Бойко Ламбовски: Да наречеш някого Будител е работа отговорна
Интервю на Боян Бойчев
БОЙКО ЛАМБОВСКИ е роден на 13 март 1960 година Завършил е Френската гимназия в София и Литературния институт " М. Горки " в Москва. Поет, журналист, есеист, преводач. Автор е на девет стихосбирки, както и на книги с есета и прозаичност. Негови стихове са превеждани на сръбски, немски, британски, съветски, чешки, полски, италиански. Носител е на национални литературни награди, измежду които " Владимир Башев ", " Гео Милев " и др.> - Първи ноември е. Ден на националните будители. С какви усеща посрещате този празник, господин Ламбовски?
- Със смесени. Позитивната част от тази " смесеност " е, когато се опитам да се туря на мястото на тези наши хора от предишното, част от които назоваваме " будители ". Те са нямали и една десета, и една стотна от днешните ни благоприятни условия за достъп до информация, за обучение, за относително освободен от тежък обичай и боричкане за обикновена издръжка живот. Обаче са усетили огромната вдъхновяваща сила за една задача, която ги е направила герои. Това е - чисто човешки видяно - благополучие за персони като тези хора, без значение от постоянно трагичната им орис. Те - и Паисий, и Неофит Рилски, и дядо Петко Славейков, и националреволюционерите, и незаслужено позабравените, като Кръстьо Пишурка, фактически са чувствали с кожата си това, което назоваваме " Дух на времето ". Този дух ги е направлявал да служат на жанр и език. Пък кое провокира смесените ми усеща ли...
Ние малко изхабяваме празника с трафаретни славословия, поставям и себе си в това " ние ". Ние освен този празник, всеки празник изхабяваме по този начин. Един празник има потребност, несъмнено, и от ритуалистика, и от канонизация, и от церемониалност и тържествена тирада, обаче от високопарие и баналности няма потребност. Високопарните и дидактични слова, хеле тези, произнасяни по обвързване, не служат на това Вдъхновение, за което загатнах нагоре...
- Какво са за Вас националните будители? Кой от тях Ви е вдъхновявал най-вече?
- Удивлявал ме е мозъкът им, достолепието им - на един Цанко Дюстабанов, да вземем за пример. Но това, което е постигнал Вазов в стихотворението си " Паисий ", е чудодеен коктейл за събуждане на националната горделивост, съгласно мен шедьовър за духа на една книга, и за мен персонално - най-силното стихотворение в " Епопея на забравените ". Всеки народ, всеки човек евентуално разполага с песни и стихотворения, от които го побиват тръпки. За мнозина това е националният химн, за други - артефакти и предмети с религиозна предназначеност. За мен такива неща са песента за цар Иван Шишман и стихотворението " Паисий " на Иван Вазов.
- Имаме ли потребност през днешния ден от будители? Имат ли място те в нашата забързана, комерсиална и чалгизирана родна реалност?
- Простият отговор е: Да, имаме потребност! Освен това ги има. Но в случай че очаквате да посоча с пръст, ще ви отчайвам. Да наречеш някого Будител е работа виновна, като да вдигнеш някому монумент приживе. Един човек постоянно може да отстъпи, да престъпи, да сгреши поправимо или непоправимо, тъй като такава е човешката природа, незадоволително постоянна, податлива на недостатъци. Времето е, което ще отсее достойните от недостойните, същински въодушевените от пресметливите имитатори. Да не бързаме. А че ги има, има ги - в това съм сигурен, даже виждам в хъса на младите към приемливост и природосъобразен живот такова ентусиазъм.
- Как обществото ни прави оценка делото на тези, първите, будители през днешния ден? Как възприема празника?
- Нека гледаме на празника като на двойнствено събитие, каквото той е. Единият му проект е формалният, официозният, в случай че щете. Това е гала и обред, които са всеобщи, които имат своята каноничност в публичното схващане и извършват политическата роля на национална заварка. Вторият проект е персоналният, самостоятелният - човек има потребност от празника, с цел да се огледа в него, да си каже: аз на прав път ли съм в живота си, карам ли я по този начин, както би трябвало, или с празни работи се занимавам? Имам ли от кого да взема образец, кого да избера за Учител с основно " У "? Тъкмо това е ролята на същинския празник и неслучайно някои религии не разрешават работата по време на празник. Празникът е ден, на който човек би трябвало да се умие добре, да се премени, да се вгледа в себе си и мислите си, а освен да прекалява с трапези...
