Американците не искат критични филми за САЩ
Интервю на "Фигаро " с Оливър Стоун
“Клинт завоюва цяло положение с “Американски снайперист”, само че аз в никакъв случай няма да направя филм за човек, който убива 150 иракчани, без да си задава въпроси. “Ние се борим против враговете на Америка, борим се за свободата!”. Разбира се. Мисля същото нещо за “Войната като опиат”, филмът на Катрин Бигълоу, който завоюва “Оскар”. “Враг номер едно” или “Блек Хоук” също са направени доста добре механически, само че това, което описват, ме отвращава. Те не почитат другия”.
Роден в Ню Йорк през 1946 година, от майка французойка и татко американец, Оливър Стоун е направил двадесет кино лентата. Среща с един самостоятелен човек в Париж, където до края на февруари се организира кинофорумъм “Светът е Стоун - Америка в 80 филма”.
- Гледате ли още веднъж филмите си?
- Да, доста обичам да ги виждам отново. Още повече, че написах записките си, върнах се към предишното си, а филмите ми са част от него. Ще мога да виждам още веднъж “Дорс” с публиката, това е ужасно.
- Имате ли обичани?
- Не бих разграничил някой от тях, те са разнообразни. Спомням си компликациите, които трябваше да превъзмогвам като режисьор, с цел да ги доведа до сполучлив край. Има няколко интервала в моята кариера. Първо бях сценарист. После правех по един филм годишно в продължение на 10 години. “Салвадор”, “Взвод”… След 1995 година забавих ритъма. Светът стана по-сложен, изключително след 11 септември 2001 година.
- Тази вечер представяте “Дж. Ф. К.”. Този филм респект към параноичните филми на Алън Пакула от 70-те година ли беше?
- Преди всичко бях повлиян от “Паралакс” (филм, въодушевен от убийството на Робърт Кенеди, в който Уорън Бийти, който играе публицист, проверява гибелта на сенатора демократ, претендент за президентските избори - б.а.). “Цялото президентско войнство” е въодушевен от следствието на Карл Бърнстейн и Боб Удуърд за “Уотъргейт” за в. “Вашингтон пост”. Двамата публицисти се популяризираха. Робърт Редфорд и Дъстин Хофман са герои! В “Никсън” давам друга позиция за “Уотъргейт”. Пресата изигра роля, на машината не спря внезапно, с помощта на нея.
Другият филм за параноята, който най-вече ми е повлиял, е “Трите дни на Кондора”, един от най-хубавите на Сидни Полак. Той слага под въпрос дейностите на Централно разузнавателно управление на САЩ и на силите на естаблишмънта. Цялата каша, която Съединените щати забъркаха по света от 40-те година насам посредством Централно разузнавателно управление на САЩ, стартира да излиза през 70-те години. А след това още веднъж заровиха всичко. “Ирангейт”, да вземем за пример. Войната в Ирак - същото нещо. Никой не се опита да опише в киното ужасните неща, които са се случили там. Опитах се да го направя в W., показвайки по какъв начин се стигна до такава степен. За мен беше значимо и бих желал да бъде също толкоз значимо и за моята страна. След 2001 година Съединени американски щати направиха един по-консервативен и родолюбив завой. Историята е инструментализирана за политическите цели. Американците не желаят сериозни филми за тяхната страна. “Сноудън” потръгна по-добре във Франция и Германия.
- А Executive Action на Дейвид Милър, излязъл през 1973 година? Той предугажда конспирационистката теза, която вие защитавате в “Дж. Ф. К.”…
- Много добър филм. Трябва да съм част от дванадесетте фенове, които са го гледали по кината в Ню Йорк при излизането му. Аз не съм измислил тезата от “Дж. Ф. К.”. Тя идва от това, което съм чел, и от моите проучвания. И от Флечър Праути, офицер с висок чин от Военновъздушните сили, който е осигурявал връзката сред Пентагона и Централно разузнавателно управление на САЩ.
- Гледахте ли “Досиетата на Пентагона”, кино лентата на Стивън Спилбърг за тайните досиета за войната във Виетнам, оповестени в “Ню Йорк Таймс”, а след това и във “Вашингтон пост” през 1971 година?
