Diego Fusaro: Поколението на програмата „Еразъм“: Експлоатирани щастливи млади хора
Институцията „ Еразъм “ (Европейска районна стратегия за деяние и подвижност на студенти) извършва една от характерните идеологически функционалности на космополитните си господари посредством дистопично обществено инженерство.
Създадена през 1987 година, програмата „ Еразъм “ всъщност е план за обучение и ортопедизация на ума и тялото, който постанова на младите генерации интернационална подвижност, непрекъсната експатриация, прелестно скитничество, космополитно държание и обща дезориентация (т.е. премахването на териториални, исторически и културни корени) като референтни полезности.
Ортопедизирането на ума подправя и моделира въображението на младежите в либерално-либертариански дух, възпитавайки „ момчетата от Bocconi “ (универитетът Bocconi в Милано, Италия, е център за научни проучвания в региона на обществените науки, бел.пр.) в съответствие с новия морален ред – занемаряване на корените си, отказ от национална принадлежност, забавления без граници (обучението играе изцяло второстепенна роля) в безкрайния свят на глобализма и космополитното включване.
Програмата за превъзпитание „ Еразъм “ цели също новите поколения да привикнат към „ етиката “ на времето на деизация, към новия космополитен „ краткотраен морал “, насочен към номадство и дерегулация, експатриране и делокализация.
За студентите, програмата „ Еразъм “ е като нова наложителна военна служба с масова дисциплинарна стандартизация и кодове за разкрепостено, консуматорско обществено движение, насърчавайки постнационалното блуждаене да наподобява модерно така, че самата логичност на гъвкавото струпване на Капитала да осъди на обричане новия постмодерен плебс. Сублимира се това, което Марчело Венециани (италиански публицист и публицист, бел.пр.) определя като Нещо повече, това състояние се „ трансформира “ в еманципиращ късмет за наказаните нови поколения „ невророби “, манипулирани от безапелационната мощ на блестящия тоталитаризъм; или по думите на Пазолини (италиански стихотворец, публицист, драматург, кино режисьор и артист, бел. пр.) –
Студентът по програмата „ Еразъм “ трябва да си води собствени бележки от дневника на Жорж Батай (френски мъдрец и интелектуалец, бел. пр.) от 1940 година и да усвои това, което може да се преглежда като обща рамка на постмодерната ера: И по-нататък:
Без пресилване, в културната сфера „ Еразъм “ се представя като ново предложение за метода на живот на новите генерации в интегралния космо-маркетинг, като нова конструкция в постоянно превъртащите се глобални финансови потоци, които нямат територия и постоянно търсят по-добри благоприятни условия за облага.
Целта е да се обучат и също да се ортопедизират новите генерации в еластичен космополитизъм и отчаян фидеизъм – с честност към единствения модел на организация на икономическите и обществените връзки, който им е разрешено да знаят.
Струва си да припомним публикуваната през 2016 г. от издателството на университета Bocconi агиографска[1] брошура на Сандро Гоци (италиански политик, някогашен зам.-държавен секретар по европейските въпроси, бел. пр.), озаглавена Generazione Erasmus al potere. Il coraggio della responsabilità („ Поколението ‘Еразъм’ във властта. Предизвикателството на отговорността “), възвеличаваща на новите младежи, обречени без непоклатимост на номадство и без задръжки на забавления, възпитани в космополитни, постнационални полезности, които са в основата на процеса за приобщаване на Евросъюза към цялостно покоряване на света на Капитала.
Отвъд подсладените истории за красивите млади хора, в епохата на демографския преход (иначе казано – спад на морала и раждаемостта), „ Еразъм “ насърчава подвижността на новите поколения като належащо разследване от подвижността на пазарите на труда и от практиките на делокализация; която – необходимо е да се подчертае, няма нищо общо с придобиване на културен опит от образователното пътуване, с научните проучвания, провеждани в чужбина, нито с историческия наратив на Grand Tour (британски ефирен сериал, основан за Amazon, бел. пр.).
По-точно, „ опитът “ или пътуването на духа, както подсказва немското Er-fahrung – вътрешното преживяване от пътуването, за (Inferno, XXVI, v. 98), не е създание, основано ex nihilo (от нищото, бел. пр.) от Еразъм, нито пък съществува с помощта на него.
Нещо повече, пътешествието на Гьоте или преди него на Монтен, завършва парадоксално, като бива разтворено от програмата „ Еразъм “, която го пренастройва в отчуждената форма на принудата, насочва го към мистиката на странстването и емиграцията; и вместо младежите да изпитат многообразието на света, те се „ образоват “ в безспорната монохроматичност (способност на организмите да възприемат единствено интензитета на светлината, без да преценяват спектралната комбинация, бел. пр.) на глобализацията и в противопоставяне на всяка форма на постоянна и избрана еднаквост.