- Кога е по-трудно да бъдеш будител: през Възраждането или през днешния ден? По-трудно ли е да будиш народа от петвековен сън, в сравнение с да се опитваш да го опазиш да не заспи още веднъж?
- Ако някой желае да спи, не би трябвало да му пречим. Може да сънува нещо хубаво. Шегувам се, несъмнено, само че от живота си до момента съм се убедил, че не е наша работа кой по какъв начин си подрежда битието. Човек дава отговор за себе си и би трябвало да се опита да проумее за какво е тук, кому какъв брой помощ може да даде и в коя област. Това не е малко, не е и елементарно като просветление. А да учиш другите по какъв начин да живеят, до момента в който не си научил себе си, пък го караш с гяволъка и операциите - това е писмеността на доста политици... Трябва ли ни такова нещо в нови и по-големи дози?
- Спим ли и в случай че да - за какво и докога?
- Не, казвал съм го към този момент. Българите не сме нито по-лоши, нито по-добри от голямата част индивиди, живеещи на Земята. Трябва да сме единствено по-трезви в отношението към себе си. А не да приличаме на оногова, за който се споделя: " На базата на комплекс за малоценност разви фикс идея за великолепие. " Или противоположното - все тая.
- Какво могат да създадат актуалните будители най-малко за духовното бодърстване на нацията ни, а с вяра - и за духовното въздигане?
- По-скоро би трябвало да се питаме не какво могат да напряват те - то ще им се подскаже. А какво можем да създадем ние за тях - това е значимото. Можем да вземем за пример да не бързаме да им се присмиваме, да жигосваме, да обръщаме тил на чудатото, на ексцентричното, на неконвенционалното... Често зад него стои човек с задача, и може би има на какво да ни научи.
- Измества ли Хелоуин българския Ден на националните будители? Не сме ли прекомерно податливи на непознати въздействия?
- Хелоуин е успех на маркетинговата инфлуенца и доказателство, че мощните народи нямат потребност от имперски завоевания от остарелия вид - с галеони и аркебузи. Достатъчно е да внушиш на света: ние сме апотеоз на величието, флагман на прогреса; затова такива са и нашите учебни заведения, и нашето оръжие, и нашето кино, и нашите празници... Ако ние бяхме такава мощна и могъща нация, то през януари целия свят щеше да играе кукерски игри, да звяка с хлопки и да съществува промишленост за кукерски костюми, маски и други атрибути по всички континенти.
- Ще се запази ли българският език освен това чуждоезиково настъпление, което следим през последните години?
- Имам огромно безпокойствие за езика ни. Той обеднява, цялостни се със заместители на прелестни и звучни до неотдавна думи и - уви - задоволително е да чуем на какъв дървен български приказват някои наши известни политици, с цел да се осъществим с паника за българския език. Езикът ни ще се запази, до момента в който има положителни писатели, които пишат на него, и положителни читатели, които ги четат. Но за тези неща не съм оптимист, уви.
- В диалога с Вас няма по какъв начин да не стане дума и за стихотворения... Време за лирика ли е през днешния ден?
- Времето за лирика е с лични параметри. За някого е време, за другиго - не. Дано чуем тези, за които е. Ето - отпущам ви едно мое стихотворение - не е ново, само че е по тематиката " писане ".
Перо
Живях при светията седем години в примирение.
Водица му носех, премитах неравния под.
След него вървях, а по време на нощните
бдения
прехвърлях в мозъка си достойния негов живот.
Прехвърлях в мозъка си оскъдните негови думи,
и лек за душата си гърбава дирех измежду тях.
Старателен бях, само че ме Господ наказа с
безумство,
та всичко разбрах, но нищичко не задържах.
Тогава си потеглих, по-горд от обиден
държател.
В полята се спуснах и там заживях без закон.
Отдето прекосих, не ария оставих, а пепел.
Когото обичах, не наслада му дадох, а вопъл.
И още по-страшно прегърби се, сви се
душата ми...
Но всяка душа е пружина с неочакван разгъв!
И аз изведнъж проумях, че това ми е платата,
и кръстът това ми е - да се опиша подобен.
Така, както капката носи дъха на стихията,
по този начин всеки носи скъп и значим товар.
И аз проумях, че през мен ще глаголи
светията,
и грешникът също, даже безсловесната гад.
Поех към килията отново, и пристъпих на пръсти.
Посрещна ме единствено на стареца немият гроб.
На масата сложих мастило и листи,
прекръстих ги,
помолих се мълком и хванах в ръката перо.
- Вашето обръщение към читателите на ДУМА? - Докато не загубим себе си, нищо не е изгубено.