- Да. Аз съм доста внимателен по отношение на ролята, която филмът приписва на Катрин Греъм, собственичката на в. “Вашингтон пост”. Бих желал филмът да е за Даниъл Елсберг (военен аналитик, който нарушава тайната, като предава документите на пресата - б.а.): той е първичният Едуард Сноудън. Той е героят в историята. А в. “Ню Йорк Таймс” първи е поел опасности, което в никакъв случай повече няма да направи.
Ако си спомняте, през 2004 година, преди президентските избори през октомври, “Ню Йорк Таймс” имаше информация за всеобщото наблюдаване в Съединени американски щати, и я разгласява едвам година по-късно. Без нея, не мисля, че Буш щеше да бъде избран отново. Що се отнася до “Вашингтон пост”, не желая да наподобявам прекомерно необработен, само че в продължение на години, отпред с Катрин Греъм, той поддържаше войната във Виетнам и разпространяваше лъжите на администрацията преди да смени курса. И направи същото нещо по време на войната в Ирак през 2003 година. Превръщат публицистите в герои, само че те към този момент не извършват ролята си. Виждам доста безволие в представянето на пресата в киното. Разбираш ли гледната ми точка? (пита той на френски - б.а.).
- Във “Всяка една неделя” (1999 г.) снимате американския футбол като война…
- Снимките бяха сложни, доста физически, само че аз изпитах огромно наслаждение от тях. Националната футболна лига (НФЛ) намрази кино лентата. Сякаш бях изправен пред Пентагона. “Всяка една неделя” припомняше мозъчните разтърсвания, расизма, парите… Показвах задкулисието и мръсотията. Опитахме се да получим позволение от НФЛ да използваме фанелките и стадионите. Точно противоположното, тя даде разпореждане на клубовете да не ни сътрудничат. Все отново успяхме да заснемем кино лентата на един стадион в Маями и на различен в Далас, с помощта на притежателите на самостоятелни клубове, които споделиха на НФЛ да си гледа работата! И имаше доста положителни играчи с нас на снимачната площадка.
- Собственичката на клуба, която изигра Камерън Диас, е един от дребното мощни женски облици във вашата филмография…
- Много одобрявам този облик. Той ми подсещаше за някои дами, които поеха управлението на студията по това време. Те можеха да бъдат по-лоши от мъжете. Послужаха ми за модел, тъй като във футбола нито една жена не заемаше толкоз значим пост. Камерън Диас е страхотна, само че забравяте Джоан Алън в “Никсън” и Джулиет Люис в “Родени убийци”. А “Между небето и земята” е историята на една виетнамка, която живее сред два свята, две култури. Тя е мощна, опълчва се на Томи Лий Джоунс.
- Когато виждате 87-годишния Клинт Истууд да снима по един филм годишно, завиждате ли му?
- Да, само че той направи доста по-лесни за снимане проамерикански флми. Ако желая да направя игрален филм за американски бойци във трен, ще намеря пари без проблем. Клинт завоюва цяло положение с “Американски снайперист”, само че аз в никакъв случай няма да направя филм за човек, който убива 150 иракчани, без да си задава въпроси. “Ние се борим против враговете на Америка, борим се за свободата!”. Разбира се. Мисля същото нещо за “Войната като опиат”, филмът на Катрин Бигълоу, който завоюва “Оскар”. “Враг номер едно” или “Блек Хоук” (на Ридли Скот - бел. ред.) също са направени доста добре механически, само че това, което описват, ме отвращава. Те не почитат другия.
- Вярно ли е, че Мишел Уелбек е желал да се срещне с Вас в Лос Анджелис?
- Да, беше доста приятна вечеря. Същата вечер ме арестуваха за шофиране в пияно състояние… Вече не си припомням защо си говорехме. Не за кино. Мисля, че беше през 1997-а или 2006 година… Прочетох “Подчинение”, забавна книга. Той има неповторим жанр, друг е.
“Светът е Стоун - Америка в 80 филма”, Forum des images, Париж, до 28 февруари.