Накратко, тези студенти се индоктринират в космополитизъм без граници (като постоянното свободно придвижване на стоки), учреден на унищожаване на всички физически и душевен граници, отхвърляне на всякаква пространствена непоклатимост, на всички екзистенциални корени (постоянна работа, поданство, семейство и т.н.).
Свободното придвижване на артикули поражда по собствен облик и сходство свободното придвижване на хора, които на собствен ред се принизяват до ранга на артикули, придвижвани по гладката повърхност на международния пазар въз основа на закона за търсенето и предлагането, който е станал планетарен; и свързаната с това възможност на архитектите на глобализма и правилото laissez faire (позволено е всичко) да максимизират печалбите, постоянно в ущърб на служащите и околната среда, на правата и сигурността.
Така, мобилността, възхвалявана като опция за пренасяне и работа, се трансформира в ограничаване – в безкрайно придвижване в неограничените пространства на световния пазар. Теоремата на Хераклитовата школа, съгласно която πάντα ῥεῖ (всичко тече), се анулира от глобалистката аксиома „ всички текат “.
Програмата „ Еразъм “ не е нищо повече от стилното и пленително лице на непрекъснатата делокализация и насилственото експатриране, на които Капиталът обрича народите на планетата. Човекът-стока в цивилизацията на „ Еразъм “ циркулира на всички места в името на Капитала по опустошените земи на света, редуциран до състоянието сам да бъде обект на пазар без граници и следователно до нищо, което да му е чуждо.
Неолибералните мозъчни тръстове, бизнес учебните заведения с изключителна приложимост на британския език и университетските кампуси, преосмислени като аванпостове на неповторимата мисъл за поддръжка на действително съществуващите класови несъответствия и сами свързани с главните наднационални институции на финансовата система (от миланския Bocconi до London School), се явяват като пространства на маркетизираната групировка, сведена до познавателно дружество, до ковачница на глобалистката forma mentis (форма на ума) за младите членове на поколението на програмата „ Еразъм “. Ако вложим думата „ танк “ в играта на думи, може да се твърди, че неолибералните think tanks (мозъчни тръстове) са „ танковете “ на полит-коректния и етично подкупен обединен метод на мислене.
Те възпитават на яростна борба срещу знаците на личната си традиция, срещу облиците на историческата си цивилизация, със сляпа еуфория прегръщат иконите на стоковата форма и неконформистките стилове, наложени от потребителския конформизъм. Към представителите на поколението на програмата „ Еразъм “ сигурно може да използван думите от „ Лутеранските писма “ на Пазолини
Постмодернизацията на съзнанието в приятелски настроените към бизнеса западни академични кампуси се реализира чрез пропагандиране либерализма като единствена идеология – културно лява и стопански дясна. Те скрито наричат „ образование “ масовото произвеждане на missologists (следовници на мисията), презиращи логоса на Платон, способни единствено фанатично да повтарят реда на господстващия дискурс. Те критично разпространяват в мрежите онова, което Joel Kotkin (ст.н. помощник в Chapman University, Калифорния, експерт по демографски, обществени и стопански проблеми на Съединени американски щати и в света, бел. пр.) определя като кавалерски либерализъм на ада, демократизъм за привилегированите съсловия, благоприятстващ господството на ръководещата класа и възхваляван от сервилната постмодерна левица. Точно както героят от „ Модерни времена “ на Чаплин към този момент не е свободен да се освободи от автоматизираното производство, по този начин и индивидът, планиран в Новия международен ред, не може да се освободи от автоматизмите на полит-коректната единна мисъл.
Медийният цирк, журналистическият клир и интелектуалните въжеиграчи почти изцяло са заразени от „ неолибералния папагализъм “. Всъщност в поддръжка на хегемонистичния неолиберален ред е основан цялостен идеологически блок или, в случай че избираме речника на Грамши –
За тази демофобски настроена интелектуална каста национално-народностите съсловия нямат реално значение, с изключение на като проблем, когато издигат претенции за заплати и обществени права, когато ратуват срещу неолибералната глобализация и от време на време – когато се демонстрират в несъответствуващи форми на гласоподаване, противоречащи на това, което меркантилните елити вече „ суверенно “ са решили в своите тъмни управителни препоръки.
