на Клисуров и Христов са подредени на оградата на ОУ „ Св. Св. Кирил и Методий " във Варна, където ще останат до 8 декември 2024 година Междувременно, ученици на учебното заведение от 5, 6 и 7 клас одобриха поканата да рисуват върху каменна хартия, въодушевени от фотографиите на морските жители. Част от творбите на дребните художници с преподавател Снежина Русева представяме в сегашния материал, а останалите скоро ще могат да се прегледат на страницата на Фондация „ Креа " във Фейсбук.
Мартин Христов
- От какъв брой години се занимавате с подводна снимка и кой Ви въодушеви за това?
Любомир Клисуров: Активно започнах да се гмуркам през 1961 година, когато приключих леководолазните курсове. Веселин Недев ми отвори очите за подводната снимка преди години. Заедно с един негов другар - Ангел Златанов, направиха първите херметични боксове за фотоапарати за подводно снимане, по-леки и комфортни. С Веселин Недев бяхме и фамилни другари. В самото начало с него се гмуркахме дружно. След това всеки пое по своя път, само че обменяхме информация кой какво прави. Настоящата галерия е отдадена на Веселин Недев, един от първите подводни фотографи, чийто наследник Юлиян също се занимава с това.
Окончателно по подводна снимка се възпламених, когато компанията Nikon сътвори собствен модел амфибийни апарати – Nikonos. Вече можеше да се снима без боксове, да се постави мълния, да се сменят обективи. Привърженик съм на остарелия вид снимка, лентовата. Снимал съм на диапозитивни филми, тъй като това ми даваше опция незабавно да видя какво съм направил, откакто ги проявя.
Мартин Христов: От 20 години се гмуркам и фотографирам, само че с подводна снимка по-сериозно се занимавам от към 15 години. Вдъхновител за мен и до през днешния ден е Любомир Клисуров. Бях съученик с щерка му и в никакъв случай няма да не помни първата подводна снимка, която видях у тях. По това време с цел да видиш такава фотография, трябваше да отидеш и да я търсиш в специфичен раздел в библиотеката. Сега, когато всичко е в интернет, проследявам и имам доста обичани фотографи. Някои от тях вършат курсове и образования. Така се срещнах и научих доста от хора като Алекс Мустард и Майкъл АУ. Чувствам се огромен късметлия поради сафарито си с Амос Нахум. Той е фотограф, който е доста прочут със фотоси на огромни и сложни за снимане риби и животни и прави фотографски експедиции с доста дребни групи - с по двама до трима фотографи, които избира по портфолиото им. С него съумях да фотографирам най-бързата риба в света – мерлин. Тази риба може да плува със 100 км./ч. и се среща единствено в намерено море. Почти невероятно е като водолаз да я видиш в естествената ѝ среда, камо ли да я снимаш. Сафарито имаше доста комплицирана организация, изискваше съществени физически старания при много сурови условия, само че видяното си струваше.
- Кои са най-екзотичните места, където сте били?
Любомир Клисуров: Снимал съм в Червено, Карибско, Средиземно море, в Индийския океан. Ходили сме с Мариана на едно фотографско съревнование в Мраморно море през 2002 година Темата беше „ И Мраморно море ще живее “. Взех първо място. Най-много съм снимал в Черно море. Обиколил съм българската акватория от границата с Румъния до река Резовска. Любимите ми места за фотоси бяха към Тауклиман на север и към Царево, край къмпинзите „ Оазис “ и „ Арапя “ и към Созопол на юг. На тези места морето е по-благодатно като държание. По-топло.
Мартин Христов: Местата с най-красиви и обилни подводни градини, съгласно мен, са Индонезия и Египет. За благополучие и двете дестинации са относително налични като цена, изключително Египет, който е единствено на няколко часа път със аероплан от тук. Мога да препоръчам и две дестинации за ценители, които съумях да посетя през последните години. Едната е остров Кокос, на който е сниман известният филм „ Джурасик парк “. Той се намира в Тихия океан на 550 км. или на два дни път по вода от най-близката цивилизована земя - Коста Рика. Там е едно от доста дребното места в света, на които могат да се видят пасажи от акула чук. Другото място е една доста далечна и забавна страна - Кралство Тонга. Тя е едното от единствено две места в света, на които е разрешено хора да влизат във водата дружно с гърбат кит и новороденото му бебе в естествената им среда. Тонга и Кокос са национални резервати с доста непоколебим режим на достъп. Ако искаш да отидеш там се записваш и чакаш, в моя случай към три години.
Калоян Вълчев, 6 кл. Акварел и маркери, каменна хартия
- Имате ли наблюдения дали някои от типовете, които към този момент сте снимали някъде, са застрашени или изчезнали?