>
БОЙКО ЛАМБОВСКИ е роден на 13 март 1960 година Завършил е Френската гимназия в София и Литературния институт " М. Горки " в Москва. Поет, журналист, есеист, преводач. Автор е на девет стихосбирки, както и на книги с есета и прозаичност. Негови стихове са превеждани на сръбски, немски, британски, съветски, чешки, полски, италиански. Носител е на национални литературни награди, измежду които " Владимир Башев ", " Гео Милев " и др.> - Първи ноември е. Ден на националните будители. С какви усеща посрещате този празник, господин Ламбовски?
- Със смесени. Позитивната част от тази " смесеност " е, когато се опитам да се туря на мястото на тези наши хора от предишното, част от които назоваваме " будители ". Те са нямали и една десета, и една стотна от днешните ни благоприятни условия за достъп до информация, за обучение, за относително освободен от тежък обичай и боричкане за обикновена издръжка живот. Обаче са усетили огромната вдъхновяваща сила за една задача, която ги е направила герои. Това е - чисто човешки видяно - благополучие за персони като тези хора, без значение от постоянно трагичната им орис. Те - и Паисий, и Неофит Рилски, и дядо Петко Славейков, и националреволюционерите, и незаслужено позабравените, като Кръстьо Пишурка, фактически са чувствали с кожата си това, което назоваваме " Дух на времето ". Този дух ги е направлявал да служат на жанр и език. Пък кое провокира смесените ми усеща ли...
Ние малко изхабяваме празника с трафаретни славословия, поставям и себе си в това " ние ". Ние освен този празник, всеки празник изхабяваме по този начин. Един празник има потребност, несъмнено, и от ритуалистика, и от канонизация, и от церемониалност и тържествена тирада, обаче от високопарие и баналности няма потребност. Високопарните и дидактични слова, хеле тези, произнасяни по обвързване, не служат на това Вдъхновение, за което загатнах нагоре...
- Какво са за Вас националните будители? Кой от тях Ви е вдъхновявал най-вече?
- Удивлявал ме е мозъкът им, достолепието им - на един Цанко Дюстабанов, да вземем за пример. Но това, което е постигнал Вазов в стихотворението си " Паисий ", е чудодеен коктейл за събуждане на националната горделивост, съгласно мен шедьовър за духа на една книга, и за мен персонално - най-силното стихотворение в " Епопея на забравените ". Всеки народ, всеки човек евентуално разполага с песни и стихотворения, от които го побиват тръпки. За мнозина това е националният химн, за други - артефакти и предмети с религиозна предназначеност. За мен такива неща са песента за цар Иван Шишман и стихотворението " Паисий " на Иван Вазов.
- Имаме ли потребност през днешния ден от будители? Имат ли място те в нашата забързана, комерсиална и чалгизирана родна реалност?
- Простият отговор е: Да, имаме потребност! Освен това ги има. Но в случай че очаквате да посоча с пръст, ще ви отчайвам. Да наречеш някого Будител е работа виновна, като да вдигнеш някому монумент приживе. Един човек постоянно може да отстъпи, да престъпи, да сгреши поправимо или непоправимо, тъй като такава е човешката природа, незадоволително постоянна, податлива на недостатъци. Времето е, което ще отсее достойните от недостойните, същински въодушевените от пресметливите имитатори. Да не бързаме. А че ги има, има ги - в това съм сигурен, даже виждам в хъса на младите към приемливост и природосъобразен живот такова ентусиазъм.
- Как обществото ни прави оценка делото на тези, първите, будители през днешния ден? Как възприема празника?
- Нека гледаме на празника като на двойнствено събитие, каквото той е. Единият му проект е формалният, официозният, в случай че щете. Това е гала и обред, които са всеобщи, които имат своята каноничност в публичното схващане и извършват политическата роля на национална заварка. Вторият проект е персоналният, самостоятелният - човек има потребност от празника, с цел да се огледа в него, да си каже: аз на прав път ли съм в живота си, карам ли я по този начин, както би трябвало, или с празни работи се занимавам? Имам ли от кого да взема образец, кого да избера за Учител с основно " У "? Тъкмо това е ролята на същинския празник и неслучайно някои религии не разрешават работата по време на празник. Празникът е ден, на който човек би трябвало да се умие добре, да се премени, да се вгледа в себе си и мислите си, а освен да прекалява с трапези...
- Кога е по-трудно да бъдеш будител: през Възраждането или през днешния ден? По-трудно ли е да будиш народа от петвековен сън, в сравнение с да се опитваш да го опазиш да не заспи още веднъж?