В случаите, когато национално-народностите маси се осмелят да изоставят своята бездейност или в редки случаи, когато излизат на улицата, с цел да повдигат въпроси, разнообразни от позволените (а последните извънредно съвпадат и с правата на консуматорската либерализация на тези от „ цветовете на дъгата “), тогава интелектуалната прослойка се „ задейства “ и се „ отделя “ от космополитното господарство: тя се намесва, като дава уроци на масите, превъзпитавайки ги, карайки ги да се усещат отговорни за нездравия си популизъм, за вулгарния си суверенизъм и за жалките си тайни приказки; с една дума, те ги ортопедизират, тъй че да ги приспособят към политически правилната и етично корумпирана единна мисъл и по този метод да схванат по-добре рационалността на това, от което всекидневно им се постанова да страдат.
По създание основополагащата суперструктура на Новия международен ред е в сходство с непрекъснатия фетиш на глобалисткото общество към интегралната индивидуалистична либерализация на потреблението и обичаите, като всичко това е подправено с филантропичен интервенционизъм и етични бомбардировки против народите и държавните управления, които към момента не са го приели.
Това е, което се популяризира urbi et orbi от академичното светско духовенство и журналистическия естаблишмънт, от медийния цирк, от нестопанските субекти, от неправителствените организации и от хората, които нямат мнение, друго от това на Системата. Съюзът на ръководещата класа и админите на надстройките – „ медийното поле “, както го нарича Пиер Бурдийо (френски социолог, антрополог и мъдрец, бел. пр.), поставя в ход това, което Жан.Клод Мишеа (френски мъдрец, бел. пр.) определя като „ Партията на медиите и парите “.
Самата ръководеща класа все по-отчетливо показва самото лице на поколението „ Еразъм “: с натрапчиво показната си младост и с непрекъснато демонстрираното предпочитание да се освободи от старите знаци на буржоазното общество, вкл. с вратовръзката. Новата детериториализирана ръководеща класа става готина и, както французите обичат да казват – глуповата, открита и облечена към този момент не като буржоа, а като безконечния младеж по сходство на Зукърбърг, създателя на колоса Фейсбук.
Под формата на медиатизираната и блестяща мода, целяща да разпространява космополитния взор и световното номадство като позитивен хабитус самичък по себе си, програмата „ Еразъм “ укротява новите генерации и ги насочва към еластичен и постмодерен метод на живот, с отпечатък на консуматорство – без народи и граници, с натрапчива ксенофилия (любов и податливост към непознати неща и хора, към неизпитани чувства, бел.пр.) и идиосинкразия (генетично обусловена реакция, проявяваща се у някои хора в отговор на избрани неспецифични дразнители, бел.пр.) срещу всевъзможни останки от национално схващане.
Припомняйки си още веднъж Пазолини, капитализмът се явява, като или по-точно – на човечност под формата на стока. В този смисъл, потънал в апотеоза на психологическия механизъм на алчното подражателство, студентът от „ Еразъм “ е алтер егото на младия – и постоянно възхваляван от медиите, стартиращ бизнесмен, който емигрира в Америка, с цел да открие новаторска компания; и който от върха на самостоятелния си триумф проповядва на своите съвременници да се освободят от родните си корени и да станат космополитни бизнесмени на самите себе си, излагайки се храбро и с наслада на конкурентните провокации на глобализацията.
Одухотворено от постмодерния анархизъм на неограниченото предпочитание и неизмеримия каприз, поколението на „ Еразъм “ намира своя антропологична референтна фигура в лицето на homo novus – жител на света (всъщност, лишен от всякакво гражданство), който на всички места е вкъщи, приспособен към потребностите на света, лишен от каквото и да е непрекъснато местопребиваване, еднообразно приспособен към всяко място (всъщност, лишен от всевъзможни корени), талантлив с отворен разум (всъщност, лишен от лична културна еднаквост и следователно „ отворен “ за всичко, което системата на ползване желае да му наложи)
От „ Политиката “ на Аристотел знаем, че робът е това, което няма връзки и закрепено състояние, може да бъде употребен на всички места и по всевъзможен метод. Свободният човек пък – аристотелистки видяно, е този, който поддържа доста връзки и голям брой отговорности към другите, към полиса и към мястото, където живее.
Историята учи, че свободата не се конструира като тип автономност на безредния атом, а на основата на етическите корени и привързаността към родното землище. Подобна конструкция по-скоро заслужава името иго, даже в случай че веригите, които я откриват, са невидими. Това е зависимост на новия прахуляк на галактическия нарцисизъм и циничните монади[2] в един изкоренен свят без център на тежестта. Свободата обаче се построява посредством връзките с местата и с хората и постоянно съществува като релационна връзка, а не като съкровена благосъстоятелност.
От Аристотеловия урок изниква също фалшивостта на настоящия вселенски дискурс, който възхвалява като особености на свободния човек това скитничество, тази неизкорененост и тази липса на връзки, които в реалност са най-специфичните характерности на робството и превръщането на индивида в нереално всесилен атом, тъй като е самостоятелен, само че действително безпомощен, тъй като е изцяло зависещ на реда на производството и размяната.