Любомир Клисуров: Най-напред изчезна черноморската скумрия. След това се появи рапанът, който се оказа камшик за черната черноморска мида. След това някои хора потеглиха да ловят калкан, само че не го ловяха по елементарен метод, а с дънни тралове. Срещу Варна имаше на дълбочина над към 20 м огромни естествени мидени полета, които бяха нещо като хранителна база за калкан и за отсрочване на хайвер. Това тралене на дъното унищожи мидите. Според мен и моите сътрудници от Института по океанология Българска академия на науките, където работех, това е главната причина да стартира да изчезва и калканът, една от най-вкусните риби в нашето море, търсена от риболовци.
Мартин Христов: Много хора не знаят, че едни от най-застрашените риби в света са акулите. Разбира се, има и доста други застрашени типове, само че когато върхът на хранителната верига в океаните намалее фрапантно, това разклаща цялото екоравновесие. Причината за всеобщото им избиване е прословутата чорба от перки на акули. Парадоксът е, че перките нямат особена кулинарна стойност, само че в доста страни в Азия се смятат за храна, която носи свръхестествена мощ. Когато сте в Азия, не яжте тази чорба. Тя има усет единствено на пилешкия бульон, с който е овкусена.
- Кой е най-редкият или сложен за снимане тип, който сте снимали и имате ли неосъществена фантазия?
Любомир Клисуров: Правих дълго време опити да направя фотоси на лефери. Те са доста любопитни риби. Независимо дали са ято или сами, идват да те прегледат, само че сега, в който мръднеш една част от тялото си, даже единствено с очи, стремително изчезват. Филип Малеев, харпунджия, ме научи какво да върша. На първо място да се освободя от всички дихателни устройства, тъй като те при дишането изпускат мехури, които подвигат звук във водата. Затова започнах да упражнявам свободно гмуркане. Така е по-трудно, тъй като си задържаш дишането. Когато се гмурках, доста пъти се постановяваше да изплавам нагоре, без да си направя фотография. Така стана и при едно от последните ми гмуркания в залива на Арапя, край едни скалички. Гмурнах се на дъното и видях едни риби, за които единствено знаех, че съществуват. Странни риби с доста грозни физиономии, с остри израстъци и на носа на нещо като клонка закачено едно сходство на дребна рибка. Рибата се споделя морски демон.
Мартин Христов : Най-редкия тип, който съм снимал, е риба луна. Това е една доста огромна риба, която наподобява на отрязана рибешка глава. Тя живее на огромни дълбочини и излиза рядко, безусловно единствено за няколко минути на повърхността, с цел да може слънцето да убие паразитите по кожата й. Всъщност това е и фотографията, поради която съм поемал максимален риск. Докато се приближа задоволително, рибата беше почнала да се спуска назад и без да се усетя се оказах на 45 метра под водата. Големината ѝ и странната ѝ форма просто обърка възприятието ми за мащаб и разстояние. Слава Богу, бъдито ми - водолазите постоянно се гмуркат по двойки, потегли след мен и ме дръпна за плавника. После фотографията завоюва премия за най-хубава фотография, правена на острова през годината, само че даже да знаех това авансово, не бих се спуснал толкоз бързо на такава дълбочина. Колкото до фантазия - имам, да. Мечтата ми е да фотографирам косатки. Също като мерлините, те се движат доста бързо и доста мъчно се снимат в естествената им среда. Не могат да бъдат подмамени с храна и като цяло не демонстрират никакво любознание към хората. Единственият метод да ги снимаш е да се включиш в сафари с някой от дребното хора, които са се специализирали във фотографски „ лов “ на косатки и да разчиташ на шанс.
Йоана Лазарова, 6 кл. Акварел, туш и перо, графитни моливи, маркери, каменна хартия
- Ако се вършат по-често сходни изложения като актуалната, които демонстрират подводните хубости и секрети, няма ли повече хора да се замислят за запазване на чистотата на Световния океан въобще?
Любомир Клисуров: Да, ще има изгода, само че хората, които ще вършат такива изложения, не могат да си разрешат да повтарят снимковия материал. Трябва непрестанно да демонстрират нови фотоси.
Мартин Христов: Разбира се, съгласно мен посланието на едно положително събитие остава по-трайно в съзнанието на хората. Всички сме изтощени от вести, които ни карат да се опасяваме и отчайваме. Радвам се, че към този момент и у нас има организации като Фондация „ Креа “, които постоянно работят по тематики свързани с подводния живот. Най-хубавото е, че всякога включват деца и младежи. Любовта към морето и виновното отношение към природата се възпитава постепенно и с самообладание. Например в този момент следва, в границите на същото събитие, възпитаници от учебно заведение „ Св. Св. Кирил и Методий “ да рисуват по тематиката върху нова, щадяща природата хартия, наречена каменна хартия. Чакам с неспокойствие резултатите.
Въпросите зададе Елена Владова
Малена Иванова, 5 кл. Цветни моливи, графит и маркери, каменна хартия
Мария Македонска, 7 кл. Туш и перо, каменна хартия
Йоана Горанова, 7кл. Акварел и тънкописец, каменна хартия
Източник: moreto.net
КОМЕНТАРИ