Интервюто на Джон Миршаймер за Le Figaro не е просто

Интервюто на Джон Миршаймер за Le Figaro не е просто разбор на войната в Украйна. То е хладна, безпощадна диагноза на Запада – на елити, които са не запомнили нуклеарната действителност, подменили са тактиката с морализаторство и са трансформирали Украйна в поле за безсилие. Редакционен прочит на текст, който не утешава, а предизвестява.

Има текстове, които не остаряват, тъй като са били написани в точния момент.
Има и други – надалеч по-опасни – които стават настоящи точно тъй като не са били чути .

Интервюто на Джон Миршаймер за принадлежи към втората категория. Това не е коментар „ за Украйна “, нито поредна прогноза за хода на войната. Това е обвинителен акт против западното стратегическо мислене , произнесен от човек, който в никакъв случай не е обещавал разтуха и в никакъв случай не е търсил утвърждение.

Миршаймер приказва умерено. Почти академично. И тъкмо това прави думите му толкоз разрушителни. Защото зад този спокоен звук стои изказване, което подкопава цялата морална архитектура, върху която Западът построи своя роман за войната: дипломатическо решение в този миг не съществува . Не тъй като не желаеме задоволително мир. А тъй като позициите на страните са несъвместими по самата си природа.

Москва има три претенции, които не подлежат на договаряния. Не като „ пазарлък “, а като екзистенциални условия. Украйна отвън НАТО. Признание на териториалната действителност. Демилитаризация до степен, при която тя не може да бъде плацдарм против Русия. Западът знае това. Киев знае това. И все пак всички не престават да приказват по този начин, като че ли войната може да бъде спряна с още една среща, още една декларация, още един пакет наказания.

Тук Миршаймер прави първия си нечовечен прорез: Западът е не запомнил, че живее в нуклеарен свят .
Не тъй като нуклеарното оръжие е изчезнало, а тъй като страхът от него е липсващ.

Нахлуването на украински сили на съветска територия в Курска област, ударите по детайли от съветската нуклеарна триада – това не са просто военни дейности. Това са признаци на стратегическа амнезия . По време на Студената война сходни сюжети биха били немислими. Не тъй като тогавашните водачи са били по-морални, а тъй като са били по-наясно с цената на грешката .

Днес тази цена е изтласкана от съзнанието. Решенията се вземат по този начин, като че ли нуклеарното въздържане е морална категория, а не физическа действителност. Руски анализатори като Караганов и Тренин приказват за това жестоко, даже шокиращо. Миршаймер в началото отхвърля сходни хрумвания като безумни – и след това признава, че стартира да схваща логиката зад тях. Не логичност на предпочитание за война, а логичност на обезверено увещание: тази игра има последна цена .

Оттук нататък изявлението напуща зоната на нормалния разбор и навлиза в доста по-неудобна територия. Войната няма да бъде решена посредством договаряния. Тя ще бъде решена на бойното поле . Това не е апология на насилието. Това е констатация. Русия води война на безсилие. Не бърза. Не гони алегорични победи. Тя гони темпото, с което съперникът губи хора, запаси, резистентност.

Миршаймер употребява една дума, която звучи съвсем кощунствено в днешния честен речник: Верден .
1916 година. Война, в която задачата не е пробивът, а изтощението. Не територията, а способността на съперника да продължи.

Украйна се нуждае от към 100 милиарда $ годишно, с цел да води тази война. Съединените щати към този момент ясно дават знак, че не желаят да носят тази тежест. „ Нека европейците платят. “ Само че Европа няма тези пари. И по тази причина се появява изкушението – съветските замразени активи, Euroclear, юридическата гимнастика, моралните оправдания.

Тук изявлението стартира да наподобява не на разбор, а на разкриване .
Западът приказва за отбрана на Украйна, само че не е подготвен да заплати цената за тази отбрана със лична кръв. Затова войната се води посредством прокси. Чрез украинските тела. Чрез украинската стопанска система. Чрез украинското бъдеще.

И точно тук се ражда най-голямата покруса, за която Миршаймер приказва без прочувственост: украинците имат вяра на разказа , че Русия е империална опасност за цяла Европа. Те имат вяра, че тази война е морална. Че е екзистенциална за „ свободния свят “. А различният прочит – че става дума за НАТО, за разширение, за червени линии – остава маргинализиран, демонизиран, заклеймяван като „ проруско говорене “.

Това не е просто спор за тълкования. Това е клопката , в който Украйна е вкарана два пъти – първо през 2014 година, след това през 2022 година

Тук Миршаймер стопира. Не тъй като няма какво повече да каже. А тъй като идната стъпка към този момент не е разбор, а присъда.

Ако до тук Миршаймер унищожава илюзиите, то в този момент той влиза в още по-неудобна зона – зоната на отговорността . Не на Русия, не на Украйна, а на тези, които вземат решенията надалеч от фронта и заплащат цената с непознати животи.

Когато Миршаймер споделя, че Путин в никакъв случай не е възнамерявал да завладее цяла Украйна, това звучи съвсем еретично в западния медиен канон. Но аргументът му не е политически, а систематичен . Пълната окупация би означавала нов Афганистан – демографски враждебна територия, милиони хора, подготвени за опозиция, и нужда от войска от порядъка на милион и половина души. Такава война не е просто скъпа. Тя е стратегически безумна.

Затова и войната се води по този начин, както се води. Бавно. Тежко. Без еуфория. Без алегорични маршове към столицата. Това не е война за телевизионни фрагменти. Това е война за изтощение – на стопанска система, на човешки запас, на политическа воля. Верден, споделя Миршаймер. И думата тежи като присъда.