За следващ път капиталистическата логичност прави по този начин, че опциите и възможностите за равноправност да наподобяват като благоприятни условия и шансове, които, в противен случай, са наказание и проклинание за низшите съсловия на глобализацията, деца на един по-малък Бог. Което с право бихме могли да обозначим като „ абсурд на Andrew Ure “ (Андрю Юр е шотландски икономист и химик (1778-1857 г.), създател на „ Философия на манифактурите “ (1835), бел. пр.), за който Маркс ни припомня с безмилостен жлъч. Оспорвайки предложенията за понижаване на работния ден за децата, Юр се опитва „ научно “ да потвърди, че като работят по дванадесет часа дневно във фабриките и текстилните цехове, те ще пораснат по-здрави и по-издръжливи.
Андрю Юровците на Новия международен ред са тези, които през днешния ден оспорват всяко предложение за понижаване на работния ден и екзистенциалната еластичност, само че и на световната конкурентност, лицемерно привеждайки като „ научно “ доказателство предполагаемата щета, която би произлязла от това за преобладаващите съсловия и изключително за новите генерации.
Лишени от личното си бъдеще, младежите на интегралния капитализъм са вулгарно щастливи в собствената си мизерия, която става съблазнителна благодарение на непрекъснатия медиен театър и на публикуваните практики на натрапчивото нарцистично наслаждение, клонящо към безконечност. За пръв път в космо-историческото премеждие, както оракулски припомня Ортега-и-Гасет, вулгарната душа има смелостта да отстоява и навсякъде да постанова правото си на циничност.
Слабо и изменчиво, дестабилизирано както в екзистенциалните практики, по този начин и във въображаемото, европейското поколение на програмата „ Еразъм “ намира своя аналог от другата страна на Атлантическия океан в по този начин нареченото американско Snowflake Generation (поколение на снежинките, бел.пр.), съставено от несигурни и самотни млади хора, както на материално, по този начин и на нематериално равнище, нежни и непостоянни като снежинките.
Достатъчно е да посочим, че младежите от пристрастеното към модата поколение на „ Еразъм “, с прибавен космополитизъм на неограничените си желания, са лимитирани в мобилността; но същевременно идеологически я поддържат в отчуждените форми на развлекателната промишленост, на трансгресивното високо, което нарушава всичко неприкосновено; и на оня нощен живот, който, от една страна, заличава границата сред деня и нощта за потреблението и за практиките на хедонизма, а от друга – внушава мита за Хераклитовата динамичност и тоталната мобилизация – идеологическа кулминационна точка на изцяло маркетизираната планетарна подвижност на капитали, артикули и хора.
Въображаемите трансгресори[3] от поколението на „ Еразъм “ са уверени, че протестът против конституираната власт и статуквото се употребява в праксиса на егоизма, в движението на необуздания ентусиазъм и в строго консуматорския ключ: техният бунт – именно заради тази причина, е апотеоз на господстващия ред, чието удостоверение е прикрито зад привидното отрицание. Това ни разрешава да потвърдим още веднъж, че същинският конфронтация в никакъв случай не е този, предлаган от Системата, а който се открива сред този „ формален “ антагонизъм и този, който Системата иска да предотврати, защото последният е единственият, който в действителност слага под въпрос господстващия ред.
Нощният живот се е трансформирал в новия мит за метод на живот, насочен към свободното време, към неналичието на задължения и към развлечение без отсрочване – животът е в този момент. В синтаксиса на Пазолини той е non plus ultra (нищо повече от) , идеалният небосвод на блестящия тоталитаризъм на пазарната цивилизация, царството на неавтентичното, където всички се забавляват и никой не мисли за нищо друго.
Превод: доктор Радко Ханджиев
Източник: thepostil.com
Поглед Видео:ПоследниНай-гледаниАлтернативен Поглед8665Доц. Валентин Вацев: Светът със спотаен мирис чака резултати от изборите в САЩАлтернативен Поглед17660Доц. Валентин Вацев: Нахлуването в Курска област от страна на ВСУ е неуспех на съветското разузнаванеАлтернативен Поглед11681Мажд Алгафари: Бежанците в Германия, вместо да ги връщат назад, ги изпращат да се бият за УкрайнаАлтернативен Поглед5899Мажд Алгафари: Израел желаят да провокират Иран и той да отговориАлтернативен Поглед20238Ген. Стоимен Стоименов: Русия има тактика в Украйна - чака 5 ноември/изборите в САЩ/ и обстановка за помирение при нейни условияАлтернативен Поглед104571Проф. Дарина Григорова: В Украйна се сътвориха две народи, които са антагонисти като историческа памет, полезности и отношение към Русия Източник: pogled.info
Създадена през 1987 година, програмата „ Еразъм “ всъщност е план за обучение и ортопедизация на ума и тялото, който постанова на младите генерации интернационална подвижност, непрекъсната експатриация, прелестно скитничество, космополитно държание и обща дезориентация (т.е. премахването на териториални, исторически и културни корени) като референтни полезности.