Превод от френски: Галя Дачкова
“Клинт завоюва цяло положение с “Американски снайперист”, само че аз в никакъв случай няма да направя филм за човек, който убива 150 иракчани, без да си задава въпроси. “Ние се борим против враговете на Америка, борим се за свободата!”. Разбира се. Мисля същото нещо за “Войната като опиат”, филмът на Катрин Бигълоу, който завоюва “Оскар”. “Враг номер едно” или “Блек Хоук” също са направени доста добре механически, само че това, което описват, ме отвращава. Те не почитат другия”.
Роден в Ню Йорк през 1946 година, от майка французойка и татко американец, Оливър Стоун е направил двадесет кино лентата. Среща с един самостоятелен човек в Париж, където до края на февруари се организира кинофорумъм “Светът е Стоун - Америка в 80 филма”.
- Гледате ли още веднъж филмите си?
- Да, доста обичам да ги виждам отново. Още повече, че написах записките си, върнах се към предишното си, а филмите ми са част от него. Ще мога да виждам още веднъж “Дорс” с публиката, това е ужасно.
- Имате ли обичани?
- Не бих разграничил някой от тях, те са разнообразни. Спомням си компликациите, които трябваше да превъзмогвам като режисьор, с цел да ги доведа до сполучлив край. Има няколко интервала в моята кариера. Първо бях сценарист. После правех по един филм годишно в продължение на 10 години. “Салвадор”, “Взвод”… След 1995 година забавих ритъма. Светът стана по-сложен, изключително след 11 септември 2001 година.
- Тази вечер представяте “Дж. Ф. К.”. Този филм респект към параноичните филми на Алън Пакула от 70-те година ли беше?
- Преди всичко бях повлиян от “Паралакс” (филм, въодушевен от убийството на Робърт Кенеди, в който Уорън Бийти, който играе публицист, проверява гибелта на сенатора демократ, претендент за президентските избори - б.а.). “Цялото президентско войнство” е въодушевен от следствието на Карл Бърнстейн и Боб Удуърд за “Уотъргейт” за в. “Вашингтон пост”. Двамата публицисти се популяризираха. Робърт Редфорд и Дъстин Хофман са герои! В “Никсън” давам друга позиция за “Уотъргейт”. Пресата изигра роля, на машината не спря внезапно, с помощта на нея.
Другият филм за параноята, който най-вече ми е повлиял, е “Трите дни на Кондора”, един от най-хубавите на Сидни Полак. Той слага под въпрос дейностите на Централно разузнавателно управление на САЩ и на силите на естаблишмънта. Цялата каша, която Съединените щати забъркаха по света от 40-те година насам посредством Централно разузнавателно управление на САЩ, стартира да излиза през 70-те години. А след това още веднъж заровиха всичко. “Ирангейт”, да вземем за пример. Войната в Ирак - същото нещо. Никой не се опита да опише в киното ужасните неща, които са се случили там. Опитах се да го направя в W., показвайки по какъв начин се стигна до такава степен. За мен беше значимо и бих желал да бъде също толкоз значимо и за моята страна. След 2001 година Съединени американски щати направиха един по-консервативен и родолюбив завой. Историята е инструментализирана за политическите цели. Американците не желаят сериозни филми за тяхната страна. “Сноудън” потръгна по-добре във Франция и Германия.
- А Executive Action на Дейвид Милър, излязъл през 1973 година? Той предугажда конспирационистката теза, която вие защитавате в “Дж. Ф. К.”…
- Много добър филм. Трябва да съм част от дванадесетте фенове, които са го гледали по кината в Ню Йорк при излизането му. Аз не съм измислил тезата от “Дж. Ф. К.”. Тя идва от това, което съм чел, и от моите проучвания. И от Флечър Праути, офицер с висок чин от Военновъздушните сили, който е осигурявал връзката сред Пентагона и Централно разузнавателно управление на САЩ.
- Гледахте ли “Досиетата на Пентагона”, кино лентата на Стивън Спилбърг за тайните досиета за войната във Виетнам, оповестени в “Ню Йорк Таймс”, а след това и във “Вашингтон пост” през 1971 година?