- Ако някой желае да спи, не би трябвало да му пречим. Може да сънува нещо хубаво. Шегувам се, несъмнено, само че от живота си до момента съм се убедил, че не е наша работа кой по какъв начин си подрежда битието. Човек дава отговор за себе си и би трябвало да се опита да проумее за какво е тук, кому какъв брой помощ може да даде и в коя област. Това не е малко, не е и елементарно като просветление. А да учиш другите по какъв начин да живеят, до момента в който не си научил себе си, пък го караш с гяволъка и операциите - това е писмеността на доста политици... Трябва ли ни такова нещо в нови и по-големи дози?
- Спим ли и в случай че да - за какво и докога?
- Не, казвал съм го към този момент. Българите не сме нито по-лоши, нито по-добри от голямата част индивиди, живеещи на Земята. Трябва да сме единствено по-трезви в отношението към себе си. А не да приличаме на оногова, за който се споделя: " На базата на комплекс за малоценност разви фикс идея за великолепие. " Или противоположното - все тая.
- Какво могат да създадат актуалните будители най-малко за духовното бодърстване на нацията ни, а с вяра - и за духовното въздигане?
- По-скоро би трябвало да се питаме не какво могат да напряват те - то ще им се подскаже. А какво можем да създадем ние за тях - това е значимото. Можем да вземем за пример да не бързаме да им се присмиваме, да жигосваме, да обръщаме тил на чудатото, на ексцентричното, на неконвенционалното... Често зад него стои човек с задача, и може би има на какво да ни научи.
- Измества ли Хелоуин българския Ден на националните будители? Не сме ли прекомерно податливи на непознати въздействия?
- Хелоуин е успех на маркетинговата инфлуенца и доказателство, че мощните народи нямат потребност от имперски завоевания от остарелия вид - с галеони и аркебузи. Достатъчно е да внушиш на света: ние сме апотеоз на величието, флагман на прогреса; затова такива са и нашите учебни заведения, и нашето оръжие, и нашето кино, и нашите празници... Ако ние бяхме такава мощна и могъща нация, то през януари целия свят щеше да играе кукерски игри, да звяка с хлопки и да съществува промишленост за кукерски костюми, маски и други атрибути по всички континенти.
- Ще се запази ли българският език освен това чуждоезиково настъпление, което следим през последните години?
- Имам огромно безпокойствие за езика ни. Той обеднява, цялостни се със заместители на прелестни и звучни до неотдавна думи и - уви - задоволително е да чуем на какъв дървен български приказват някои наши известни политици, с цел да се осъществим с паника за българския език. Езикът ни ще се запази, до момента в който има положителни писатели, които пишат на него, и положителни читатели, които ги четат. Но за тези неща не съм оптимист, уви.
- В диалога с Вас няма по какъв начин да не стане дума и за стихотворения... Време за лирика ли е през днешния ден?
- Времето за лирика е с лични параметри. За някого е време, за другиго - не. Дано чуем тези, за които е. Ето - отпущам ви едно мое стихотворение - не е ново, само че е по тематиката " писане ".
Перо
Живях при светията седем години в примирение.
Водица му носех, премитах неравния под.
След него вървях, а по време на нощните
бдения
прехвърлях в мозъка си достойния негов живот.
Прехвърлях в мозъка си оскъдните негови думи,
и лек за душата си гърбава дирех измежду тях.
Старателен бях, само че ме Господ наказа с
безумство,
та всичко разбрах, но нищичко не задържах.
Тогава си потеглих, по-горд от обиден
държател.
В полята се спуснах и там заживях без закон.
Отдето прекосих, не ария оставих, а пепел.
Когото обичах, не наслада му дадох, а вопъл.
И още по-страшно прегърби се, сви се
душата ми...
Но всяка душа е пружина с неочакван разгъв!
И аз изведнъж проумях, че това ми е платата,
и кръстът това ми е - да се опиша подобен.
Така, както капката носи дъха на стихията,
по този начин всеки носи скъп и значим товар.
И аз проумях, че през мен ще глаголи
светията,
и грешникът също, даже безсловесната гад.
Поех към килията отново, и пристъпих на пръсти.
Посрещна ме единствено на стареца немият гроб.
На масата сложих мастило и листи,
прекръстих ги,
помолих се мълком и хванах в ръката перо.
- Вашето обръщение към читателите на ДУМА? - Докато не загубим себе си, нищо не е изгубено.
>
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