Ортопедизирането на ума подправя и моделира въображението на младежите в либерално-либертариански дух, възпитавайки „ момчетата от Bocconi “ (универитетът Bocconi в Милано, Италия, е център за научни проучвания в региона на обществените науки, бел.пр.) в съответствие с новия морален ред – занемаряване на корените си, отказ от национална принадлежност, забавления без граници (обучението играе изцяло второстепенна роля) в безкрайния свят на глобализма и космополитното включване.
Програмата за превъзпитание „ Еразъм “ цели също новите поколения да привикнат към „ етиката “ на времето на деизация, към новия космополитен „ краткотраен морал “, насочен към номадство и дерегулация, експатриране и делокализация.
За студентите, програмата „ Еразъм “ е като нова наложителна военна служба с масова дисциплинарна стандартизация и кодове за разкрепостено, консуматорско обществено движение, насърчавайки постнационалното блуждаене да наподобява модерно така, че самата логичност на гъвкавото струпване на Капитала да осъди на обричане новия постмодерен плебс. Сублимира се това, което Марчело Венециани (италиански публицист и публицист, бел.пр.) определя като Нещо повече, това състояние се „ трансформира “ в еманципиращ късмет за наказаните нови поколения „ невророби “, манипулирани от безапелационната мощ на блестящия тоталитаризъм; или по думите на Пазолини (италиански стихотворец, публицист, драматург, кино режисьор и артист, бел. пр.) –
Студентът по програмата „ Еразъм “ трябва да си води собствени бележки от дневника на Жорж Батай (френски мъдрец и интелектуалец, бел. пр.) от 1940 година и да усвои това, което може да се преглежда като обща рамка на постмодерната ера: И по-нататък:
Без пресилване, в културната сфера „ Еразъм “ се представя като ново предложение за метода на живот на новите генерации в интегралния космо-маркетинг, като нова конструкция в постоянно превъртащите се глобални финансови потоци, които нямат територия и постоянно търсят по-добри благоприятни условия за облага.
Целта е да се обучат и също да се ортопедизират новите генерации в еластичен космополитизъм и отчаян фидеизъм – с честност към единствения модел на организация на икономическите и обществените връзки, който им е разрешено да знаят.
Струва си да припомним публикуваната през 2016 г. от издателството на университета Bocconi агиографска[1] брошура на Сандро Гоци (италиански политик, някогашен зам.-държавен секретар по европейските въпроси, бел. пр.), озаглавена Generazione Erasmus al potere. Il coraggio della responsabilità („ Поколението ‘Еразъм’ във властта. Предизвикателството на отговорността “), възвеличаваща на новите младежи, обречени без непоклатимост на номадство и без задръжки на забавления, възпитани в космополитни, постнационални полезности, които са в основата на процеса за приобщаване на Евросъюза към цялостно покоряване на света на Капитала.
Отвъд подсладените истории за красивите млади хора, в епохата на демографския преход (иначе казано – спад на морала и раждаемостта), „ Еразъм “ насърчава подвижността на новите поколения като належащо разследване от подвижността на пазарите на труда и от практиките на делокализация; която – необходимо е да се подчертае, няма нищо общо с придобиване на културен опит от образователното пътуване, с научните проучвания, провеждани в чужбина, нито с историческия наратив на Grand Tour (британски ефирен сериал, основан за Amazon, бел. пр.).
По-точно, „ опитът “ или пътуването на духа, както подсказва немското Er-fahrung – вътрешното преживяване от пътуването, за (Inferno, XXVI, v. 98), не е създание, основано ex nihilo (от нищото, бел. пр.) от Еразъм, нито пък съществува с помощта на него.
Нещо повече, пътешествието на Гьоте или преди него на Монтен, завършва парадоксално, като бива разтворено от програмата „ Еразъм “, която го пренастройва в отчуждената форма на принудата, насочва го към мистиката на странстването и емиграцията; и вместо младежите да изпитат многообразието на света, те се „ образоват “ в безспорната монохроматичност (способност на организмите да възприемат единствено интензитета на светлината, без да преценяват спектралната комбинация, бел. пр.) на глобализацията и в противопоставяне на всяка форма на постоянна и избрана еднаквост.