- Да. Аз съм доста внимателен по отношение на ролята, която филмът приписва на Катрин Греъм, собственичката на в. “Вашингтон пост”. Бих желал филмът да е за Даниъл Елсберг (военен аналитик, който нарушава тайната, като предава документите на пресата - б.а.): той е първичният Едуард Сноудън. Той е героят в историята. А в. “Ню Йорк Таймс” първи е поел опасности, което в никакъв случай повече няма да направи.
Ако си спомняте, през 2004 година, преди президентските избори през октомври, “Ню Йорк Таймс” имаше информация за всеобщото наблюдаване в Съединени американски щати, и я разгласява едвам година по-късно. Без нея, не мисля, че Буш щеше да бъде избран отново. Що се отнася до “Вашингтон пост”, не желая да наподобявам прекомерно необработен, само че в продължение на години, отпред с Катрин Греъм, той поддържаше войната във Виетнам и разпространяваше лъжите на администрацията преди да смени курса. И направи същото нещо по време на войната в Ирак през 2003 година. Превръщат публицистите в герои, само че те към този момент не извършват ролята си. Виждам доста безволие в представянето на пресата в киното. Разбираш ли гледната ми точка? (пита той на френски - б.а.).
- Във “Всяка една неделя” (1999 г.) снимате американския футбол като война…
- Снимките бяха сложни, доста физически, само че аз изпитах огромно наслаждение от тях. Националната футболна лига (НФЛ) намрази кино лентата. Сякаш бях изправен пред Пентагона. “Всяка една неделя” припомняше мозъчните разтърсвания, расизма, парите… Показвах задкулисието и мръсотията. Опитахме се да получим позволение от НФЛ да използваме фанелките и стадионите. Точно противоположното, тя даде разпореждане на клубовете да не ни сътрудничат. Все отново успяхме да заснемем кино лентата на един стадион в Маями и на различен в Далас, с помощта на притежателите на самостоятелни клубове, които споделиха на НФЛ да си гледа работата! И имаше доста положителни играчи с нас на снимачната площадка.
- Собственичката на клуба, която изигра Камерън Диас, е един от дребното мощни женски облици във вашата филмография…
- Много одобрявам този облик. Той ми подсещаше за някои дами, които поеха управлението на студията по това време. Те можеха да бъдат по-лоши от мъжете. Послужаха ми за модел, тъй като във футбола нито една жена не заемаше толкоз значим пост. Камерън Диас е страхотна, само че забравяте Джоан Алън в “Никсън” и Джулиет Люис в “Родени убийци”. А “Между небето и земята” е историята на една виетнамка, която живее сред два свята, две култури. Тя е мощна, опълчва се на Томи Лий Джоунс.
- Когато виждате 87-годишния Клинт Истууд да снима по един филм годишно, завиждате ли му?
- Да, само че той направи доста по-лесни за снимане проамерикански флми. Ако желая да направя игрален филм за американски бойци във трен, ще намеря пари без проблем. Клинт завоюва цяло положение с “Американски снайперист”, само че аз в никакъв случай няма да направя филм за човек, който убива 150 иракчани, без да си задава въпроси. “Ние се борим против враговете на Америка, борим се за свободата!”. Разбира се. Мисля същото нещо за “Войната като опиат”, филмът на Катрин Бигълоу, който завоюва “Оскар”. “Враг номер едно” или “Блек Хоук” (на Ридли Скот - бел. ред.) също са направени доста добре механически, само че това, което описват, ме отвращава. Те не почитат другия.
- Вярно ли е, че Мишел Уелбек е желал да се срещне с Вас в Лос Анджелис?
- Да, беше доста приятна вечеря. Същата вечер ме арестуваха за шофиране в пияно състояние… Вече не си припомням защо си говорехме. Не за кино. Мисля, че беше през 1997-а или 2006 година… Прочетох “Подчинение”, забавна книга. Той има неповторим жанр, друг е.
“Светът е Стоун - Америка в 80 филма”, Forum des images, Париж, до 28 февруари.
Превод от френски: Галя Дачкова
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