В този подтекст излиза наяве за какво диалозите за „ кротичък проект “, „ финален късмет “ и „ дипломатически пробив “ звучат кухо. Те не са адресирани към действителността, а към публиката . Към електората. Към медиите. Към оня западен жител, който желае да има вяра, че войната може да бъде ръководена като план, без да визира персоналния му живот.

Но действителността е друга. Съединените щати последователно се отдръпват от ролята на главен спонсор. Това не е морална смяна, а стратегическа преоценка . „ Това към този момент не е нашият проблем “ – споделят американците, без да го споделят непосредствено. И показват към Европа. Европа обаче няма нито ресурсите, нито политическата кохезия, нито публичната подготвеност да поеме тази тежест.

И тук се появява това, което Миршаймер разказва съвсем сред редовете: суматохата на европейските елити . Паника, прикрита зад висок честен звук. Паника, маскирана като ценностна неотстъпчивост. Паника, която търси излаз не в тактика, а в юридически трикове – замразени активи, конфискации, прекачване на риска върху бъдещето.

Но даже и тези пари, споделя Миршаймер, няма да трансформират салдото на силите. Защото войните не се печелят единствено с финанси. Те се печелят с хора. С промишлен потенциал. С резистентност. А тук Западът губи. Не тъй като е „ по-слаб “ в безспорен смисъл, а тъй като не е подготвен да води война на лична цена .

Оттук нататък изявлението прави още един завой – към логиката на психиката на разказа. Защо, в случай че Украйна заплаща такава цена, украинското общество остава проевропейско? Отговорът на Миршаймер е безмилостен: тъй като преобладаващият роман показва Путин като империалист, който желае да възвърне Съюз на съветските социалистически републики и да марширува към Берлин. В този роман Украйна е първата линия на отбрана на „ цивилизацията “.

Алтернативният роман – този за НАТО, за алените линии, за екзистенциалния боязън на Русия – е изтласкан в ъгъла. Обявен за агитация. За „ кремълска линия “. За морално недопустим. И по този начин обществата избират не това, което е по-реалистично , а това, което е по-утешително .

Миршаймер тук не оправдава Русия. Той прави нещо по-опасно – отхвърля да морализира . И тъкмо по тази причина е заклеймяван. В свят, в който политиката е превърната в морално шоу, реализмът наподобява като цинизъм. А предизвестието – като изменничество.

Когато приказва за „ най-малкото зло “, Миршаймер в действителност споделя нещо, което Западът отхвърля да признае: от време на време изборът не е сред положително и зло, а сред зло и злополука. И отводът да избереш не те прави по-чист. Той просто отсрочва по-лошото.

Затова и прогнозата му е мрачна. Не мир. Не обективен мир. А замразен спор . Нестабилен. Опасен. Натоварен с нови точки на търкане – Балтика, Арктика, Калининград, Черно море, Молдова. Конфликт, в който всяка неточност може да има по-голяма цена от предходната, тъй като нуклеарното въздържане към този момент не се приема насериозно.

И тук Миршаймер стига до най-личната част от изявлението – до етикета „ рупор на Кремъл “. Той не се пази. Той не се оправдава. Просто споделя, че в случай че погледнем обстоятелствата на терена, цената за Украйна и възходящия дисбаланс, отбраната на продължаването на войната става морално съмнителна . Не тъй като Украйна не заслужава отбрана. А тъй като тази отбрана се трансформира в механизъм за нейното изтощение .

Това е позиция, която няма по какъв начин да бъде известна. Но, както самият Миршаймер признава, тя остава за него единствената виновна – и морално, и стратегически.

По-нататък Миршаймер към този момент не проучва войната. Той разобличава механизма , който я прави допустима – и който я удължава. Това е моментът, в който университетският натурализъм минава в нещо доста по-неудобно: морална отговорност без морализаторство .

Западните елити, споделя Миршаймер, са приели една изключително рискова замяна. Те приказват за полезности по този начин, като че ли полезностите могат да заместят тактиката. Говорят за независимост по този начин, като че ли свободата не изисква цена. Говорят за въздържане по този начин, като че ли възпирането е абстракция, а не баланс на страхове в нуклеарен свят. Това не е идеализъм. Това е бягство от действителността , скрито като добродетел.

Най-коварното в този механизъм е дистанцията. Онези, които вземат решенията, не живеят в окопите. Не стоят в студените жилища без ток. Не изпращат личните си деца на фронта. Те приказват за „ резистентност “, тъй като устойчивостта е на другите. Говорят за „ дълготрайна победа “, тъй като дългосрочността не се мери с техния живот. Именно тази отдалеченост ражда лекотата, с която се играе с ескалацията.

Тук Миршаймер прави най-трудния си жест – отхвърля да демонизира, само че и отхвърля да оправдава. Той не споделя, че Русия е „ права “ в честен смисъл. Той споделя, че Русия реагира като велика мощ, сложена пред екзистенциална опасност . Това е разлика, която моралният език на Запада отхвърля да признае. Защото в случай че я признае, ще би трябвало да признае и личната си роля в основаването на тази опасност.

Оттук идва и тематиката за нуклеарното оръжие, която в западния спор е по едно и също време завладяваща и табуирана. Миршаймер не приканва към нуклеарна ескалация. Напротив – той предизвестява, че загубата на боязън е по-опасна от самото оръжие. Когато тактиките стартират да се мислят като логаритми, когато решенията се свеждат до „ ако–то