Накратко, тези студенти се индоктринират в космополитизъм без граници (като постоянното свободно придвижване на стоки), учреден на унищожаване на всички физически и душевен граници, отхвърляне на всякаква пространствена непоклатимост, на всички екзистенциални корени (постоянна работа, поданство, семейство и т.н.).
Свободното придвижване на артикули поражда по собствен облик и сходство свободното придвижване на хора, които на собствен ред се принизяват до ранга на артикули, придвижвани по гладката повърхност на международния пазар въз основа на закона за търсенето и предлагането, който е станал планетарен; и свързаната с това възможност на архитектите на глобализма и правилото laissez faire (позволено е всичко) да максимизират печалбите, постоянно в ущърб на служащите и околната среда, на правата и сигурността.
Така, мобилността, възхвалявана като опция за пренасяне и работа, се трансформира в ограничаване – в безкрайно придвижване в неограничените пространства на световния пазар. Теоремата на Хераклитовата школа, съгласно която πάντα ῥεῖ (всичко тече), се анулира от глобалистката аксиома „ всички текат “.
Програмата „ Еразъм “ не е нищо повече от стилното и пленително лице на непрекъснатата делокализация и насилственото експатриране, на които Капиталът обрича народите на планетата. Човекът-стока в цивилизацията на „ Еразъм “ циркулира на всички места в името на Капитала по опустошените земи на света, редуциран до състоянието сам да бъде обект на пазар без граници и следователно до нищо, което да му е чуждо.
Неолибералните мозъчни тръстове, бизнес учебните заведения с изключителна приложимост на британския език и университетските кампуси, преосмислени като аванпостове на неповторимата мисъл за поддръжка на действително съществуващите класови несъответствия и сами свързани с главните наднационални институции на финансовата система (от миланския Bocconi до London School), се явяват като пространства на маркетизираната групировка, сведена до познавателно дружество, до ковачница на глобалистката forma mentis (форма на ума) за младите членове на поколението на програмата „ Еразъм “. Ако вложим думата „ танк “ в играта на думи, може да се твърди, че неолибералните think tanks (мозъчни тръстове) са „ танковете “ на полит-коректния и етично подкупен обединен метод на мислене.
Те възпитават на яростна борба срещу знаците на личната си традиция, срещу облиците на историческата си цивилизация, със сляпа еуфория прегръщат иконите на стоковата форма и неконформистките стилове, наложени от потребителския конформизъм. Към представителите на поколението на програмата „ Еразъм “ сигурно може да използван думите от „ Лутеранските писма “ на Пазолини
Постмодернизацията на съзнанието в приятелски настроените към бизнеса западни академични кампуси се реализира чрез пропагандиране либерализма като единствена идеология – културно лява и стопански дясна. Те скрито наричат „ образование “ масовото произвеждане на missologists (следовници на мисията), презиращи логоса на Платон, способни единствено фанатично да повтарят реда на господстващия дискурс. Те критично разпространяват в мрежите онова, което Joel Kotkin (ст.н. помощник в Chapman University, Калифорния, експерт по демографски, обществени и стопански проблеми на Съединени американски щати и в света, бел. пр.) определя като кавалерски либерализъм на ада, демократизъм за привилегированите съсловия, благоприятстващ господството на ръководещата класа и възхваляван от сервилната постмодерна левица. Точно както героят от „ Модерни времена “ на Чаплин към този момент не е свободен да се освободи от автоматизираното производство, по този начин и индивидът, планиран в Новия международен ред, не може да се освободи от автоматизмите на полит-коректната единна мисъл.
Медийният цирк, журналистическият клир и интелектуалните въжеиграчи почти изцяло са заразени от „ неолибералния папагализъм “. Всъщност в поддръжка на хегемонистичния неолиберален ред е основан цялостен идеологически блок или, в случай че избираме речника на Грамши –
За тази демофобски настроена интелектуална каста национално-народностите съсловия нямат реално значение, с изключение на като проблем, когато издигат претенции за заплати и обществени права, когато ратуват срещу неолибералната глобализация и от време на време – когато се демонстрират в несъответствуващи форми на гласоподаване, противоречащи на това, което меркантилните елити вече „ суверенно “ са решили в своите тъмни управителни препоръки.
В случаите, когато национално-народностите маси се осмелят да изоставят своята бездейност или в редки случаи, когато излизат на улицата, с цел да повдигат въпроси, разнообразни от позволените (а последните извънредно съвпадат и с правата на консуматорската либерализация на тези от „ цветовете на дъгата “), тогава интелектуалната прослойка се „ задейства “ и се „ отделя “ от космополитното господарство: тя се намесва, като дава уроци на масите, превъзпитавайки ги, карайки ги да се усещат отговорни за нездравия си популизъм, за вулгарния си суверенизъм и за жалките си тайни приказки; с една дума, те ги ортопедизират, тъй че да ги приспособят към политически правилната и етично корумпирана единна мисъл и по този метод да схванат по-добре рационалността на това, от което всекидневно им се постанова да страдат.
По създание основополагащата суперструктура на Новия международен ред е в сходство с непрекъснатия фетиш на глобалисткото общество към интегралната индивидуалистична либерализация на потреблението и обичаите, като всичко това е подправено с филантропичен интервенционизъм и етични бомбардировки против народите и държавните управления, които към момента не са го приели.
Това е, което се популяризира urbi et orbi от академичното светско духовенство и журналистическия естаблишмънт, от медийния цирк, от нестопанските субекти, от неправителствените организации и от хората, които нямат мнение, друго от това на Системата. Съюзът на ръководещата класа и админите на надстройките – „ медийното поле “, както го нарича Пиер Бурдийо (френски социолог, антрополог и мъдрец, бел. пр.), поставя в ход това, което Жан.Клод Мишеа (френски мъдрец, бел. пр.) определя като „ Партията на медиите и парите “.
Самата ръководеща класа все по-отчетливо показва самото лице на поколението „ Еразъм “: с натрапчиво показната си младост и с непрекъснато демонстрираното предпочитание да се освободи от старите знаци на буржоазното общество, вкл. с вратовръзката. Новата детериториализирана ръководеща класа става готина и, както французите обичат да казват – глуповата, открита и облечена към този момент не като буржоа, а като безконечния младеж по сходство на Зукърбърг, създателя на колоса Фейсбук.
Под формата на медиатизираната и блестяща мода, целяща да разпространява космополитния взор и световното номадство като позитивен хабитус самичък по себе си, програмата „ Еразъм “ укротява новите генерации и ги насочва към еластичен и постмодерен метод на живот, с отпечатък на консуматорство – без народи и граници, с натрапчива ксенофилия (любов и податливост към непознати неща и хора, към неизпитани чувства, бел.пр.) и идиосинкразия (генетично обусловена реакция, проявяваща се у някои хора в отговор на избрани неспецифични дразнители, бел.пр.) срещу всевъзможни останки от национално схващане.
Припомняйки си още веднъж Пазолини, капитализмът се явява, като или по-точно – на човечност под формата на стока. В този смисъл, потънал в апотеоза на психологическия механизъм на алчното подражателство, студентът от „ Еразъм “ е алтер егото на младия – и постоянно възхваляван от медиите, стартиращ бизнесмен, който емигрира в Америка, с цел да открие новаторска компания; и който от върха на самостоятелния си триумф проповядва на своите съвременници да се освободят от родните си корени и да станат космополитни бизнесмени на самите себе си, излагайки се храбро и с наслада на конкурентните провокации на глобализацията.
Одухотворено от постмодерния анархизъм на неограниченото предпочитание и неизмеримия каприз, поколението на „ Еразъм “ намира своя антропологична референтна фигура в лицето на homo novus – жител на света (всъщност, лишен от всякакво гражданство), който на всички места е вкъщи, приспособен към потребностите на света, лишен от каквото и да е непрекъснато местопребиваване, еднообразно приспособен към всяко място (всъщност, лишен от всевъзможни корени), талантлив с отворен разум (всъщност, лишен от лична културна еднаквост и следователно „ отворен “ за всичко, което системата на ползване желае да му наложи)
От „ Политиката “ на Аристотел знаем, че робът е това, което няма връзки и закрепено състояние, може да бъде употребен на всички места и по всевъзможен метод. Свободният човек пък – аристотелистки видяно, е този, който поддържа доста връзки и голям брой отговорности към другите, към полиса и към мястото, където живее.
Историята учи, че свободата не се конструира като тип автономност на безредния атом, а на основата на етическите корени и привързаността към родното землище. Подобна конструкция по-скоро заслужава името иго, даже в случай че веригите, които я откриват, са невидими. Това е зависимост на новия прахуляк на галактическия нарцисизъм и циничните монади[2] в един изкоренен свят без център на тежестта. Свободата обаче се построява посредством връзките с местата и с хората и постоянно съществува като релационна връзка, а не като съкровена благосъстоятелност.
От Аристотеловия урок изниква също фалшивостта на настоящия вселенски дискурс, който възхвалява като особености на свободния човек това скитничество, тази неизкорененост и тази липса на връзки, които в реалност са най-специфичните характерности на робството и превръщането на индивида в нереално всесилен атом, тъй като е самостоятелен, само че действително безпомощен, тъй като е изцяло зависещ на реда на производството и размяната.
За следващ път капиталистическата логичност прави по този начин, че опциите и възможностите за равноправност да наподобяват като благоприятни условия и шансове, които, в противен случай, са наказание и проклинание за низшите съсловия на глобализацията, деца на един по-малък Бог. Което с право бихме могли да обозначим като „ абсурд на Andrew Ure “ (Андрю Юр е шотландски икономист и химик (1778-1857 г.), създател на „ Философия на манифактурите “ (1835), бел. пр.), за който Маркс ни припомня с безмилостен жлъч. Оспорвайки предложенията за понижаване на работния ден за децата, Юр се опитва „ научно “ да потвърди, че като работят по дванадесет часа дневно във фабриките и текстилните цехове, те ще пораснат по-здрави и по-издръжливи.
Андрю Юровците на Новия международен ред са тези, които през днешния ден оспорват всяко предложение за понижаване на работния ден и екзистенциалната еластичност, само че и на световната конкурентност, лицемерно привеждайки като „ научно “ доказателство предполагаемата щета, която би произлязла от това за преобладаващите съсловия и изключително за новите генерации.
Лишени от личното си бъдеще, младежите на интегралния капитализъм са вулгарно щастливи в собствената си мизерия, която става съблазнителна благодарение на непрекъснатия медиен театър и на публикуваните практики на натрапчивото нарцистично наслаждение, клонящо към безконечност. За пръв път в космо-историческото премеждие, както оракулски припомня Ортега-и-Гасет, вулгарната душа има смелостта да отстоява и навсякъде да постанова правото си на циничност.
Слабо и изменчиво, дестабилизирано както в екзистенциалните практики, по този начин и във въображаемото, европейското поколение на програмата „ Еразъм “ намира своя аналог от другата страна на Атлантическия океан в по този начин нареченото американско Snowflake Generation (поколение на снежинките, бел.пр.), съставено от несигурни и самотни млади хора, както на материално, по този начин и на нематериално равнище, нежни и непостоянни като снежинките.
Достатъчно е да посочим, че младежите от пристрастеното към модата поколение на „ Еразъм “, с прибавен космополитизъм на неограничените си желания, са лимитирани в мобилността; но същевременно идеологически я поддържат в отчуждените форми на развлекателната промишленост, на трансгресивното високо, което нарушава всичко неприкосновено; и на оня нощен живот, който, от една страна, заличава границата сред деня и нощта за потреблението и за практиките на хедонизма, а от друга – внушава мита за Хераклитовата динамичност и тоталната мобилизация – идеологическа кулминационна точка на изцяло маркетизираната планетарна подвижност на капитали, артикули и хора.
Въображаемите трансгресори[3] от поколението на „ Еразъм “ са уверени, че протестът против конституираната власт и статуквото се употребява в праксиса на егоизма, в движението на необуздания ентусиазъм и в строго консуматорския ключ: техният бунт – именно заради тази причина, е апотеоз на господстващия ред, чието удостоверение е прикрито зад привидното отрицание. Това ни разрешава да потвърдим още веднъж, че същинският конфронтация в никакъв случай не е този, предлаган от Системата, а който се открива сред този „ формален “ антагонизъм и този, който Системата иска да предотврати, защото последният е единственият, който в действителност слага под въпрос господстващия ред.
Нощният живот се е трансформирал в новия мит за метод на живот, насочен към свободното време, към неналичието на задължения и към развлечение без отсрочване – животът е в този момент. В синтаксиса на Пазолини той е non plus ultra (нищо повече от) , идеалният небосвод на блестящия тоталитаризъм на пазарната цивилизация, царството на неавтентичното, където всички се забавляват и никой не мисли за нищо друго.
Превод: доктор Радко Ханджиев
Източник: thepostil.com
Поглед Видео:ПоследниНай-гледаниАлтернативен Поглед8665Доц. Валентин Вацев: Светът със спотаен мирис чака резултати от изборите в САЩАлтернативен Поглед17660Доц. Валентин Вацев: Нахлуването в Курска област от страна на ВСУ е неуспех на съветското разузнаванеАлтернативен Поглед11681Мажд Алгафари: Бежанците в Германия, вместо да ги връщат назад, ги изпращат да се бият за УкрайнаАлтернативен Поглед5899Мажд Алгафари: Израел желаят да провокират Иран и той да отговориАлтернативен Поглед20238Ген. Стоимен Стоименов: Русия има тактика в Украйна - чака 5 ноември/изборите в САЩ/ и обстановка за помирение при нейни условияАлтернативен Поглед104571Проф. Дарина Григорова: В Украйна се сътвориха две народи, които са антагонисти като историческа памет, полезности и отношение към Русия Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